Кронщат 1921, Париж 1871

печат
(продължава от миналия брой)

Vive La Commmune_optПОУКИТЕ ОТ МИНАЛОТО ТРЯБВА НАЙ-СЕТНЕ ДА СЕ УСВОЯТ

Парижката комуна не изниква от нищото, нито е единствена – Комуна обявяват градовете Лион, Марсилия, Алжир, Сент-Етиен, Крезо, Нарбона, Тулуза, Лимож, но само в Париж издържа най-дълго. Целият период 1789-1914 г. за Франция е поредица от въстания, чиито революционни идеи и практики разбунват континента, отекват по света. Комуната, един от върховете на социалните борби, е реакция на народа срещу тогавашната ситуация, подобна на 23-годишния преход от „социалната държава“ към хаоса на неолиберализма.

През 1851 г. президентът на републиката извършва държавен преврат, обявява се за император Наполеон ІІІ. Типичен популистки лидер, той насочва огромни средства в обществени проекти с много работни места. По-късно същото вършат Хитлер и Рузвелт. Гарантираната заетост при капитализма обаче забавя индустриално-техническото развитие и енергичното завладяване на външни пазари за френските износни стоки. Инвестициите идват от вътрешни кредитни дружества с авантюристични наклонности. При първите сериозни признаци на провал императорът възлага на старите банкери да овладеят ситуацията чрез драстични съкращения на обществените проекти. Безработицата тутакси променя отношението на трудещите се към режима от търпимост към враждебност. През 1867 г. групировката на „новите финансисти“ окончателно фалира. Банките отказват да понесат загуби в името на стабилността. Избухват протести и стачки, жандармерията и редовната войска едва удържат контрола. Властта отпуска юздите на суровата цензура в печата, за да даде отдушник на недоволството, но става по-зле – вестниците кичат режима и императорската двойка с нецензурни епитети, даже монархическите кръгове настояват за либерални реформи.

Щрих в картината: в работническите квартали на Париж се появява скандален танц – канкан. По-предизвикателен към консервативните нрави от коя да е подигравателна вестникарска статия.

Буржоазията усеща властта си застрашена и трескаво търси изход. Намира го в старата проверена рецепта „малка победоносна война“. Преди обявяването ѝ демонстрации в Париж, Марсилия и Лион настояват за мир, апелират към немските работници и получават солидарен отклик. Но липсва организирана съпротива. Правителствените агенти успяват да провокират шовинистичен подем, началото на бойните действия през юли 1870 г. засилва тази истерия. Войната не е нито малка, нито победоносна за Втората империя. Французите се озлобяват от пораженията, немците се главозамайват от успехите. След 6 седмици главните сили на Наполеон ІІІ са обкръжени и разбити, императорът е пленен. През септември следва смяна на режима, новият е оглавен от умерени републиканци и монархисти.

Първият, но не последният парадокс на Комуната – революционната ситуация е обременена от национализъм, също както през 1793 г. Фалшивото мото „първо да довършим войната, после ще правим социално революционните промени“ убива не една революция след това.

Новото правителство поддържа реваншизма, но не смее да въоръжи народа – за буржоазията обсадилите Париж пруски войски са „по-малкото зло“ от революционните движения в страната – якобинци, бланкисти и подложените на най-много гонения секции на Първия Интернационал. Якобинците и бланкистите са за силна държавна власт, революционна диктатура, която да наложи социални реформи „отгоре“. Секциите на Първия Интернационал са предимно работнически по състав, техните възгледи съществено се разминават с линията на Генералния съвет в Лондон, председателстван от Карл Маркс. Програмата им: ликвидиране на централизираната държава, заместването ѝ с федерация на пряко самоуправляващи се териториални общини; трудови кооперации като основа на стопанството. Секциите залагат на стачна борба и се стремят към колективизиране на едрата и средната буржоазна собственост, дребната възнамеряват да интегрират в кооперативната система.

Въпреки липсата на точен план за действие, идеята на Интернационала за свободна комуна става широко популярна: цялото население на един град или община пряко да избира Съвет на Комуната, който да управлява всички сфери на живота в постоянен диалог с избирателите. Това е развитие на традициите на свободните от феодалния диктат градове през ХII век, както и на опитите за създаване на Комуна в Париж през 1792-1793 г.

През есента на 1870 г. обаче в умовете е по-актуална „националната отбрана“ против чуждия агресор. Незадоволителната за трудещите се политика на правителството поражда самоорганизация сред работници и дребни собственици. Отначало това са множество дискусионни клубове, които няколко пъти седмично се събират и приемат резолюции с искания към правителството. През декември резолюциите вече стряскат властта: разпускане на имперската полиция, лустрация на бонапартистите, възстановяване на гражданските свободи, отделяне на църквата от държавата, светско образование, изборност на офицерите от войниците на „Националната гвардия“, експроприация на хранителните запаси и тяхното безплатно, справедливо и рационално разпределение, връщане на заложеното в заложни къщи имущество, опрощаване на заеми от лихвари.

Париж тогава е разделен на 20 кметства. Под влияние на секциите на Интернационала, организирани и териториално, и професионално, възникват „народни комитети“ с претенции да контролират дейността на кметовете, дори да поемат техните правомощия. Комитетите настояват за правителствен декрет за експроприация на частните работилници и фабрики, способни на произвеждат въоръжение и боеприпаси, а след сключването на мир същите да бъдат предадени във владение на асоциация на работническите им колективи. Властта отговаря с арести. От януари 1871 г. комитетите започват активна подготовка за обявяване на Комуна.

Народните настроения вече са надмогнали чисто патриотичните залитания, в армията на Бисмарк парижките работници виждат съюзник на собствените си управници. В обсадената от 4 месеца столица върлува глад. Липсват дърва за огрев. Нараства детската смъртност. Новото правителство начело с монархиста Тиер отказва да вземе мерки за облекчаване бедственото положение на парижани, избухва бунт на Националната гвардия, министрите бягат във Версай.

Оттук нататък революционерите се хвърлят в половинчати импровизации, несигурни как точно да постъпят. До изборите на Съвета на Комуната управлява ЦК на Националната гвардия, който не посмява нито да разсрочи заемите на дребните собственици, от които зависят много работни места, нито да експроприира Централната банка, нито да предприеме настъпление срещу Версайското правителство. По-радикалните Народни комитети критикуват тази линия – заявяват, че революцията е самодостатъчна и самолегитимна – не се нуждае от формализма на изборите.

Още на 20 март Париж е обявен за „свободен град“. На 19 април делегатите на Парижката Комуна огласяват политическата си програма: република, абсолютна автономия на комуните във Франция, обединени в общонационална асоциация, свобода на съвестта и свобода на труда, пряко гражданско участие в приемането на обществените решения, самоотбрана чрез структурите на Националната гвардия.

Комуналният модел на Париж 1871 е противоречива смес от народно самоуправление и администриране по стар образец, чрез овластени представители, макар и с опити да се влее ново съдържание в него. Именно опитът на Парижката комуна спомага да се оформи и теорията на социалистическото безвластно самоуправление. Клубовете и комитетите отдолу настояват за повече права на работническите сдружения, за отмяна на частната собственост, едноличните и акционерни общества. Работниците експериментират с форми на безпарични отношения в производството и разпределението. Действащите от началото на обсадата кухни за нуждаещи разпространяват „потребителски книжки“, в които се вписва трудовият принос на притежателя и какви блага може да ползва срещу бонове. Повечето членове в Съвета на Комуната обаче не успяват да преодолеят страхопочитанието пред частната собственост. Роби на своите предразсъдъци, те провалят развитието на социалната революция, спират множество народни инициативи. Съветът на Комуната действа по схемата „и вълка сит, и агнето цяло“. Отменени например са дълговете към наемодателите на жилища за бедни, но никой не помисля за социализация на жилищния фонд. Комуната ликвидира платените посреднически агенции за трудоустрояване, замества ги с безплатни трудови борси към общината. Одобрени са и други проекти, за които обаче не остава време.

Последното заседание на Съвета на Комуната е на 21 май. В същия ден версайските войски нахлуват в Париж. Седмица улични боеве покосяват хиляди, кланетата за отмъщение отнасят десет пъти повече.

Кропоткин обобщава опита на Комуната така:

„Намерена е политическата форма на социалната революция – свободната община, която се федерира с други свободни общини. За да оцелее, тя е длъжна незабавно и решително да унищожи всяка държавност и представителни форми на власт в полза на прякото народно самоуправление. Самата революция е действие на самоорганизирания народ – завладяване на предприятия, жилищни сгради, хранителни запаси и всичко друго необходимо за живота. Сериозен недостатък е пренебрежението към селячеството, защото победата се осигурява от единство на трудовия народ срещу всички експлоататори, свои и чуждестранни“. •

Шаркан

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *