Мъри Букчин: СЛУШАЙ, МАРКСИСТ!

печат
(продължава от миналия брой)

Сред множеството, оплитащи ни идеологически кълчища на нашето време, един въпрос трябва винаги да стои на преден план: за какъв дявол се стремим да извършим революцията? Дали искаме да я направим, за да обновим йерархията, или да затрепти пред очите на човечеството призрачната мечта на бъдещата му свобода? Може би, за да съдействаме на по-нататъшния технически прогрес за създаване на още по-голямо изобилие от стоки, отколкото има днес? За да „си разчистим сметките с буржоазията“? За да доведем на власт някаква работническа партия от рода на компартията или социалистическата работническа партия? Или за да еманципираме такива абстракции като „пролетариата“, „народа“, „историята“, „обществото“? Или революцията най-после ще ликвидира йерархията, класовото господство и принудата, за да позволи на всеки човек да управлява своето ежедневие? За да направи всеки негов миг толкова прекрасен, колкото е възможно и да превърне жизнения път на всеки индивид във възможност за пълна самореализация? Ако истинската цел на революцията се състои в това да се доведат на власт неандерталците от някаква болшевишка партия, едва ли си струва да я извършваме. Ние не сме длъжни да обсъждаме глупави въпроси от рода на това може ли индивидуалното развитие да бъде отделено от социалното и комуналното – очевидно те вървят ръка за ръка. Основата на битието и на моралния облик на човека е обкръжаващото го общество, а основата за свободния човек е свободното общество.

Като оставим настрана тези въпроси, ние, както по-рано, се сблъскваме с въпроса, който Маркс е повдигнал през 1850 г.: кога ще започнем да черпим своята поезия от бъдещето, а не от миналото? Трябва да оставим мъртвите да погребат своите мъртъвци. Марксизмът е мъртъв, защото корените му тръгват от обществото на дефицита, ограничено във възможностите си от материалните нужди. Най-важното социално послание на марксизма се състои в това, че свободата има материални предпоставки – ние трябва да оцелеем, за да живеем. С развитието на технологията (което навярно не е било разбирано дори от най-развинтената научна фантастика от времето на Маркс) възможното общество на постдефицита вече е пред нас. Всички институции на собственическото общество – класовото господство, йерархията, патриархалното семейство, мегаполиса, държавата – са се изчерпали. Днес децентрализацията е не само желателна като средство за човешкото развитие – тя е необходима и за създаването на жизнеспособна екология за опазването на живота на нашата планета от разрушителното въздействие на вещества, който замърсяват и ерозират почвата, за съхранението на атмосферата и на равновесието в природата. Ако социалната революция е призвана да даде на всеки човек контрол над неговото ежедневие, тогава трябва да се даде простор за развитието на стихийността. Старите форми на борба няма да изчезнат напълно с разложението на класовото общество, но в днешно време те се припокриват с проблемите на безкласовото общество.

Никаква социална революция не е възможна без участието на трудещите се, следователно те трябва да получат нашата активна солидарност в борбите, които водят срещу експлоатацията. Ние се борим против социалните престъпления навсякъде, където се появят, а индустриалната експлоатация е сериозно социално престъпление. Социални престъпления обаче са и расизмът, отказът на право на самоопределение, империализмът и мизерията, замърсяването на околната среда, необузданата урбанизация, зловредната социализация на младежта, сексуалните престъпления. Що се отнася до въвличането на работническата класа в революцията, трябва да имаме предвид, че развитието на пролетариата е предварително условие за съществуването на буржоазията. Капитализмът като социална система предполага съществуванието на двете класи и се увековечава от тяхното развитие като капиталисти и наемни работници. Започваме да подкопаваме пирамидата на класовото господство до такава степен, че да способстваме за декласирането на небуржоазните класи – поне в културно, психологическо и институционално отношение.

За пръв път в историята, анархистическата фаза, с която са започвали всички революции в миналото, може да бъде съхранена като постоянно действаща, благодарение на мощните технологии на нашето време. Анархистическите структури в тази фаза – общи събрания, комитети за действие и заводски комитети – могат да бъдат установени като елементи на новата система на генерализирано самоуправление, като елементи на освобождението на обществото. Ще можем ли да изградим движение, способно да ги защити? Ще можем ли да създадем организация на групите по интереси, способна да се разтвори в тези революционни институции? Или ще построим йерархична, централизирана, бюрократична партия, която ще се опита да доминира над тях, да ги „неутрализира“, изтласквайки ги, и накрая да ги унищожи?

Слушай, марксист, организацията, която се опитваме да създадем, е прототип на обществото, което ще създаде нашата революция. Или ще се избавим от миналото – както в себе и, така и в нашите групи, или просто няма да има никакво бъдеще, заради което си струва да побеждаваме.

Ню-Йорк, май 1969

Забележка за групите по интереси

Терминът „група по интереси“ или „група по афинитет“ е испански. Така се е наричала организационната форма, създадена още в дофранкисткия период, като основа на страшната Федерация на анархистите от Иберийския полуостров (ФАИ). (ФАИ включва най-идейните активисти на Националната конфедерация на труда (КНТ) – огромният анархосиндикат. Робуването на имитацията на формите и методите на ФАИ днес е невъзможна и нежелателна. Испанските анархисти от тридесетте години се сблъскват със съвършено различни социални проблеми от тези, с които се срещат днешните американски анархисти. (Същото може да се каже и за злополучните опити за имитиране на организационните форми и методи на ФАИ и тези на американските анархисти от 1970 година в Русия в началото на двадесет и първи век. – бел. на руския преводач).

Формата на групите по интереси обаче има черти, приложими във всяка социална ситуация, които често се приемат интуитивно от американските радикали, наричащи създаваните организации „колективи“, „комуни“ или „семейства“. Групата по интереси може да се разглежда като нов тип семейство, в което родствените връзки се заменят с човешки отношения, основани на дълбока съпричастност и подхранвани от общите революционни идеи и практика. Дълго преди думата „племе“ да стане популярна в американската контракултура, испанските анархисти наричат своите конгреси „племенни събрания“ (asambleas de las tribus). Групата по интереси нарочно остава малка, за да осигури максимална степен на близост между хората, които я образуват. Автономна, комунална и основана на пряката демокрация, групата съчетава революционната теория с революционния начин на живот във всекидневните си действия. Това създава свободно пространство, в което революционерите могат да променят както самите себе си, така и социалното си битие.

Групите по интереси са предназначени да действат като катализатори вътре в народното движение, но не и като негов „авангард“; те осигуряват инициативата и съзнанието, но не играят ролята на „генерален щаб“ и „командване“. Групите се простират на „молекулярно ниво“ и имат свое собствено „брауново движение“. Обединени или действащи поотделно – това те определят в зависимост от конкретната ситуация, а не поради бюрократични заповеди от някакъв далечен център. В условията на политически репресии групите по интереси са много устойчиви срещу внедряване на полицейски агенти, защото близките отношения между участниците в групата правят проникването в нея трудно, а дори да се случи, при тях няма никакъв централизиран апарат, който би дал на агента общ поглед върху движението. Дори в такива условия групите по интереси могат да съхранят контактите помежду си чрез своите периодични издания и литература.

От друга страна, в периоди на повишена активност нищо не пречи на групите да си сътрудничат във всякакви мащаби, в зависимост от конкретната ситуация. Те могат лесно да се федерират чрез местните, регионални или национални събрания за изработване на обща стратегия и тактика и да създават временни комитети за действие (каквито имат френските студенти и работници през 1968 г.), за да координират конкретните задачи. Групите по интереси обаче винаги трябва да имат своите корени в народното движение. Те са предани на социалните форми, създавани от революционния народ, а не на някаква безлика бюрокрация и йерархия. Поради своята автономия и местен характер, групите могат да съхранят своята чувствителна преценка на новите възможности. С разнообразния си и непрекъснато експериментиращ начин на живот те действат стимулиращо както една на друга, така и на народното движение. Всяка група се стреми да придобие необходимите за самостоятелното си функциониране ресурси и един цялостен набор от знания и опит, с оглед преодоляването на социалните и психологически ограничения, налагани от буржоазното общество върху развитието на личностите. Всяка група, като ядро на съзнание и опит, се старае да придвижи стихийното народно революционно движение до онзи момент, когато групата ще може най-после да се разтвори, да изчезне в естествените социални форми, създадени от революцията. •

КРАЙ

 

Бележка на руския редактор на „Слушай, марксист!“:

 

Впоследствие Букчин преразглежда своето отношение към „автономията“ и групите по интереси. В своя труд „Социален анархизъм или анархистически стил на живот: непреодолима пропаст“ той разглежда „автономията“ – за разлика от „свободата“ – като проява на една буржоазно-егоистична затвореност „в себе си“ и като стремеж да се сведат отношенията с обществото до минимум. „Това, което днес минава за анархизъм в Америка и във все по-голяма степен в Европа, не е нищо повече от един, основаващ се на самосъзерцанието, индивидуализъм, който опорочава отговорните социални задължения; груповите срещи, наричани ту „колективи“, ту „групи по интереси“, са някакво индивидуалистично душевно състояние, което осмива надменно структурите, организацията и участието в обществените дела, превръщайки ги в игрова площадка за инфантилни лудории.“ – Murray Bookchin: „Socialanarchism or life style anarchism: an unbridgeable chasm“, Edinburgh, 1995. стр. 10).

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *