Летовници разни

печат

Лято, отпускарско време. Задминали сме Америка – в страната на неограничените възможности САЩ не съществува такова нещо като платен отпуск – на работника дават максимум две седмици и то за негова сметка. В България обаче условията за труд са най-окаяни в ЕС. Осем законни часа бачкане – само за бюрократите, останалите теглят хомота колкото рече чорбаджията, даже които са се цанили на половин работен ден. За заплащането в сравнение с европейското да не говорим.

У нас над средната заплата вземат едва 15,6% от всички работещи, като отраслите, които отчитат по-високи средни заплати, постоянно намаляват. Под средната заплата се плаща на 76% от всички заети (между 400 и 600 лева) в хотели, ресторанти, селското стопанство и в автосервизи. Преработващата промишленост, която обхваща около 23% от всички наети, пак дава ниска средна заплата (под 620 лева).

Почиват ли изобщо тези хора?

Вместо тях си почиват някои други.

Без почивка, без дори надеждата за нея, която да ни крепи цяла година, обаче кажете „сбогом“ на здравето си. Стресът е разтърсил организма, податливи сме на инфекции, физиологичните аварии се превръщат в хронично ежедневие. Предвид състоянието на здравната ни система, безспирно реформирана, бълваща скандали и сюжети за филми на ужасите и вдъхновения за пиеси на абсурда, това може да се окаже и „сбогом, живот“. Затова се мъчим да забравим, че докато летуваме, зад гърба ни ще скочат сметките за ток, парно, горива – и това може да е повод за съкращения там, където работим, но ще потиснем тези си мисли, сакън, да не си развалим почивката. Без нея сме загубени.

Обаче като че ли и с нея си търсим белята. Първо – кой курорт да изберем? Навсякъде се вихри дива скъпотия, а слуховете или рекламите за изгодни оферти твърде често се оказват меко казано неверни.

После изниква дертът как да стигнем до летовището. БДЖ нямат спални вагони. Автобусните билети хапят, обездвижването по пътя вече ни е вгорчило настроението. Автомобил? Гориво, ремонти, задръствания заради строителството на магистрали, гордостта на родното правителство, рекет на КАТ, наглостта на собствениците на тузарски возила. Чудни преживявания за късане на нерви.

Как да е, пристигаме. Изниква проблемът да се впишем в спестени с немалко усилия и въздържане суми. Шезлонг – трийсет кинта, чадър – десетачка, някои чадъри ги плискат вълните, но най-важното – как все пак да се изхитрим да се отпуснем в любезно предоставените ни от туристическия бизнес условия? Хотел до хотел, плаж широк колкото тротоар, гмеж като на… море, водата убийствено ухае на фекалии и химикали. Нахакани младоци с издути мускули с шамари те изкарват от морето, защото не си видял червения флаг. Нима така се сваля стрес? Почивката, тази социална придобивка, непозната за американците, съсипва човека повече, отколкото да го възстанови!

Ако получавахме само два пъти повече, щяхме да заминем в близката чужбина, където не във всичко са прекалили с „удобствата“ – и плаж като плаж, и водата е чиста, и келнерите не те гледат все едно си им изял попарата. Но колцина са късметлиите с добри заплати?

Националният статистически институт – същият, в интернет страниците на който често може да се прочете: „В таблиците не се публикуват данните, които според Закона за статистиката са конфиденциални и представляват статистическа тайна“, – твърди, че доходите се увеличават – средната заплата надхвърлила 750 лева, за софиянците – хилядарка. Два пъти над заплащането във Видин. Та растат доходите и уволнените стават повече – оттам растат.

Ако се занимавате със „създаване и разпространение на информация и творчески продукти“, може би успявате да прибирате месечно по 1700 лева. Вие сте един от 3% от всички работещи. Нямате проблем и в чужбина да почивате. Компания ще ви правят изоставащите със стотина лева служители в „производство и разпределение на електрическа и топлинна енергия“, които са два пъти по-малко на брой (1,6% от наемните работници). Ще сте сетни сиромаси обаче в сравнение с препитаващите се от „Финансова и застрахователна дейност“, макар техните средни възнаграждения официално да са малко над 1000 лв. Защото при тях извънредният труд е най-високо платен, по-често получават премии, при това с повече от две-три нули. Формално с тях се изравняват заетите в добивната промишленост. Само че миньорите дишат прах и газове, трошат си ръце и гърбове, харчат за лекарства, половината едва достигат пенсионна възраст, а стачките поради неизплатени заплати са обичаен новинарски фон. Така че надали ще си пиете мохитото в Кападокия на една маса със сънародник миньор и със сигурност не можете да се сравните с шефовете на финансовите компании. Техните премии се мерят в милиони.

Наистина, с какво толкова заслужават доходите си те? С натискане на копчета, с подписване на ипотечни документи, с борсови спекулации? Паразитирането е доходно! Когато тези господа се провалят и предизвикат криза, тях не ги бесят, нито затварят в пандиза. Комисии от ЕС им гласуват спасителни инжекции. Не се стискат – дават милиарди. Откъде? От бюджета, който е склад на одраните кожи на данъкоплатците. Дерачите на кожи си раздават бонуси за добро дране, после и паразитите си раздават бонуси за некадърното управление на средствата. И отиват да летуват – с размах. От името на всички, които им осигуряват този начин на живот като награда за сервираната през 2008 г. криза, онази дето постоянно излиза на бис, въпреки уверенията на конферансиета, че си е отишла.

Колко ли още такива съсипващи почивки трябва да изкарат трудовите хора, преди да се осмелят да стиснат за гушата не ближния – и той със съдрани гащи като тях, – а истинските виновници за това положение – не се наемам да кажа. •

Шаркан

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *