Мъри Букчин: СЛУШАЙ, МАРКСИСТ!

печат
(продължава от миналия брой)

болшевиките падат на невероятно ниско ниво, при което не успяват да измамят никой друг, освен себе си

Митът за партията (продължение)

Болшевиките от самото начало не одобряват тези органи (селските комуни) и в крайна сметка ги осъждат. За Ленин най-предпочитаните „социалистически“ форми на селското стопанство са совхозите (държавните стопанства) – нещо като селскостопански фабрики, в които държавата владее земята и техниката, назначава ръководителите им, които наемат „селяни“ на заплата. В лениновото отношение към работническия контрол и към селските комуни ясно личи буржоазният дух и манталитет, с които е пронизана във висша степен отвътре болшевишката партия. Това произтича не толкова от теорията, колкото от корпоративния модел на организация. През декември 1918 г. Ленин започва атака срещу комуните под претекст, че селяните били принуждавани да влизат в тях „насила“. В действителност принуда при организация на подобен род форми на комунистическо самоуправление, е използвана твърде рядко, ако това изобщо е ставало. Както заключава Робърт Уесън, подробно проучвал съветските комуни: „Тези, които са влизали в тях, са го правили най-вече по собствено желание.“ Комуните не са унищожавани, но в хората убиват желанието да ги създават, а по-късно, в края на двадесетте и началото на тридесетте години, Сталин обединява целия процес в една управлявана и надзиравана насилствена „колективизация“ (която представлява по-скоро възстановяване на крепостничеството).

Към 1920 г. болшевиките отблъскват от себе си руската работническа класа и селячеството. Отстраняването на работническия контрол, разгрома на махновци, атмосферата на политически забрани и арести в цялата страна, раздуването на бюрокрацията и съкрушителната материална и морална мизерия, наследени от гражданската война – всичко това заедно поражда дълбока враждебност към болшевишката власт. С приключването на военните действия от дълбините на руското общество се надига движение за Третата революция – не за реставрация на миналото, както твърдят болшевиките, а за реализиране на истинските цели – за политическа и икономическа свобода, които сплотяват масите около болшевишката програма през 1917 година. Новото движение придобива своята най-силно осъзната форма сред петроградския пролетариат и кронщадските моряци. То намира отражение и в партията: ръстът на антицентралистичните и анархосиндикалистичните тенденции сред болшевиките достига такива мащаби, че блокът на опозиционните групи с такава ориентация получава 124 места на Московската губернска конференция през 1920 г. срещу 154 места за привържениците на Централния комитет.

На 2 март 1921 г. „червените матроси“ от Кронщад вдигат открито въстание под знамето на „Третата революция на трудещите се“. Програмата на кронщадци е изградена около искането за свободни избори в Съветите, свобода на словото за анархистите и левите социалистически партии, за свободни синдикати и освобождаване на всички затворници, принадлежащи към социалистическите партии. За обяснение на това въстание болшевиките съчиняват куп истории, които в последните години са признати за безсрамни лъжи. Въстанието е характеризирано като „белогвардейски заговор“, независимо от това, че огромното мнозинство от членовете на компартията в Кронщад се присъединяват към въстанието – именно като комунисти, – осъждайки партийното ръководство като предател на Октомврийската революция. Както отбелязва в своето изследване на опозиционните движения сред болшевиките Робърт Винсент Даниелс: „Редовите комунисти действително бяха толкова ненадеждни… че правителството не се уповаваше на тях нито при щурма на Кронщад, нито за поддържането на реда в Петроград, откъдето кронщадци се стремяха да получат поддръжка преди всичко. Основната част от изпратените войски се състоеше от чекисти и курсанти от военните школи на Червената армия. Последният щурм срещу Кронщад беше оглавен от бюрократичната върхушка на болшевишката партия – голяма група делегати от Х конгрес на партията беше доставена за целта от Москва. Режимът беше до такава степен отслабен, че на елита се наложи сам да се заеме с тази мръсна работа“.

Още по-значително от кронщадското въстание е стачното движение, обхванало Петроград, което се превръща в детонатор за въстанието на матросите. Ленинистките историци мълчат за този важен критичен процес. Първите стачки в тръбния завод започват на 23 февруари 1921 г. В течение на няколко дни движението обхваща фабрика след фабрика, докато на 28-ми стачка обявяват и работниците от Путиловския завод – „Огнището на революцията“. Издигат се искания, които не са само икономически и няколко дни по-късно ще се подемат от моряците на Кронщад. На 24 февруари болшевиките обявяват обсадно положение в Петроград и арестуват организаторите на стачката, смазвайки работническата демонстрация с помощта на юнкерите-курсанти. Фактически болшевиките не потушават „матроското въстание“, а разгромяват самата работническа класа. Именно в този момент Ленин иска от Конгреса да забрани фракциите в компартията. С това завършва централизацията на партията и е прокаран пътят за Сталин.

Спираме се подробно на тези събития, защото те ни навеждат на извода, от който „истинските“ марксисти-ленинисти обикновено бягат: болшевишката партия достига максималната си централизация в дните на Ленин, не за да доведе революцията докрай или за да потуши белогвардейската контрареволюция, а за да проведе собствената си контрареволюция против социалните сили, които тя претендира, че представлява. Фракциите са забранени и е създадена монолитна партия, не за предотвратяване на „капиталистическата реставрация“, а за да се матира масовото работническо движение за съветско самоуправление и за социално равенство. Ленин от 1921 г. се обявява срещу Ленин от 1917 г. След това той просто затъва в тресавището. Този човек, който се стреми преди всичко да прикрепи проблемите на своята партия към социалните противоречия, се оказва буквално участник в една „организационна игра“ на последния отчаян опит да спре породената от него бюрокрация. Няма нищо по-жалко и по-трагично от последните години на Ленин. Скован от опростения набор марксистки формулировки, той не може да си представи други контрамерки, освен такива от бюрократичен характер. Той предлага да се организира Рабкрин (работническо-селска инспекция) за отстраняване на бюрократичните деформации в партията и държавата и този орган попада под сталински контрол, превръщайки се от своя страна в инкубатор на бюрокрация. Тогава Ленин предлага Рабкрин да се съкрати и да се обедини с партийната Контролна комисия и също така се изказва за разширяване на ЦК. Едно и също размотаване: този орган да се съкрати, онзи да се обедини с другия, третият да се измени или ликвидира. Този странен балет на бюрократичните форми продължава до самата му смърт – все едно проблемът може да се реши с организационни средства. Както признава Моше Левин – известен поклонник на Ленин: “Болшевишкият лидер подхождаше към проблемите като ръководител с „елитарен“ мироглед. Той не приемаше методите на социалния анализ на управлението и се задоволяваше с разглеждане на въпросите изключително от гледна точка на бюрократичните и военно-полицейските методи“.

Ако е вярно, че в буржоазните революции „формата излиза от рамките на съдържанието“, то в болшевишката революция формата заменя съдържанието. Съветите заменят работниците и техните фабрично-заводски комитети, партията заменя съветите, ЦК заменя партията, а Политбюро – ЦК. Накратко, средствата заменят целта. Тази невероятна подмяна на съдържанието от формата е една от характерните черти на марксизма-ленинизма. Във Франция, в хода на събитията през май-юни 1968 г. всички болшевишки организации са готови да унищожат студентската асамблея в Сорбоната, за да увеличат влиянието и броя на членовете си. Принципният въпрос за тях не е революцията или истинските социални форми, създавани от студентите, а ръстът на собствената им партия. Само една сила е способна да спре ръста на бюрокрацията в Русия – социалната. Ако на руския пролетариат и селячество се беше удало да разширят сферата на самоуправлението чрез развитието на жизнеспособни фабрично-заводски комитети, селски комуни и свободни съвети, историята на страната навярно би получила съвършено друг ход. Не подлежи на съмнение, че провалът на социалистическата революция в Европа след Първата световна война води до изолация на Руската революция. Материалната бедност в съчетание с натиска на обкръжаващия я капиталистически свят явно възпрепятства появата на социалистическо или анархистическо по същността си общество. Това обаче в никакъв случай не предопределя развитието на Русия по пътя на държавния капитализъм. Въпреки първоначалните очаквания на Ленин и Троцки, революцията е победена от вътрешните сили, а не от армиите на интервентите. Ако движението отдолу беше успяло да възстанови първоначалните достижения на революцията от 1917 г., тогава би било възможно възникването на една многостранна социална структура, основана върху работнически контрол над промишлеността, свободно развиващо се селско стопанство, а също така на живо взаимодействие между идеи, програми и социални движения. Най-малкото, Русия не би се оказала окована в тоталитарните вериги и сталинизмът не би отровил световното революционно движение, прокарвайки пътя на фашизма и Втората световна война. Развитието на болшевишката партия обаче прави невъзможен такъв процес, независимо от „добрите намерения“ на Ленин и Троцки. Унищожавайки властта на фабрично-заводските комитети в индустрията и разгромявайки махновците, петроградските работници и кронщадските матроси, болшевиките гарантират триумфа на бюрокрацията над руското общество.

Характеризирайки стихийното движение на руските работници и селяни като серия „белогвардейски заговори“, „актове на кулашката съпротива“ и „попълзновения на международния капитал“, болшевиките падат на невероятно ниско теоретично ниво, при което не успяват да измамят никой друг, освен себе си. Вътре в партията се развива духовна ерозия и смердяковщина, която проправя пътя към старата царска политика на управление с помощта на тайната полиция, към дискредитиране на самата идея на революцията и накрая към московските процеси, с които бяха унищожени старите болшевишки кадри.

Централизираната партия, която е една напълно буржоазна институция, става убежище на контрареволюцията в най-зловещата ѝ сталинска форма. Това е контрареволюция, прикриваща се под червения флаг и с терминологията на Маркс. В крайна сметка, през 1921 г. болшевиките успяват да задушат не „идеологията“ или заговора на „белогвардейците“, а стихийната борба на руския народ за освобождение от оковите и за контрол над собствената съдба. За Русия това са кошмарните години на сталинската диктатура, а за поколенията от 30-те години – ужасът на фашизма и предателството на компартиите в Европа и САЩ. •

(следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *