Либийското въстание

печат
Социалният облик на бунта
Анализ на въстанието
Възрастови особености

Гръбнакът на въстаниците, според наличните сведения от фронта, е съставен от млади хора (“шабаб”). Сред либийската младеж най-многобройни са категориите на безработните и учащите. От една страна в Либия безработицата е 30% – нивото на Голямата депресия в САЩ – и основната маса безработни са именно младежите. От друга, град Бенгази, столицата на бунта, е голям студентски център. Затова не би било грешка да се каже, че въстанието е предимно младежко, като най-значимите групи в него са безработните и студентите. Наред с това, в масовите протести и демонстрации е участвало вероятно цялото или почти цялото население на големите въстаналите градове.

Регионални особености, градско въстание

Въстанието обхвана всички големи провинциални центрове, двата най-гъсто населени града след Триполи – Мисрата на запад (500-600 хиляди души) и Бенгази на изток (700 хиляди-1 милион души), но не и столицата, където изглежда Кадафи притежава известна популярност. Накратко, наблюдаваме бунт на провинцията срещу столицата, в която се преразпределят петролните печалби. Това е все едно Петербург, Новосибирск, Саратов, Курск и Пенза да се разбунтуват срещу Москва (или Пловдив, Варна, Бургас, Добрич, Ямбол срещу София – Бел. прев.).

Разнокласово въстание

Под „пролетариат“ е редно да разбираме цялата маса от населението, която е отстранена от вземането на политически и стопански решения. Естествено, чe и студентите, и безработните, и дребните занаятчии, каквито има много сред въстаниците – всичко това е пролетариат в широкия смисъл. Наред с тези категории обаче, във въстанието участват и представители на дребната и средна буржоазия, която използва наемен труд, мениджъри и други експлоататорски групи от нисък ранг. Въстанието е оглавено от Национален съвет, в който влизат и бивши чиновници от режима на Кадафи. Фактически наблюдаваме почти всеобщ (в пределите на провинцията) подем на населението срещу управляващата олигархична групировка – семейството на Кадафи, което преразпределя петролните долари, заедно с пак неговата, неконтролирана от обществото военно-полицейска бюрокрация. Това е един вид въстание на “третото съсловие” против съвременния неоабсолютизъм, то прилича на ранните буржоазни революции. Можем да очакваме, че след победата на въстаниците представителите на низшите социални групи ще започнат да действат автономно от буржоазията, както става сега в Египет и Тунис, където непрекъснато избухват стачки и бунтове.

Фабричен пролетариат

Класическият фабричен пролетариат в Либия – това са чуждестранните работници от Египет, Тунис, Черна Африка, Източна Азия и дори от Европа. Те са многобройни, по различни оценки наброяват от 200 хиляди до 1 милион, което е огромна цифра спрямо либийското население (едва 6 млн. души). Неучастието на този пролетариат във въстанието е един от най-значимите провали на бунтовниците. По същата причина се провали въстанието в Бахрейн: опозиционните лидери призоваха към всеобща стачка, но 500-те хиляди гастарбайтери не подкрепиха революционното движение, защото нямат никакъв интерес да се бунтуват в чужда страна, в която са парии. Другояче би било, ако им бяха предоставили равни права с местните жители – гражданство или безсрочно право на пребиваване. Затова пък в Египет, където фабричният пролетариат се състои предимно от египтяни, но също е зле платен, участието на работниците във въстанието и масовите стачки си казаха тежката дума. Постепенно, парализирайки икономиката, работниците принудиха Мубарак да се оттегли. Друг въпрос е, че от ситуацията комай се възползва египетската армия.

По този начин, една от важните поуки от арабските въстания е, че без съюз между чуждите работници с местните трудещи се, нещата отиват на зле. Единствено социална революция обаче е способна да отчете и приеме интересите на гастарбайтерите. Буржоазната идеология в това отношение само пречи на победата на въстанието, понеже не предлага нищо на чуждестранните работници.

Племенни особености

Възможно е в либийските събития да играят роля племенните особености на страната, но нямаме достатъчно ясни данни, за да съдим за влиянието на този фактор. Първоначално наблюдателите, които застъпваха племенната теория, посочваха, че въстанието е обхванало източните провинции на Либия, че се бунтуват само големи родово-племенни съюзи от Изтока, което не е вярно, понеже против Кадафи се надигнаха големите градове Мисрата и Зауия на Запад, а също така редица по-малки от същия регион като Мелита, Зинтан, Зауара и други, в които продължават да избухват сражения. Нека повторим, че Либия е урбанизирано общество със съвременна промишленост, инфраструктура и образование (най-високо ниво на грамотност в Африка), а срещу полковника са именно градовете. Поради този факт е напълно неуместно да свеждаме въстанието към междуплеменни отношения. Такива отношения са ядро на друга, архаична родово-племенна обществено-икономическа система, но в съвременните градове старите традиции западат. Наред с това, очевидни са културните особености на Либия. За разлика от Египет, в нея дълго време се е запазвала племенната структура с елементи на родово-племенна демокрация, либийският народ не познава хилядолетия унизителен азиатски деспотизъм и затова либийците се оказаха по-радикални от египтяните и по-лесно посегнаха към оръжията против режима.

Революция срещу неолиберализма

Неолибералните реформи, провеждани от овластения клан на Кадафи през последните години (приватизация на редица предприятия, реформи в образованието и здравната система), неизбежно породиха социална поляризация. Сходни процеси предизвикаха и кризите в други арабски страни. Всички анализатори сочат, че причините за въстанието в Либия си приличат с тези от Египет и Тунис, но, разбира се, това не изключва уникалните елементи на либийското въстание.

Идеология

Цялата днешна панарабска революция минава под знака на сериозна идейна неопределеност. Въстаниците изискват народно управление, демокрация, равноправие, остро критикуват корупцията и се възмущават от безработицата. Всичко това е характерно за ранните буржоазни революции от ХVІІІ-ХІХ век. Възможни са аналогии с Пролетта на европейските народи (1848 г.) или с Великата френска революция. Можем да допуснем, че тази прилика се дължи на масивния пренос в арабския свят на западната промишленост, образователни системи и принципи на урбанизация. От друга страна е очевидно, че ако антиавторитарните социалисти и други социал-революционери не вземат участие в аналогични въстания, то те няма да имат шанс да повлияят на по-нататъшните събития. Нека напомним, че Руската революция от 1917 г. първоначално даде власт на Временното правителство, оглавено от привържениците на империалистическата война в лагера на Антанта, върли бранители на частната собственост, т. е. буржоазни либерали. Ако тогавашните ляворадикални сили бяха останали безучастни, нищо нямаше да постигнат насетне. Затова либийските анархисти подкрепят въстанието, но не подкрепят нито чуждата интервенция, нито дават своето доверие на съглашателския Национален съвет.

Ролята на религията

Въстанието не е ислямистко, също както и в Египет, но ислямистите участват в него, като ветераните от Ирак играят важна роля. Въпреки че са сравнително малобройни, те са добре подготвени и мотивирани. Струва си да добавим, че социалните низини в арабския свят са религиозни. Сама по себе си обаче религиозността не е равнозначна на ислямски фундаментализъм – повечето хора не са войнстващи ислямисти. Първичната религиозност обаче никога не е изчезвала напълно от тези земи. За разлика от бившия СССР и редица „социалистически“ страни, основното противоречие в арабския свят през последния половин век е между относително светските елити и относително религиозните „обикновени хора“. Това дава шансове на фундаменталистите, особено ако спечелят точки днес, да станат сериозен фактор в бъдеще. Тук ситуацията отново е аналогична на положението в Тунис и Египет, където ислямистите имат определено влияние. Вероятно, в бъдеще социално-революционното (анархическото) движение ще трябва да вземе под внимание тези фактори и да се адаптира към реалностите, като синтезира своите идеи с левичарските отклонения от религиозните практики, както това сториха ляворадикалните шиитски дейци и движения в Иран през 1970-те, за да насочат недоволството на потиснатите срещу потисническите класи.

Туитър-революция

Също както в Египет, в либийското въстание важна роля играят социалните мрежи на интернет. Благодарение на Туитър, въстаниците успяха да разкъсат информационната блокада, наложена от режима, и в някаква степен да се организират на първите етапи от движението.

Интервенцията

Богатата на петрол Либия стана мишена на съвременната Антанта – съюзът на САЩ, Англия и Франция (при което лидерството като че ли не е американско, както обикновено, а френско – Бел. прев.). Целта на интервентите е да установят контрол над петролните залежи, като превърнат Либия във втори Ирак. При евентуален успех, те ще си присвоят основните доходи от нефта, след което ще насочат бомбите и ракетите си срещу опозицията. Редно е да се очаква, че това ще предизвика както мирни протести, така и партизански действия, продължителна война по подобие на иракската и афганистанската. На този етап, предприетата уж в полза на противниците на Кадафи военна намеса (въздушни удари и морска блокада) води до забележима деградация на либийската революция, но и поражда масово недоволство сред въстаниците, които станаха заложници на западните империи.

Началото на революцията

Въстанието пламна по почти цялата либийска провинция, стигна до предградията на Триполи, към него се присъединиха много армейски части, макар че скоро войниците зарязаха оръжието и се прибраха у дома – малцина останаха в бунтовните редици.

След това настъпи пауза. Верните на фашисткия режим на Кадафи контрареволюционни сили се окопитиха, прегрупираха и поведоха контранастъпление. Очевидна е допуснатата от въстаниците грешка: те забавиха темпото, докато трябваше незабавно да прехвърлят сили към Триполи, за да смажат стъписания противник в бърлогата му.

Война и въстание

Въстаническата армия, създадена от пламенно ентусиазирани, зле обучени и недисциплинирани доброволци, не може да противостои на редовна войска в открит бой. Печелившата тактика на въстаниците, доколкото е възможно, се състои в асиметрични действия. Не е случайно, че либийските бунтовници лошо воюват на открита местност и в малки селища, но доста добре се справят в градски условия. Затова тъкмо урбанизираните райони трябва да се превърнат във вълчи капани за контрареволюционните части: те могат да дебаркират в тях, но няма да се измъкнат.

Социални преобразования

Социалната революция означава повсеместно и пълно изземане на имуществото в полза на народа; поемане на предприятията от събрания на трудовите им колективи и подотчетни им оперативни съвети; преход на цялата инфраструктура в ръцете на териториалните събрания и подотчетните им съвети; формиране на градски, регионални и други съвети на делегати от предприятия и общини. Цялото имущество, складове, промишленост минават под контрола на сдружения на териториални и производствени събрания и съвети. Новият обществен строй е длъжен незабавно да създаде равни условия за всички жители, мъже и жени, да им даде право на глас в народните събрания, да не остави нито едно семейство без материална помощ, да се погрижи и облекчи страданията на гладните и болните. Хранителни продукти, медикаменти, облекло и всичко друго от първа необходимост трябва да се разпределя справедливо по решение на народни събрания, а не да се продава. Всички транспортни и военни средства трябва да постъпят в разпореждане на съветите и да се използват за обществени цели. Някои от посочените мерки са взети в столицата на въстанието, Бенгази, но това далеч не е всичко. Нека не забравяме, че трудностите на борбата ще се отразят лошо преди всичко върху бедните градски жители, които не разполагат със запаси, затова тежестта на мизерията може да ги отблъсне от въстанието, да се разочароват. Затова във въстаналите градове не бива да остават богати и бедни, всички излишъци следва да се конфискуват от по-заможните и равномерно да се разпределят след населението.

Интернационализъм

Заради провокации на расисти, както и поради слухове за чужди наемници сред защитниците на режима, в Либия са регистрирани нападения срещу гастарбайтерите. Заради това, както и заради нежеланието на чужденците да се включват в чужда на тях борба, стотици хиляди наемни работници напуснаха страната, а тъкмо те съставляват значителна част от фабричния пролетариат в Либия. В резултат на което спряха предприятията, например тези от хранителната промишленост, както и транспортните звена, които доставят продоволствие в градовете. Чуждестранните наемни работници с право не смятат тази борба за своя, тъй като революцията нищо даже не им обещава. Това е още една грешка, защото гастарбайтерите представляват една колосална разгневена маса, незаменим трудов и военен резерв на революцията. Без тях въстанието е загубено. Но ако революцията застане и на страната на техните интереси, Либия от мащеха може да стане нов дом за всички тези хора. Така и би постъпила една социална революция: гастарбайтерите незабавно получават наравно с местните всички права, сред които добро жилище и човешки условия. Така бившите парии и фактически роби стават свободни и пълноправни членове на самоуправляващите се колективи. Важното е да имат възможност за избор – да останат в страната колкото пожелаят, да я напуснат, да повикат своите семейства и да се заселят завинаги в нея. Те ще получат възможност за развитие на родната си култура и език. Само тогава мнозина от тях ще се превърнат в твърди привърженици на революцията и нейни най-несломими бойци.

Интернационал на съветите

При сегашното Либийско въстание, повечето държави от Запада и Арабския свят симпатизират на въстаниците. Социалната революция няма да предизвика същото. Напротив, върху нея ще се изсипят ниагарски водопади от лъжи и клевети. Няма да ґ се притекат на помощ, а ще се опитат да я задушат – както стана превантивно в Бахрейн, където влязоха войските на Саудитска Арабия, за да защитят застрашените си интереси. Както виждаме, управляващите класи с лекота жертват целостта на някоя страна, когато съзират заплаха за властта и портфейла. Но за щастие съвременните революции не пламват самотни. Неизбежен и необходим етап на социалната революция ще стане бързото обединение на всички сили на поддръжниците на самоуправляващите се работнически съвети във всички въстанали страни, вследствие на това – спешно прехвърляне на въоръжени революционни отряди в най-опасните региони, без оглед на националната принадлежност на помагащите и нуждаещите се от помощ. През необхванатите от въстания райони ще се пробият коридори, ако това бъде нужно за консолидация на революционните сили. Държавните граници ще бъдат пометени, националният (държавен) суверенитет – унищожен. Навсякъде, където е възможно, ще възникнат непартийни събрания-съвети, изградени отдолу и намиращи се помежду си в отношения на доброволно сдружение. Така структурирани, нещата ще станат основа за новия свят без граници, без наемен труд, без собственост, без държави.

Михаил Магид, руски независим публицист, в анархокомунистическото движение е повече от 15 години

превод: Николай Теллалов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *