Махно – вулканът на анархистката революция

печат

82 години от смъртта на Нестор Махно

Нестор Иванович Махно (Михненко) се появява на бял свят на 26 октомври 1888 г. (7 ноември по нов стил) в многолюдната украинска паланка Гуляйполе в затънтена Екатеринославска губерния. Начално образование получава в родното си село и още малолетен вече е черноработник в чугунолеярен завод. От 1903 г., има-няма петнадесетгодишен хлапак, активно участва в популярните тогава анархокомунистически кръжоци. Още като юноша организира и провежда в стил Робин Худ експроприации на помешчици, едри търговци и фабриканти. Многократно е арестуван и дори бива осъден на смърт чрез обесване, но поради непълнолетието му заменят смъртната присъда с доживотна каторга. Махно категорично отказва да подпише молба до царя за милост: „Няма да прося нищо от този гнусен мерзавец царя!“ От зандан в зандан, през 1911 г. е натикан безсрочно в кошмарния московски каторжен затвор „Бутирки“. След мощно разразилата се през 1917 г. в Руската империя – зловещата „тюрма на народите“, както я нарича Христо Ботев – Февруарска революция, Махно се озовава на свобода и стремглаво се отправя към родния си край, където организира и възглавява задругата „Свободен съюз на селяните“, сформира военен отряд, наречен лично от него „Черна гвардия“, чрез който веднага пристъпва към експроприирането на царските, помещическите и манастирските земи, които незабавно и безвъзмездно се раздават на безимотните и малоимотни селски труженици. Активно съдейства на трудещите се във фабриките и заводите повсеместно да установят пълен работнически контрол. Участва в земските избори, избран е за председател на регионалното земство и председател на регионалния и на Украинския конгрес на Съветите.

През лятото на 1917 г. оглавява основания от него „Извънреден комитет за спасение на революцията“, призовава разбуненото население за неподчинение на малодушното Временно руско правителство на социалдемократическия сноб Керенски и в самото начало на 1918 г. застава начело на украинския Ревком, състоящ се от анархисти, леви есери и други безкористни адепти на Социалната революция. Махно изобретява знаменитата „тачанка“ – колесница на четири ресорни колела, впрегната в четири коня, с картечница отзад, която се превръща в истинско страшилище през Гражданската война. В почти стохилядната анархистка армия на Махно има малоимотни казаци, селяни, ратаи, революционно надъхани интелигенти, миньори, строителни и металургични работници и доведения до просия пролетариат. В нейните редици ентусиазирано се бият и хиляди българи от областта Таврия, изселили се навремето от пределите на Османска Турция. Махно не посяга на нито една от социалните придобивки на българите – напротив, в селата се запазва българското самоуправление с избираемите кметове и всички други необходими чиновници. „Свободната анархистка територия“ на махновците заема огромна площ от бреговете на Азовско море до Кременчуг и от Донбас до река Днепър с над десет милиона население.

През метежната 1918 г. Кропоткин споделя със свои привърженици: „Предайте на другаря Махно да се пази, защото Човеци като него са твърде малко в Русия!“ На срещата си с Кропоткин Махно откровено споделя, че Революцията се е отдалечила от въжделенията на трудовия народ и се е превърнала в книжен кьорфишек… В края на април 1918 г. Махно на два пъти се среща и разговаря с Ленин и най-близките му съратници Свердлов, Троцки, Зиновиев, Каменев, Бухарин, Дзержински и Сталин, които го уверяват, че болшевиките и анархистите могат да си взаимодействат в името на Социалната революция. Историята обаче безпристрастно доказа, че всякакво взаимодействие между властници и безвластници е абсолютно невъзможно – през същия месец болшевишките власти извършват кървави погроми над анархистите в Москва и други големи руски градове. През 1931 г., при една предварително уговорена среща в Париж между хасковския анархист Делчо Василев и разяждания от туберкулозата обаятелен анархистки пълководец, Махно тъжно споделя с хасковлията: „Скъпи ми съидейнико, до края на живота си ще съм като някакво пребито куче пишман, че при срещата ми с болшевишките тартори през 1918 г. не ги изпозастрелях като пилци там, в самия Кремъл, още повече, че имах под ръка два заредени револвера. Може би тогаз Руската социална революция щеше да има съвсем друга съдба, вместо да бъде подло удушена от червените сатрапи и царското самодържавие, и нямаше йезуитски да се трансформира в самодържавно тираничния болшевизъм!“ През февруари 1919 г. анархисткият атаман официално прокламира: „Ако сега другарите болшевики идват от Великорусия в нашата многострадална Украйна, за да ни помогнат в тежката борба с белогвардейците и контрареволюционерите, ние сме длъжни на всеослушание да им кажем: „Добре дошли, скъпи другари!“ Ако обаче те идват тук с користна, завоевателна цел, насилствено да монополизират нашата родна Украйна, ние непоколебимо, решително ще им викнем: „Долу хищните, великодържавни ръце, руски империалисти!“

През първата половина на 1918 г. махновците воюват с окупационните австро-германски войски, с шовинистичната правителствена армия на самообявилия се за всеукраински хетман Павло Скоропадски и марионетното украинско правителство на мегаломана Симон Петлюра. В края на 1918 г. Махно сключва военно споразумение с болшевишката Червена армия и през есента на 1919 г. с неговата решаваща помощ болшевиките успяват да разгромят „бялата“ армия на генерал Антон Деникин в устремния му щурм към Москва. Преди това, добре осведомен за кардиналните разногласия между махновци и болшевики, белият генерал настойчиво предлага военно споразумение на анархисткия пълководец, което анархистът решително отхвърля и допринася за неговия разгром. Това обаче съвсем не пречи на Ленин и Троцки на 11 януари 1920 г. да обявят махновското народно движение извън закона. Въпреки болшевишкото коварство, през есента на същата година Махно на 26 септември неудържимо пробива фронта на белогвардейците с шеметен рейд към Бердянск и Таганрог. За тази си блестяща военна операция бива награден с орден „Червено знаме“ № 4 с указ, издаден от председателя на Съвета на народните комисари на Съветска Русия Ленин. През ноември 1920 г. анархистката армия окончателно разгромява белогвардейските полкове на барон Врангел. Военно-стратегическият талант на Махно помага за създаването сякаш от нищото на невиждана дотогава самодейна, но и невероятно дисциплинирана анархо-революционна армия, която самоотвержено и успешно се сражава както срещу белогвардейските, така и срещу болшевишките пълчища. Тази истинска народна войска е стриктно изградена на принципите на самодисциплината и на съвършено демократичния избор на военните командири. В освободените от белите и червените войски райони Махно незабавно сформира трудови комуни, управлявани от свободно избрани работнически и селски съвети. В същото време разработва оперативна програма за Трета Социална Революция (след Февруарската и Октомврийската революции от 1917 г.) в бившата Руска империя, чрез която решително и всеобхватно да се унищожат веднъж-завинаги властническите държавни структури и да се създаде бленуваната Анархистка украинска република, управлявана от Свободни Съвети на работниците и селяните.

От края на 1920 г. махновци са принудени да водят неравна битка на живот и смърт с почти четиримилионната Червена армия, след като жадните за необятна държавна власт болшевики избиват без съд и присъда десетки хиляди последователи на Бакунин и Кропоткин. След вероломното изтребление през 1921 г. на въстаналите Кронщадски моряци – автентичният символ на руските революции от 1905 и 1917 г. – оцеляването на Махно и сподвижниците му в Украйна се превръща в изгубена кауза. Червената армия има огромно преимущество в жива сила и тежко въоръжение и пристъпва към пълното завземане на всички колониални владения на бившата царска империя, преименувана 30 декември 1922 г. в СССР… На 28 август 1921 г., с едва оцелели 78 бойци анархисти и дванадесет кървящи огнестрелни рани, Махно преминава румънската граница. Болшевиките обезглавяват брат му Сава на един селски мегдан за назидание на анархизираните украински казаци в изпълнение заповедта на военния нарком Лев Троцки: анархисти за пленници да не се вземат! В кървавата бран с белите и червените пълчища загиват и другите му двама братя Емелян и Григорий, както и първата жена на Махно – Феодора Гаенко, смъртоносно простреляна на 20 март 1920 г., докато коси с картечницата от тачанката на мъжа си червеноармейските части… През април 1922 г. Махно емигрира в Полша, където чекистите на Дзержински му спретват злостен компромат, че ужким подготвял антиполско въстание в Западна Украйна, и анархистът е арестуван. За незабавното му освобождаване се подема мощна международна кампания, организирана от световноизвестните анархисти Рокер, Фор, Бергман и Ема Голдман. Българските анархисти гръмогласно заявяват, че ще започнат да взривяват полските посолства по цял свят, ако в срок от три дни не бъде освободен. Международният натиск дава резултати и освободеният Махно през 1923 г. се установява в Париж, където въпреки прогресиращото туберкулозно заболяване, енергично и упорито продължава анархистката си дейност, публикува статии във вестниците и списва мемоарите си. По време на Испанската революция от 1931 до 1936 г., която Махно безрезервно подкрепя и горчиво съжалява, че поради заболяването си не може да вземе пряко участие в яростните сражения, едно от най-многобройните интербригадистки военни формирования в Испания носи неговото име. Нито една интербригадистка част не се окичва с фамозните имена на болшевишките деспоти Ленин, Троцки или Сталин!

46-годишният Нестор Махно умира на 6 юли 1934 г. Погребан е в Парижкото гробище Пер Лашез в присъствието на стотици анархисти. През 1945 г. във Франция втората съпруга на Махно и дъщеря му са похитени от агенти на НКВД и изчезват безследно в зловещите катакомби на ГУЛАГ. На 24 август 2009 г. в родното място на Нестор Махно в Украйна – Гуляйполе, на многолюден митинг тържествено е открит паметник на непреклонния анархист. Бойките махновски сентенции остават живи и до днес:

„Навсякъде Държавната власт ражда алчни шайки паразити – да живее Анархията!“

„Няма партии, а се пръкват банди от шарлатани, които в името на личните си облаги унижават и унищожават трудовия народ!“

„Анархията е майка на реда!“

„Бий белите, докато почервенеят! Бий червените, докато побелеят!“

„Винаги с угнетените против угнетителите!“

Марин Караиванов – МАКАР

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *