Култът към организацията и личността

печат

(продължава от миналия брой)

Един от тях е Гарсия Оливер и неговото „славно“ минало му създава през юли 1936 г. един невероятен престиж и власт в очите на работниците. При всеки удобен случай, конфедералната преса и Службата за пропаганда прибавят блясък около неговото име. Постоянно трябва да се привлича вниманието на народа върху тази личност (за да заблудят профаните в политиката?). Точката, до която стигат неговите „поддръжници“, се разкрива по случай заминаването му на фронта. Той е описан като „нашият скъп другар“, „важен активист“, „нашият толкова необходим другар“, за когото авторът на статията казва:

Чрез своите мъдри слова, той предизвиква буря от аплодисменти в грандиозните събрания на трудещите се, наелектризира ги чрез своето красноречие на безброй места и, предизвиквайки куршумите, чрез пословичния си кураж, той се упътва отново към опасностите.

Службата за пропаганда на CNT-FAI посвещава цялата първа страница в своя информационен бюлетин № 347, 2718/37, на негов портрет: „Един мъж – Гарсия Оливер“:

Мъже като нашия другар трябва да заемат първостепенни позиции и отговорност, откъдето ще могат да предадат на своите братя собствения си кураж и енергия. И ние искаме да добавим: своята собствена стратегия.

Неговият динамизъм, обединен с дързостта му, изграждат една непобедима стена от щикове против фашизма. Благодарение на него, бойците ще си възвърнат онзи дух на саможертва, който им позволява да се изправят срещу опасността в една неравна борба с голи гърди. Хората, водени от един символ, умират с усмивка; така загинаха нашите милиционери и така ще умрат мъжете, днес войници в народната армия, калени от духа на другаря Гарсия Оливер. (След което се прави алюзия за неговия „творчески гений“, като не липсват и сравнения с „една друга фигура – нашият безсмъртен Дурути, който изскачайки от гроба, ни зове: Напред!“)

Тази невероятна мистична демагогия не е изолиран пример. Конфедералната преса от това време ни предоставя стотици други. Най-обезпокоителното е, че хора като Гарсия Оливер са мислели без всяко съмнение за себе си в подобни екзалтирани слова; доказва го например речта, която той произнася по радиото през майските дни в Барселона:

Вие ме познавате достатъчно, за да разберете, че в тези моменти аз действам под импулса на цялата своя свобода, защото вие ме знаете достатъчно, за да сте убедени, че никой, нито в миналото, нито сега, нито в бъдеще, никой не ще успее да ме накара да декларирам нещо, в което не вярвам. Казвайки това, трябва да добавя: всички загинали днес са мои братя; аз се прекланям пред тях и ги прегръщам. Те са жертви на антифашистката борба и аз ги прегръщам също. Поздрави, другари работници на Каталония!

(Пейрац, II, 195) (NB: „Братя“ – руски и туземни агенти на Сталин!)

Пресата, радиото и трибуната могат да бъдат оръжия за освобождение, но и за поробване на човека. Винаги е опасно, когато те са монополизирани от няколко души. Многозначително е, че повечето от големите оратори на Испания стават реформисти, ревизионисти и политици на революционното движение. Процесът на разпад е спрян от победата на Франко. Пораженията от него още се усещат сред испанските революционери в изгнание, чието движение е разделено (през 1957 г., когато е писана книгата) на два враждуващи лагера, противопоставящи се въз основа на принципите на колаборационизма и интервенционизма.

(Бележка на автора: Според Пейрац (Том III, стр. 319) анархистическото движение беше разделено от 1938 г. на две главни тенденции – първата, представлявана от Националния комитет на CNT – във висша степен фаталистична – и втората, представлявана от полуостровния Комитет на FAI, която беше една закъсняла реакция на този фатализъм. Между двете съществува трета тенденция, представлявана от Хорацио Прието, която поддържа необходимостта от ясно коригиране на тактиката и принципите. Тя е плод на цялата политика на идеологически компромиси, които от 19 юли влияят върху CNT и FAI, и иска да превърне последната в политическа партия, която да представлява анархистическото движение в правителството, в държавните органи и в изборните комбинации и кампании.)

(Бележка на френския преводач: Напомняме, че CNT се обедини през 1960 г., но вътрешните противопоставяния продължиха и след смъртта на Франко, когато испанският анархосиндикализъм се разцепи на две организации – CNT и CGT.)

Безполезно е да се казва, че една организация, която насърчава култа към шефа, към „вдъхновяващия му гений“, не може в същото време да създаде чувството на отговорност сред собствените си членове, което е фундаментален елемент на една анархистическа организация. За щастие, както вече отбелязахме, повечето членове на CNT не са хипнотизирани от тези свръхчовеци. Но когато икономическите и политическите условия се влошават, те не са в състояние да върнат революционното движение на неговите традиционни революционни позиции. Твърде много „отговорни шефове“ заемат постове във властта – и ние сме длъжни да подчертаем, че се касае за важни позиции. (През 1938 г. например, Давид Антона, който е регионален секретар на CNT-Център, е назначен за управител на „Свободния град“, а един от организаторите заедно с Дурути и Асказо на бойната група Los Solidarios – Грегорио Ховер, станал шеф на 28 дивизия на реорганизираната „Народна армия“, е произведен в чин полковник и приема прегръдката на просталинския министър-председател и социалист Хуан Негрин под аплодисментите на войниците.) Ако историкът на CNT изготви списък на членовете на CNT-FAI, които през годините на гражданската война приемат командни постове във възстановените държава и правителство, като отбележи срещу всяко от имената днешната принадлежност или политическа гледна точка, ще се получи поразителен етюд. Считаме, че подобен документ би имал голяма стойност и би ни дал един от най-важните уроци, които бихме могли да извлечем от социалната революция през годините 1936-1939. Той ще бъде определено едно предупреждение за бъдещите революционни движения и едно последващо потвърждение на точността на анархистическата теория за корумпиращата роля на авторитета и властта.

Отговорността на „обикновените“  членове на CNT-FAI                                                               

Една от критиките срещу това критично изследване, направена след първото му издание на английски от съгласни или враждебни нему читатели, е за преувеличената вина на лидерите на CNT-FAI и проявената „снизходителност“ спрямо обикновените бойци от революционните организации.

Считаме, че тази критика е валидна, но също така считаме, че ако сме сгрешили, то е в добрата посока! Причината за това е подобна на тази в Оруеловата „Животинска ферма“, в която издръжливият и упорит кон-ударник Гондрано, едно семпло и наивно същество, родено от тази „Революция“, е най-човечният (доколкото терминът е подходящ в случая) и незабравим герой на сатирата: този, който, носейки част от отговорността за установяването на диктатурата на свинете във „фермата“, все пак остава единствената надежда за бъдещето.

В своята книга „Проучвания върху Испанската Революция“ (1954), Джордж Уудкок прави подробен преглед на участието на хората от „базата“ в Испанските революционни събития. Книгата става обект на яростни нападки от страна на Гарсия Прадас. Те са публикувани през същата година под многозначителното заглавие „Уважение към CNT!“ в издавания от колаборационистите в Тулуза емигрантски вестник „Свободна Испания“. В тях, с позоваване на „вътрешните и международни условия“, се защитава сляпо политиката на ръководителите и отказа им от анархистическите принципи – единственият начин да се постигнат прокламираните цели на анархизма. Статиите са свидетелство за авторитарния и националистически манталитет и за демагогията на множество испански активисти на CNT.

Ако се запитаме, кой аспект от гражданската война в Испания оправдава прилагателното „социално-революционен“, ще останем удивени, че само сред анонимните мъже и жени от фабриките, полята и обществените служби, сред работническите и селските милиции от първите дни съществува едно реално разбиране и стремеж към радикална революционна промяна на социалните и икономическите отношения и структури. Политически, тоест на правителствено ниво, където действат революционните им лидери, държавните институции и поддръжниците им остават непокътнати. Парламентът просто не функционира, но не е премахнат. Би могло да се възрази, че премахването му, без да бъдат премахнати правителството и другите държавни институции, не е нищо друго, освен една голяма крачка към диктатурата и определено не представлява революционен акт в прогресивния смисъл на думата.

Лидерите се самозаблуждават, че природата на правителството може да бъде променена чрез участието им в него. Както казва Федерика Монсени: Ние разглеждаме влизането в правителството като най-фундаменталната революция, извършена в политическата и икономическата сфери“.

(Пейрац, II, 276)

Такива идеи, както и тая, според която присъствието на министри от CNT в правителството щяло да даде „пряко представителство“ на трудещите се в работата за икономическото и политическото бъдеще на страната, са остарели и марксистки.

Без да споделяме това мнение, революционните работници, доколкото успяват да напредват чрез своята Революция в сферата на производството, могат да считат, че не е тяхна работа да се занимават с интригите и гонитбите за постове, които се разиграват между политиците и самите им шефове. Такова мнение е насърчавано и от факта, че през първите месеци на борбата, директивите и декретите, изхождащи от правителството, както и политическите наставления на Комитета на CNT-FAI, обикновено биват пренебрегвани от базата. Дори когато правителството възстановява своята власт, от тяхната съпротива е очевидно, че работниците и селяните не възприемат идеята за осъществяване на Социалната революция с помощта на държавата, въпреки декларациите на Федерика Монсени, която ѝ „признаваше определени достойнства и имаше доверие в нея, че тя може да реализира Революцията отгоре“.

 Членовете на CNT чувстват инстинктивно фалша и действат с много повече яснота от ръководителите си. Ние сме убедени, че издигането на барикади в Барселона от пролетариите през май 1937 г. е едно последно и за съжаление безнадеждно усилие да се спаси Революцията от удушвачите ѝ – сталинисти, реформисти и реакционни политици, които за пореден път са се докопали до властта. Барселона през май 1937 г. става за испанската Революция това, което е Кронщад преди 16 години за руската Революция.

Революционното движение на масите би могло да изрази своето несъгласие с контрареволюционните действия на правителството (и на различни Комитети на CNT-FAI) най-малко по три начина:

1) С отзоваване и замяна на членовете на Комитетите. Доколкото знаем, това не е направено никога по време на борбата, но ни липсват документи, които биха позволили да разберем дали в своите синдикати или във въоръжените сили работниците са могли да изразяват някъде напълно свободно своето съгласие или несъгласие с действията на Комитетите. •

(Следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *