Мъри Букчин: „СЛУШАЙ, МАРКСИСТ!“

печат
(продължава от миналия брой)

Бакунин, Кропоткин и Малатеста съвсем не са били толкова наивни да допускат, че анархизмът може да бъде установен за 24 часа. Приписвайки това мнение на Бакунин, Маркс и Енгелс са изопачили преднамерено възгледите на руския анархист. Анархистите от ХХ век също не са вярвали, че премахването на държавата ще повлече след себе си незабавното „слагане на оръжието“, както ни внушава Ленин в „Държавата и Революцията“, повтаряйки мракобесническата терминология на Маркс. В действителност, много от написаното в тази му „марксическа“ брошура е стопроцентов анархизъм – например замяната на професионалната армия с революционна милиция (въоръжение на народа) или на парламентарната институция с органите на самоуправлението. Това, което в лениновия памфлет е „истински марксистко“, е искането за най-строга централизация, за диктаторска власт и пълномощия за „новата“ бюрокрация и идентифицирането (по-скоро подмяната) на Съветите с държавата.

Анархистите от тази епоха са дълбоко загрижени от такива въпроси като провеждането на индустриализацията, без да се задушава революционният дух на „масите“ и премахването на новите препятствия по пътя към тяхното освобождение. Те се опасяват, че централизацията ще укрепи способността на буржоазията да се съпротивлява срещу революцията и ще всели в работниците чувство на покорство. Стараят се да спасят различните докапиталистически социални форми като руския “мир“ или испанското “пуебло“, които биха могли да дадат тласък на развитието към едно свободно общество не само в структурно, но и в духовно отношение. Затова подчертават необходимостта от децентрализация даже в условията на капитализма. За разлика от марксистките партии, техните организации отделят значително внимание на това, което наричат „всестранно образование и развитие на човека“, за да противодействат на деградиращото и опошляващо влияние на буржоазното общество. Анархистите се стараят да живеят с ценностите на бъдещето до степента, в която това е възможно в условията на държавата и капитала. Те вярват в преките акции, укрепващи инициативата на „масите“, съхраняващи въстаническия дух, поощряващи спонтанността. Опитват се да изграждат организации, основаващи се на солидарността и на братството, контролът в които се осъществява отдолу-нагоре, а не обратно. (Такива са част от елементите на двете „традиции“, за които става дума в заглавието на параграфа. – б. пр.)

Тук трябва да се спрем по-подробно върху природата на анархистическите организации, защото тази тема остава скрита под ужасно количество словесна (не само марксическа – б. пр.) тор. Анархистите и особено анархокомунистите приемат необходимостта от организация. (Терминът „анархист“ е толкова всеобхватен, колкото и „социалист“. В двата случая, спектърът се простира от хора, чиито възгледи произлизат от разширения либерализъм, като анархоиндивидуалистите или социалдемократите, до считащите организациите си абсолютно необходими за революцията анархокомунисти, ленинисти и троцкисти.) Затова се виждам принуден да повтарям това, макар да е толкова абсурдно, колкото спора дали Маркс е признавал необходимостта от диктатура.

Реалният въпрос не е „организация или липса на такава“, а каква организация се стремят да създадат анархокомунистите? Общото за техните организации е, че те израстват отдолу, а не са създадени изкуствено отгоре. Те са социални движения, които комбинират творческия революционен начин на живот с творческата революционна теория, а не политически партии, чието съществувание по нищо не се различава от това на обкръжаващата ги буржоазна среда и идеология, които се свеждат до приемането на “твърдо изпитани и проверени програми“. Доколкото това е в човешките възможности, те се стараят да бъдат първообраз на свободното общество, а не да дублират робски съществуващата система на йерархия, класи и власт. Техните организации се строят от братски и сестрински групи от близки помежду си хора или на “групи по интереси“, чиято способност за взаимодействие е основана на свободно приети убеждения, на самоинициатива и на дълбока лична заинтересованост, а не около един бюрократичен апарат, построен за сметка на послушните партийни членове, управлявани от върхушката всезнаещи ръководители.

Анархокомунистите не отричат необходимостта от координация между групите, от дисциплина, от грижливо планиране и единство в действията, но те трябва да бъдат постигнати доброволно, чрез самодисциплина, която се подхранва от разбирането и убедеността, а не по пътя на създаването на йерархически, централизирани структури. В зависимост от потребностите и обстоятелствата, групите по афинитет постигат ефикасност чрез събрания, комитети за действие, местни, регионални и национални конференции. Те обаче се обявяват решително против създаването на организационни структури, които да се превърнат в самоцел, в практически постоянни и несменяеми комитети, които ще продължават да съществуват и след изпълнение на задачите за чието решение са били създадени, и са срещу „лидерството“, което превръща „революционерите“ в безмозъчни роботи.

Тези изводи не са следствие от лекомислени „индивидуалистически“ импулси – напротив, те възникват от старателното изследване на предишните революции, на влиянието, оказвано от централистичните партии върху революционния процес и природата на социалните преобразувания в епохата на потенциално материално изобилие. Анархокомунистите се стремят да съхранят и да разширят анархистическата фаза, с която започват всички велики социални революции. В по-голяма степен от марксистите те приемат, че революциите се предизвикват от дълбоки исторически процеси. Не ЦК прави революцията – в най-добрия случай той може да организира държавен преврат, замяната на една йерархия с друга, а в най-лошия – да задържи революционния процес, ако се ползва с по-голямо влияние. ЦК е орган за завземане или за създаване на власт, за слагане на ръка върху това, което „масите“ са придобили в резултат на собствените си революционни усилия. Трябва да бъдеш сляп за всичко, което се случи през последните две столетия, за да не признаеш тези важни факти.

В миналото марксистите са могли да издигат разумни (макар и неоснователни) претенции за необходимостта от една централизирана партия, защото анархистическият период на революцията приключва поради материалния дефицит. В икономическо отношение „масите“ винаги са принуждавани да се връщат към трудовото си ежедневие. Революцията „се закрива в 22 часа“, без изобщо това да зависи от реакционните намерения на жирондистите от 1793 г., тя е прекъсната от ниското технологично ниво. Днес, дори и този предлог е отстранен от развитието на „постдефицитната“ технология, особено в САЩ и в Западна Европа. Сега е достигната такава точка, когато „масите“ могат да започнат почти за час да разширяват радикално „царството на свободата“ за придобиване на достатъчно свободно време и постигане на възможно най-висока степен на самоуправление.

Майско-юнските събития във Франция през 1968 г. не демонстрират ни най-малко необходимостта от централизирана партия от болшевишки тип, а потребността от по-високо съзнание на „масите. Парижките демонстранти показват, че организацията е необходима за системното разпространение на идеите и то не какви да е, а идеи, които съдействат за придвижването, изясняването и разширяването на концепцията за самоуправление. Това, което не достига на френските „маси“, не е ЦК или Ленин, за да ги „организират“ или „командват“, а убедеността в това, че те могат не само да окупират фабриките, но и сами да ги управляват. Забележително е, че нито една партия от болшевишки тип във Франция не издига искане за самоуправление. Това правят само анархистите и ситуационистите.

Необходимостта от революционна организация съществува, но нейните функции трябва да бъдат ясни и разбираеми. Първата ѝ задача е пропагандата, за да може да „разяснява търпеливо“, както казвал Ленин. В революционна ситуация, революционната организация трябва да бъде в състояние да издига най-решителни искания: да бъде готова при всеки поврат на събитията да формулира по най-конкретен начин непосредствените задачи, които трябва да бъдат изпълнени, за да се придвижи революционният процес напред. Това се осигурява от най-смелите елементи в действията и в процесите при вземането на решения от органите на революцията (комуни, съвети, комитети).

Тогава по какво анархокомунистическите групи се отличават от партиите от болшевишки тип? Разбира се, не по такива въпроси, като необходимостта от организация, планиране, координация, пропаганда (във всичките ѝ форми) или по необходимостта от програма на социалната революция. По същество те се различават от болшевишките партии по убеждението, че истинските революционери са длъжни да действат в рамките на създадените от революцията органи и форми, а не в създадените от партията. Това означава, че те се ориентират към революционните социални органи на самоуправление, създадени от „масите“, а не към „революционните“ политически форми, създадени от ЦК на компартията. Анархокомунистите се стремят да убедят общите събрания, фабрично-заводските комитети или съветите да се превърнат в истински органи на народното самоуправление, а не да доминират над тях, да ги манипулират или да ги присъединят към всезнаещата политическа партия. Анархокомунистите не се стремят да изграждат държавни институции над тези народни революционни органи, а напротив, искат да разтворят всички организационни форми, развивани в предреволюционния период (включително собствените им), в тези истински органи на революционното творчество на въстаналия народ.

Тези разлики имат решаващо значение. Независимо от своята риторика и лозунги, руските болшевики никога не са вярвали в Съветите; те виждат в тях инструмент на болшевишката партия – позиция, която френските троцкисти добросъвестно дублират в своето отношение към студентските събрания в Сорбоната, а френските маоисти – към профсъюзите през 1968 г. Към 1921 г. в Русия Съветите са практически мъртви и всички решения се взимат от Политбюро на болшевишкия ЦК. Анархокомунистите не само се стремят да попречат на марксистките партии да повторят това, но и не искат да дадат възможност на собствената им организация да изиграе подобна роля. Същевременно те се стараят да предотвратят появата на бюрокрация, йерархия и елити в собствената си среда. Не по-маловажно е и това, че те се стремят да изкоренят в себе си същите авторитарни черти и елитарни наклонности, които се усвояват в йерархическото буржоазно общество едва ли не по рождение. Грижата на анархистическото движение за начина на живот е грижа не само за собствената му нравственост, но и за тази на самата революция. •

(следва)

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *