Майданският потенциал

печат

Факторите, които обуславят днешното състояние на Украйна, имат своите корени в миналото ѝ на „република“ в състава на държавнокапиталистическия и монопартиен СССР. Към тях се добавят и „постиженията“ на настъпилата след отделянето на страната от кремълската империя „демокрация“. Накратко – Украйна винаги се е възприемала от повечето руснаци като „Юга на Русия“. Исторически това е територия, където са бягали от крепостничеството, организирали са военизирани общности с добре развито народно самоуправление, подчинено на нуждата от въоръжено противодействие на походите от Москва, Полша и Кримското ханство, зад което е стояла Османската империя – известно като казачество. По-късно династията на руските царе Романови успява да присъедини „Южна Русия“ към владенията си, а казаците получават редица привилегии, превръщат се и в основна репресивна сила, мачкала всички въстания в Руската империя, участвала в еврейски погроми и гонения срещу „друговерци“, но и постепенно разслоена на по-заможни и по-бедни. Желанието на украинците за независимост от царския Петербург, а по-късно и болшевишка Москва, е приемало крайни, ирационални форми. По време на Революцията 1917-1921, Западът на страната е доминиран от антируски, буржоазно-демократични настроения, в Централна и Източна Украйна се разгръща Махновското анархокомунистическо движение, опряло се върху по-бедните казаци. През Втората световна война в Украйна избухва вътрешна гражданска война – в началото, армията на националиста Бандера възприема нацистите като „освободители“ от болшевизма, но още от началото на 1942 г. бандеровците започват партизанска война срещу германците, пътьом подлагайки контролираните територии на етническо прочистване, подобно на „колегата си“ Дража Михайлович в Югославия.

След разпада на СССР властите в Москва доста успешно раздухват настроения сред собственото население и сред част от рускоезичните украински граждани. Отново се натрапва една прилика – този път с отношенията между България и Македония от войната до наши дни. Украйна в очите на немалък брой руснаци е „недоразумение“, „изкуствена държава“, украинският език – изопачен руски, а самите украинци – полуруснаци с просташки провинциални претенции за „друга идентичност“. Оттук и ответната реакция (доста изгодна за управляващите както в Москва, така и в Киев!), сравнима с изцепките на македонистите (от митове за „древна история“ до инатливо настояване за „позитивната роля“ на бандеровските партизани). Патриотичните „продукти“ на дребнобуржоазното мислене, поразило вече цялото общество в Украйна (и не само там) водят до вече ирационално противопоставяне между самите украинци и техните северни съседи, но практически липсва напрежение с белорусите. В стремежа си да подчертаят съпротивата на своите дядовци на „комунизма“, днешните украински националисти митологизират „патриотичните партизани“ от Втората световна война, а насреща им стоят подобни митове за „освободителната“ Червена армия. От това противопоставяне фактически са изтръгнати антиимпериалистическите и социални съставки, даже почитаният в почти цяла Украйна анархист Махно го наричат „украински патриот“, който се борил за „независимост“, а не за „някаква измислена световна революция“.

Съществуват и нюанси сред националистите – от твърди привърженици на авторитарно управление, до радетели за структура, подобна на казашките „волници“. Редица националистически организации, например „Автономний Опiр“, формулират понятието „нация“ като „трудещите се хора, без политическите и икономическите потисници“.

Доскоро Украйна силно се различаваше от Путинова Русия с наличието на реална (макар и пак олигархична) политическа опозиция, силно недоверие към централната власт, неприязън към едрия бизнес и относително свободни медии. Още по-голяма е разликата от режима на белоруския диктатор Лукашенко. Днешната власт, правителството на президента Янукович, е мразено заради корпоративния грабеж, произвола на чиновниците и „органите на реда“, неописуемата корупция и деребейството на работодателите – но Изтокът и Югът на страната го смята за „по-малко зло“, за разлика от Западна и Централна Украйна, които искат „повече национално отговорна власт“. Стремежът към интегриране в ЕС се привижда като изход от влиянието на Кремъл, който провокира повече централизация и повече авторитарност на държавните институции.

В началото Майданът беше именно такава реформистка изява, но след садистичните изстъпления на специалните полицейски части в края на миналата година, за евроинтеграция спря да се говори, иска се оставка на правителството и нови избори. При това башибозушкото поведение на жандармите от „Беркут“ е факт и днес – стрелба с шокови гранати, гумени куршуми, сълзотворен газ, обливане с водни струи при минусови температури, което беше незаконно, а после с една бърза поправка стана съвсем „легитимно“. Ченгетата преминаха и към убийства, към отвличания на ранени въстаници от болниците с цел изтезания, гаврят се със заловени „правонарушители“ и дори се снимат за спомен. Най-честите коментари за жандармите в интернет са – „тези уроди са готов материал за бесилката“.

Опозиционерите (кандидатите за бъдещи властници) разглеждат Майдана в най-добрия случай като „средство за народен натиск срещу властта“, но и срещу самата опозиция, като дори тази „роля“ не им харесва – те предпочитат Майдана в качество на ракета носител, който да ги изведе в орбитата на държавните постове, контрола над Върховната Рада (парламента). За двата месеца съществуване обаче Майданът придоби друго самочувствие. Забележителна е самоорганизацията там – поддържане на чистота, сериозно ограничаване на употребата на алкохол, противодействие на опити за погроми и провокации (от страна на мобилизирани от властите хулигани); собствени медицински екипи, понеже ранените в схватките с полицията основателно се опасяват да ходят в официалните болници; добре структурирани сили за самоотбрана със смяна на участващите в „предната линия“ с починали „в тила“ хора – при това в състава на самоотбраната националистите са малцинство, макар да се стараят да блеснат с „героизъм“ и така да спечелят повече авторитет сред сънародниците си; снабдяване с топли дрехи, храна… и „бойни консумативи“. Всичко това струва, разбира се, пари. Освен дарения от спонсори, които инвестират в политическа кариера, обаче самите граждани даряват средства и участват с доброволен труд, като се самоорганизират за изпълнението на нужните задачи. Майданът израсна до структура на ПРЯКО САМОУПРАВЛЕНИЕ, потенциалът на което не се осъзнава докрай от самите му автори – например и поради пропагандата на партийните активисти, че Майданът трябва „само да върне ситуацията в полето на законността“.

Затова, след като от исканията към властта да стане „по-добра“ се премина към освиркване на „лидерите“ от опозицията и към улични боеве с полицията, неучастието в Майдана би било „политическо самоубийство“ за анархистите (по-сигурно от сътрудничеството с нарочени за „неонацисти“ радикални младежи). Майданът се разрасна – майдани има в други градове на Украйна, а в Западна бяха превзети няколко сгради на областни управи. Пак там жителите блокираха, повече или по-малко успешно, потеглилите към Киев жандармски колони.

Да, случващото се не е същинско въстание – липсват му масови стачки, парализиране на комуникациите, обсада на обекти с държавно значение. Още по-далеч е същинската революция. Необходима е обаче подкрепа за Майдана в качеството му на орган на пряка демокрация, който е в състояние сам да управлява на местно ниво, а при федеративно взаимодействие – и цялата страна. Нека звучат в него патриотарски лозунги. Национализмът изисква централизирана система, следователно неизбежно ще влезе в противоречие с практиките на егалитарното самоуправление, ще поляризира самите „патриоти“ (и ще поразсее мъглата в главите на някои), ще завърже истинска революционна криза, изходът от която може да стане истинска промяна в обществените отношения. Анархическата пропаганда също е затруднена от обстоятелството, че анархистите почти не заявиха присъствие в хода на тези събития, докато едно проникване в стотните на самоотбраната на всеки майдан в страната би възродил и мечтаната от другаря Самурай Махновщина.

Възможностите не са изчерпани, освен ако извинението за пасивността не се крие в отчайващата малобройност на идейните анархисти в Украйна. За разлика от същата Русия, украинците повече се мотивират, отколкото се плашат от репресиите и не се прибират у дома в очакване „преговорите“ да решат проблема и „да избегнат гражданска война“, която и без това се води едностранно от политико-деловата класа на Украйна срещу собствения ѝ народ. •

Шаркан

Остави коментар

  • Может, машинный перевод накосячил, но в начале статьи неточность.“Исторически сложилось так, это та область, где они бежали от крепостничества, были организованы военизированные общины с развитой национального правительства, с учетом необходимости вооруженных встречных маршей из Москвы, Польши и Крымского ханства, за которыми стояли Османскую империю – известных как казаков.“ Тут речь идет о запорожских казаках. В конце 18в. Запорожская Сечь была разгромлена российской армией, т.к. запорожцы хотя и были союзниками в последних (на тот момент) русско-турецких войнах, но категорически отказывались признавать любую власть над собой. Российская империя с этим смириться не могла.
    „Позже династия русских царей Романовых удалось присоединиться „Юг России“ к своим владениям, и казаки получают ряд привилегий и стать главным гнетущая сила, раздавить все восстания в Российской империи, участвовал в еврейских погромах и преследования против «неверных» но постепенно расслаивается богаче и беднее.“
    А это уже речь идет о донских казаках, гораздо восточнее Запорожской Сечи, которые действительно признали власть, в обмен на некоторую автономию, и часто привлекались властью как карательные подразделения.

  • спасибо за уточнения, товарищ!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *