Липсващата ни революция

Интервю с Георги Константинов за резултатите от парламентарните избори 2005

Свободна Мисъл: Какво мислиш за резултатите от изборите на 25 юни?
Георги Константинов: Резултати за кого? „Избранниците на народа“ при всички случаи са печеливши, независимо от цвета и процентите. Това признаха и „лидерите“ на седемте влезли в парламента партии и коалиции – в нощта след изборите всички заявиха, че са спечелили. Ако става дума за „инвеститорите“, за тях изборите са едно от найдоходните предприятия. Те са „вложили“ в тях няколко десетки или стотици милиона лева и трябва да спечелят десетократно или дори стократно повече от „инвестициите“ си. Никой журналист обаче не смее да попита „от кого“ и „откъде“. Тези въпроси са табу. Другояче стоят нещата при масовия избирател – работникът в промишлеността, търговията или услугите. Както и пенсионерите, безработните или селяните, доколкото все още ги има като социална категория. Те гарантирано са изгубили, независимо от това дали са пуснали бюлетина или не.

СМ: Защо твърдиш, че той губи във всички случаи и наистина ли считаш, че бойкотът няма значение?
ГК: В сферата на печалбите и загубите действа закон, подобен на този на Лавоазие. Там нищо не се създава, нито се губи. Само се преразпределя и трансформира. Загубите за едни се превръщат в печалби на друг и обратно. Ако „избранниците“ и „инвеститорите“ печелят, то техните печалби са равни на загубите на „губещия електорат“. Няма откъде другаде да дойдат, тъй като и тук, както в природата, от нищо нещо не се създава. Проблемът с бойкота е многостранен, но накратко: нито гласувалите, нито бойкотиращите имат влияние върху решаването на собствените им проблеми. Това би трябвало да е ясно след резултатите от десетината проведени избори през изтеклите 15 години от „демократичната“ подмяна на властта през 1989. За да се убедим в безпомощността на участието или бойкота, е достатъчно да си отговорим на няколко въпроса:
1. Смениха се шест парламента и дузина правителства. С какво се промени положението на „електората“, който не „инвестира“ в изборите?
2. Избраните „избранници на народа“ решиха ли някои от неговите проблеми, освен тези на мафиотите, своите, на роднините и приятелите си?
3. Не е ли вероятността да ги „изберат“ право пропорционална на парите, вложени за мани-пулация на „електората“ посредством медии, агитатори, слухове и дискредитиране на конкурентите? Трудно ли е да се види, че колкото по-дълго „китайската капка“ на политическата реклама бие по бедните глави на „електората“, толкова по-сигурно той оглупява и изразява „свободната си воля“ в тъмната стаичка и урната всеки път, когато го призоват да изпълни „гражданския си дълг“? За прякото въздействие на кебапчета, пликове с по 5-10 лева, лотарийни билети и разиграване на томболи не говоря, но и те също не са безплатни.
4. При тези условия не е ли „нормално“ оня, който е „инвестирал“, да получи своите дивиденти от преразпределянето на печалбите? Занаятът на палача е смъртта, на гангстера – грабежа, на мошеника – измамата. Може ли да се очаква нещо повече от тези, за които властта е занаят?
5. Негласувалите, които просто не гласуват и край, макар че са половината от народа, не продължават ли и те да получават не повече от 1/10 от това което изработват? Остава им само моралното удовлетворение, че не са участвали в избора на поредните мошеници, гангстери и палачи. Защото техният жест няма и не може да има никакво нравствено влияние върху безнравствените и безсрамни типове, които се домогват до гласовете им. „Избранниците“ са гьонсуратлии, които не се страхуват от морализаторските храчки нито на измамените, нито на прозрелите истината за вредата от изборите. За въздействие върху тях и „инвеститорите“ са необходими други средства.

СМ: Може ли да обясниш с две думи кои са средствата с които можем да им повлияем?
ГК: С две думи? Борба и натиск. Те и всички паразити трябва да бъдат заставени да се препитават с обществено полезен труд срещу възнаграждение равно на това на средния труженик. Както е било и по време на Парижката комуна. Алтернативата на това решение е обща „братска могила“.

СМ: Какво мислиш за появата на „Атака“? Може ли те да изкопаят тази могила?
ГК: „Атака“ е естествено продължение и продукт на създадената преди повече от 16 години „опозиция на Нейно Величество Номенклатурата“. Тя е третото поред превъплъщение на „опозиционност“ и има свои специфични характеристики и задачи. Затова мисля, че е пълна илюзия възлагането на подобни надежди. Всички, които го сторят, ще преживеят поредното си разочарование. Подмяната на живковата диктатура със сегашната пазарна демокрация не беше извършена от някакви дисиденти, натиск на опозиционни сили или масови вълнения и още по-малко поради революционно навдигане на народа. Макар и принудително, по заповед от Москва и у нас, както и в останалите „соц.“ страни, промяната беше организирана и проведена под контрола на Номенклатурата, както за удобство обозначават господствалата от 1944 до1989 експлоататорска класа. Поради това тази класа остана да тежи като надгробен камък върху обществения живот. гръбнакът на класа беше партийната, военнополицейска и административна бюрокрация. Тази класа претърпя множество мутации, но въпреки това съхрани реалната власт във всички сфери на обществения живот: икономика, внос-износ, финанси, медии, култура, наука, дипломация, бюрокрация, специални служби и агентура, армия и полиция, политика и политически партии. Последното обстоятелство има найпряко отношение към вашия въпрос за „Атака“.

СМ: Какво е то?
ГК: Победителите в студената война поставиха пред победената от тях Номенклатура няколко условия за „капитулацията“ й. Сред тях беше приемането на „плурализма“в икономиката и политиката. С други думи въвеждането в икономиката на частния капитализъм, наричан благовидно „пазарно стопанство“, и интегрирането му световния пазар – процес, наречен глобализация. В политическата сфера те поискаха установяването на парламентарната фасадна демокрация. Това позволи на държавнокапиталистическата класа да се преобразува в буржоазия (първоначално червена, а после многоцветна или безцветна – това е без значение). При това номенклатурата се нуждаеше от опозиция на „мирния преход“, която няма да ` и търси сметка за стари и нови престъпления, при положение, че стане съучастник в новите, нито ще й пречи да превърне държавната собственост в частна (индивидуална или групова) срещу определен процент за „опозиционерите“. Първото въплъщение на подобна опозиция се наричаше СДС. Когато „сините в атака“ изчерпаха възможностите си да мамят „електората“, на помощ в „мирния преход“ срещу прилично възнаграждение беше извикан г-н Кобурготов. С парите и агентурата на Номенклатурата и с негова помощ беше създадено жълтото недоразумение НДСВ. През четиригодишния си мандат Кобурготов гарантира абсолютно спокойствие и безнаказаност за мутиралата в буржоазна мафия Номенклатура и я улесни да спечели нови милиарди. Той получи своя процент от печалбата на мафиотите. Днес и Кобурготов е изчерпан или полуизчерпан. Когато спре да ` и върши работа като параван, той ще си замине за Мадрид. Междувременно господстващата класа започва превантивно създаване на необходимата „постсимеонова“ опозиция и тя се нарича „Атака“.

СМ: Няма ли тя да им пречи някак със своите екстремистки позиции?
ГК: Да не бъдем наивни. След като от политическата сцена слязат СДС и НДСВ, които са забавлявали 16 или 20 години галерията с противопоставянето на „демократи“ и „комунисти“, на „монархисти“ и „републиканци“, сега идва ред на театрото „фашисти“ срещу „антифашисти“. Затова освен театралните други изненади не може да има, тъй като финансирането, достъпът до медиите, изборът на клоуни и проститутки и тяхната издръжка са поверени на мафиотите на „националния капитал“, които са плащали и плащат на всички партии и коалиции в България, за да гарантират своето и на господарите си безметежно спокойствие.

СМ: Все пак защо беше необходима тази сложна пиеса на мутиралата номенклатура и каква е ролята на БСП в нея?
ГК: Ще започна с втората част на въпроса. БСП, която слугуваше половин век на Москва, бе принудена под напора на събитията да свали антинатовската си маска и да заиграе по свирката на новите си господари от Вашингтон и Брюксел. Нейната роля трябваше да бъде поета от други артисти, за да се съхрани баланса в българския политически театър. Тогава господстващата класа повери на „Атака“ тази роля в Третото действие, предназначена за външни наблюдатели и за вътрешна консумация. Но преди да говорим за ролята на „Атака“, мисля че е необходимо да уточним кои са нейните хора и кой я създаде. Преди 10.11.1989 Волен Сидеров е фотограф в окръжно управление на МВР Враца. Пак преди промяната е член на създаденото от Илия Минев Дружество за защита на правата на човека. Влиза в него заедно с Румен Воденичаров и други инфилтрирани от ДС агенти, с чиито мнозинство Илия е свален и хвърлен на боклука по „демократичен начин“, а дружеството е поставено под контрола на ДС, преди да стане „съосновател на СДС“. След това Воденичаров става кандидат за вицепрезидент на БСП, дружеството е „замразено“, а Сидеров е „издигнат“ за главен редактор на в. „Демокрация“, орган на СДС. След като си свърши и там работата, господинът стана пресаташе на „Мултигруп“, привлечен от вицепрезидента й Димитър Иванов-гестапото – полковник и шеф на 6-ти отдел на VI-то управление на „бившата“ ДС. После Сидеров е изпратен в така наречения Български Демократичен Форум – БДФ на бившите легионери, които също бяха станали съставка на СДС. Когато със съвместните усилия на бившите офицери на ДС и членове на ръководствата на БСП и СДС на българската политическа сцена бе доведен Симеон Сакскобургготов, Сидеров поиска да влезе в листата на НДСВ, но това му бе отказано. За него беше отредена друга роля – днешната. В създаването на „Атака“, чийто фюрер стана, той е подкрепян от структурите на Съюза „Защита“ – обединение на о.з. офицери от ДС и армията, както и от други подобни „патриотични“ националистически и дори националсоциалистически групировки. Расистките му и ксенофобски книжлета се отпечатват, рекламират и разпространяват в приличен тираж, за него работят множество „национал-болшевики“ от различни кабелни телевизии, а самият той е сътрудник на в. „Нова Зора“, в чиято редакция всички са или офицери, или доносници на ДС. С подобен произход е и парламентарната му група от 21 депутати. Анализът на електората му може би заслужава отделно интервю, нека само да напомним на по-младите читатели, че „Атака“ или „Der Angriff“ беше органът на миналата в историята нацистка партия на фюрера Адолф Хитлер.

СМ: И при такава „биография“ каква услуга може да окаже „Атака“ на „националния капитал“ и неговата основна партия БСП в епохата на тотално господство на транснационалния капитал? Едва ли техният „Стратегически център“ планира ходове като тези на Милошевич или Садам Хюсеин?
ГК: Различните идеологии, особено в наше време, са само маски с които интересите на господарите трябва да бъдат направени по-приемливи за различните части на плебса. Ще се опитам да обясня задачите, които се възлагат на „Атака“ и да прогнозирам нейното бъдеще. Ще започна с тези за пред външния свят, който и сега е „приоритетен“.

1. „Фашизоидната“ маска на „Атака“ трябва да помогне на „антифашистите“ от БСП да изглеждат като единствена сигурна бариера след сублимацията на СДС и НДСВ пред „настъпващия“фашизъм, антиевропеизъм, антиамериканизъм и т. н. Тоест „Атака“ трябва да увеличи кредита на реформираната партия на бившата номенклатура пред новите й господари от Запад. По този начин тя ще пледира за признание освен от „соц.“ интерна и от останалите „интернационали“.
2. В същото време хората на „Атака“ ще поемат изоставената от БСП роля на антиглобалисти, антиимпериалисти, антинатовци. И тъй като плащащите музиката и рекламата са едни и същи, в тази си роля те ще бъдат също толкова фалшиви, колкото и предишните артисти. Националсоциализмът или „обикновеният“ национализъм на Волен Сидеров и другарите му са просто жестикулации. От подобна рокада глобалната империя само печели. Защото вместо автентични противници те ще имат срещу себе си палячовци. Тоест предназначението на „Атака“ е да отведе породеното от „Новия ред“ недоволство и да го направи управляемо или още по-точно само словесно.
3. Продължаване на илюзиите на парламентарния кретенизъм и играта на демокрация и опозиционност, този път на „фашисти“ срещу „антифашисти“, и отвличане на вниманието на „електората“ от собствените му и съществени проблеми.
4. улесняване постигането на тъй желания от новите милионери и тяхната „модерна лява партия“ „консенсус“ между всички досегашни „демократични и центристки сили“ в името на ¡SIDEROW NO PASARAN! Дали тая спасителна за мутантите на номенклатурата шмекерия ще мине отново зависи от проумяването на тънкостите на „политическата игра“ и пробуждането на народа и най-вече на младото поколение.
5. И накрая, малката задачка от личен характер е „матирането“ на Иван Костов, който се опитва да си играе някаква самостоятелна игра извън режисурата и утвърдения театрален състав. Той казва, че е за силна България в обединена Европа, срещу което му изваждат Волен Сидеров, който е за „още по-силна България вън от Европа“, още по-анти ДПС и по-анти НДСВ. При солидно финансирана PR кампания и добре изиграна партия от страна на Волен Сидеров, вероятността Иван Костов да бъде изхвърлен на боклука заедно с остатъците от досегашната „опозиционност“ нараства значително, още повече, че той вече беше един от лидерите на разпадащото се СДС.

Във вътрешната политика „Атака“ също няма да внесе никакви промени. При тежка криза, пораждаща революционно недоволство на обезправените, ролята ` и на шпицкоманда може да бъде поета от всяка „националноотговорна“ банда или хунта. В такъв случай „народният любимец“ Бойко Борисов би се справил къде по-добре от рахитичния истерик Волен Сидеров.

СМ: А какво мислиш за превърнатия в ос на предизборните борби въпрос за присъединяването на България към Европейския съюз?
ГК: Споровете са около евентуалното закъснение на българското членство с една година. Това е смешно. Един съществен момент: влизането ни в ЕС се свързва с получаването на фондове за развитие на стойност 10 милиарда евро или 12 милиарда долара до 2013 г. Бившата ГДР имаше 17 милиона жители, два пъти повече от България, а там само за първите години от обединението се помпаха между 160 и 200 милиарда марки годишно. При спазване на пропорциите на нас са ни нужни 50 милиарда долара годишно, за да можем да достигнем развитите европейски страни след около 25-30 години. При милиард и половина, ако внесем германци и изнесем крадливите си политици и чиновници, това ще да стане след … 250-300 години. България е закъсняла с 13 века. И дори да не се връщаме толкова във времето, на нея ` и липсват няколко революции от 19 век насам.

СМ: Рисуваш доста песимистична и безнадеждна картина. Няма ли изход?
ГК: Предстоят ни тежки политически, икономически, социални, демографски и международни кризи. Това ще стовари върху народа още по-тежко хамлетовия въпрос: да бъдем или не? Положителният отговор все повече зависи от младите, от техния кураж, самоотверженост и воля да наваксат пропуснатите от миналите поколения социални революции и най-вече революцията срещу класата на днешните господари, която остана непокътната през изтеклите 16 години и която продължава да затваря всички перспективи за народа.

print

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *