Мъри Букчин: СЛУШАЙ, МАРКСИСТ!

печат
(продължава от миналия брой)

Би било невероятно наивно да предполагаме, че ленинизмът е творение само на един човек. Болестта лежи много по-дълбоко. Тя е не само в ограничеността на марксистката теория, но и в ограниченията на социалната епоха, породила марксизма. Ако това не бъде ясно разбрано, то ние ще останем толкова слепи към диалектиката на днешните събития, колкото са били Маркс, Енгелс, Ленин и Троцки в тяхното време. За нас тази слепота ще бъде още по-осъдителна, защото зад гърба ни е богатството на опита, който е липсвал на тези хора при развитието на собствената им теория.

Карл Маркс и Фридрих Енгелс са централисти – не само в политически смисъл, но и в социално-икономически. Те никога не са отричали този факт, а съчиненията им изобилстват с пламенни апологии и призиви за политическа, организационна и икономическа централизация. Още през март 1850 г., в известното „Обръщение на ЦК на Съюза на комунистите“, те призовават работниците да се борят не само за „единна и неделима германска република, но и да се стремят в тази република към най-решителна централизация на силите в ръцете на държавната власт“. За да бъде прието такова искане, то се повтаря многократно в същия параграф. Той завършва така: „Както във Франция през 1793 г., така и сега в Германия, провеждането на най-строга централизация е задачата на всяка действително революционна партия.“ (Маркс, Енгелс, соч., изд. 2, т. 7)

Същата тема отново и отново изниква и през следващите години. Например след началото на френско-пруската война през 1870 г. Маркс пише на Енгелс: „Французите трябва да бъдат бити. Ако прусаците победят, то централизацията на държавната мощ ще се използва и за централизация на германската работническа класа“. (Маркс, Енгелс – кореспонденция, Ню Йорк, 1942 г., стр. 292) (От незнание или от „скромност“ Букчин е пропуснал края на писмото: „Същевременно, победата на Бисмарк над „Баденге“ (Наполеон III) ще улесни нашата над Прудон“. – б. ред.) Маркс и Енгелс обаче са централисти, не защото са вярвали в централизма сам по себе си. Източниците на техния централизъм са в проблемите, свързани с формирането на националната държава. Чак до втората половина на 19 век Германия и Италия са разделени на множество независими държавици. Те считат консолидацията на тези географски единици в единни нации за условие, без което не може да се развият съвременната индустрия и капитализмът. Техните защити на централизма са породени не от някаква централистична мистика, а от събитията през периода, в който живеят – с развитието на техниката, на търговията, на обединената работническа класа и на националната държава. Тяхното безпокойство, накратко, е свързано със зараждането на капитализма, със задачите на буржоазната революция в епохата на неизбежния материален дефицит. От друга страна, подходът на Маркс към „пролетарската революция“ се отличава съществено – той препоръчва и хвали възторжено Парижката комуна като образец за всички по-големи индустриални центрове на Франция: „Ако комуналният строй се беше установил в Париж и във второстепенните центрове, старото централизирано правителство щеше да отстъпи място на самоуправлението на производителите и в провинцията. Единството на нацията нямаше да изчезне и централното правителство щеше да съществува в преходния период към комунизма, но правомощията му щяха да бъдат ограничени“. (Маркс „Гражданската война във Франция) (Тук бившият марксист Букчин е „забравил“ присмеха на по-стария „класик“ срещу опитите на Бакунин да обяви Комуната в Лион, а после и в Марсилия шест месеца преди Парижката Комуна, веднага след капитулацията на малкия Бонапарт при Седан на 4 септември 1870 г. Букчин би трябвало да познава приспособенчеството и опортюнизма на марксистите, които са като хамелеоните. В хода на революцията те могат да приемат дори цветовете на анархията с една-единствена цел – да я удушат по-сигурно, когато ще разполагат с необходимата сила, за да възстановят „реда“ и „демократическия централизъм“. Който не знае това или е склонен да го забравя, дори и да не го желае, ще продължи да получава поредните мазни марксически юдински целувки, след което ще заплати непростимата си „революционна“ наивност с „разпятието на кръста“ или с куршум в тила, в мазетата на ЧК, под акомпанимента на оглушителния рев на моторите, както това вече е било. – б. ред.)

Нашата цел обаче не е да обсъждаме цитатите на Маркс и Енгелс, а да подчертаем до каква степен ключовите въпроси на марксизма, които се приемат безкритично, са продукт на епохата, която отдавна е преодоляна от развитието на капитализма в САЩ и в Западна Европа. Те разглеждат проблемите на прехода от капитализъм към социализъм в страни, в които не е достигнат пределът на етапа на въглищно-чугунената технология в Индустриалната революция или проблемите на прехода от феодализъм към капитализъм – в страни, които току що са излезли от рамките на занаятчийското производство и манифактурата. За да изложи подробно тези въпроси, Маркс се занимава с предпоставките на свободата (като технологично развитие, национално обединение, материално изобилие), а не с условията на свободата (децентрализацията, създаването на доброволни асоциации, развитието на човека и пряката демокрация). Неговата теория все още остава вкоренена в царството на оцеляването, а не в царството на живота. Единствено след като се осъзнае това, може да се предаде някаква смислена перспектива на марксовото наследство, като се отдели богатият му принос от историческите ограничения, които в наше време наистина парализират и сковават (всякакъв размах на революционната мисъл и дейност – б. ред.). Марксистката диалектика, която съдържа множество проницателни догадки, подплатени с историческия материализъм, превъзходния критичен анализ на пазарните отношения, елементите от икономическата теория или от теорията на отчуждението и преди всичко разбирането на това, че за свободата са нужни материални предпоставки – всичко това си остава траен принос в революционната мисъл. (И да, и не, защото „материалните предпоставки на свободата“ при северноамериканските индианци не са били по-големи от тези в манифактурната епоха на двамата „класици“. Иначе, четейки тези редове човек, като че ли съзира магарешките уши на марксизма, които се подават изпод махновския калпак на Букчин, или те трябва да се схващат като негово добро намерение да приобщи марксистките глави към каузата на анархизма, при условие, че те не са… циментови. В последния случай, ако посегнат към властта, ще е нужен 12 килограмов боен чук! – б. ред.)

В същото време, съсредоточаването на Маркс върху индустриалния пролетариат като „агент“ на революционните преобразования, неговият „класов анализ“ за обяснение на прехода от класовото към безкласово общество, концепцията му за „диктатурата на пролетариата“, неговата настойчивост за централизма, теорията му за капиталистическото развитие (която смесва държавния капитализъм със социализма), неговата пропаганда в полза на политическата борба посредством партийните избори – всички тези и множество други свързани с тях концепции са лъжливи и вредни в контекста на нашето и дори на неговото време, защото въвеждат в заблуждение, както ще видим. Те произтичат от ограничеността на вижданията му и от тази на дните, в които е живял. Те биха имали смисъл, само ако помним, че Маркс е оценявал капитализма като исторически прогресивен и необходим стадий в развитието на социализма и че са прилагани на практика във времето, когато Германия се сблъсква с буржоазнодемократичните задачи и националното си обединение. (При това, ние не твърдим, че Маркс е прав в поддържането на такъв подход, който има някакъв смисъл само приложен към неговото време и място.)

Подобно на латентното движение на „масите“, което влиза в противоборство с болшевизма по време на Руската революция, историята познава латентни движения, които влизат в противоречие с всяка система на властта. Такова движение в нашата епоха е прието да се нарича с името „анархизъм“, макар то никога да не е било обхванато от една единна идеология или от „свещените писания“. Анархизмът е освободително движение на човечеството срещу всякаква форма на принуда, стигащо назад чак до времето на възникването на собственическото общество, на класовото господство и на държавата. От това време досега угнетяваните се съпротивляват на всички форми, които се стремят да лишат тях и стихийното развитие на обществото от свобода. Анархизмът излиза на авансцената на социалната арена в периоди главно на преход от една историческа епоха към друга. Упадъкът на античния и феодалния свят разкрива подема на масовите движения, приемащи в някои случаи характер на вакханалия. Те искат да сложат край на всякаква система на власт, привилегии и принуда.

Анархистическите движения в миналото търпят неуспехи в значителна степен, защото материалният дефицит и ниското ниво на технологиите не позволяват да се осъществи органично хармонизиране на човешките нужди и интереси. Всяко общество, което не може да обещае повече благоденствие или се стреми към неизменното равенство в бедността, неминуемо поражда дълбоки тенденции към възстановяване на нови системи от привилегии. В случай на отсъствие на технологии, които са в състояние да съкратят съществено работния ден, необходимостта да се полага задължителен и продължителен труд изкривява същността на социалните институции, изградени на основата на самоуправлението. Така например жирондистите от Френската революция проницателно осъзнават, че могат да използват работния ден против революционния Париж. За да изключат радикалните елементи от секциите, те се опитват да прокарат законопроект, с който се забраняват всякакви събрания до 22 часа вечерта, когато парижките работници се връщат от работа. В действителност краят на анархистическата фаза във всяка от миналите революции настъпва не толкова поради техниката на манипулация и предателствата от страна на „авангардистките“ организации, колкото от материалните ограничения/предели на миналите епохи. „Масите“ винаги са принуждавани да се връщат към непосилното си трудово ежедневие и само в много редки случаи имат свободата да създават органи на самоуправлението, способни да се съхранят и след революцията.

Такива анархисти като Бакунин и Кропоткин обаче имат всички основания да критикуват Маркс заради акцентирането му върху централизма и елитарните му представи за организация. Дали наистина централизмът е бил абсолютно необходим за техническите достижения в миналото? Действително ли националната държава е била нужна за разпространението на търговията? Има ли работническото движение полза от високоцентрализираните икономически предприятия и от “неделимата“ държава? (Полисите в древна Гърция и градовете-републики в Италия от времето на Ренесанса като че ли доказват противното. – б. ред.) Ние сме склонни да приемаме твърде безкритично тези властнически принципи, главно поради това, че капитализмът се е развил масово в пределите на централизираните политически сфери. Анархистите от 19-ти век предупреждават, че централистичният подход на Маркс, доколкото последният е под влияние на събитията от това време, усилва дотолкова буржоазията и държавния апарат, че ще направи събарянето на капиталистическия ред много трудно дело. Революционната партия, дублирайки неговите (на капитализма) централистични и йерархически структури, ще възпроизвежда йерархията и централизма и в следреволюционното общество. •

(следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *