МЪРИ БУКЧИН: СЛУШАЙ, МАРКСИСТ!

печат
Предлаганото четиво, е продължение от статията на американския еко-анархист Мъри Букчин, чиито първи две подзаглавия „Историческата ограниченост на марксизма“ и „Митът за пролетариата“ бяха публикувани в броеве 9 и 10 на „Свободна мисъл“ от 2006 г. Тя е писана през 1969 г., под пресните впечатления от майските събития в Париж през 1968 г., които породиха толкова надежди във Франция и по света. Сега продължаваме с останалите нейни параграфи „Митът за партията“ и „Двете традиции“ (анархистическата и марксическата). Понеже са обемисти, сме ги разделили на части, стремейки се всяка да бъде логически и тематично завършена, доколкото това е възможно след нашата „вивисекция“.

„Слушай, марксист!“ е критика на по-значителните клонове на марксизма, но Букчин, който в младостта си е минал през марксовата школа или църква, е съхранил в нея пиетет към своята „първа любов“ или по-точно към самия Маркс и неговата диалектика, като не желае или не може да разбере, че всичко което „дадоха на света“ двете големи марксически формации – болшевизмът и социалдемокрацията с техните подразделения, – не е отклонение от учението на „класиците“, а води началото си именно от тях. Всичко случило се в теорията и практиката на учениците, срещу които Букчин насочва острието на критиката си, вече се е съдържало, ако не в завършен, то в ембрионален вид в „светите писания“ на двамата отци на „научния социализъм“. Въпреки това, считаме, че статията заслужава да бъде прочетена от всеки, който се интересува от проблемите на революционната теория и практика, най-малко защото в нея те са поставени по един сериозен начин, който, надяваме се, ще подтикне всеки революционер към размисъл, търсене, организиране, акции и борба в условията на очертаващата се най-голяма и вероятно последна криза на съвременния капитализъм.

От преводача

Митът за партията

I.

Социалните революции не се извършват от партии, групи или кадри. Те възникват в резултат на дълбоки противоречия между социалните сили в обществото, които привеждат в движение най-широки слоеве от населението на обхванатата от революцията страна или страни. Те стават не просто защото „масите“ са дошли до заключение, че съществуващото общество е почувствано като непоносимо (както твърди Троцки), но също – и най-вече – вследствие на противоречията между това, което е, и онова, което би могло да бъде. Крайната бедност сама по себе си не произвежда революции. Много по-често тя поражда безцелна деморализация или – което е още по-лошо, – индивидуални „борби“ за оцеляване.

Руската революция от 1917 г. възбужда много мозъци, като кошмар, защото тя беше в значителна степен резултат от „непоносимите условия“ на разрушителната империалистическа война. Ако в нея имаше и мечти, всички те бяха разбити от още по-кървавата гражданска война, от глада и предателствата. От революцията възникнаха не развалините на старото, а руините на всякакви надежди да се създаде новото общество. Руската революция се провали с гръм и трясък, заменяйки царизма с държавния капитализъм. (Факт, който Троцки никога не разбра. Той никога не направи последователни логически изводи от собствената си концепция за „комбинираното развитие“ на капитализма. Той виждаше, че на царска Русия, закъсняла в буржоазното си развитие в сравнение с Европа, ще се наложи да приеме най-развитата индустрия и класови форми, вместо да преминава през целия процес на буржоазното развитие от самото му начало. Той отхвърляше предположението, че раздираната от колосалната гражданска война Руска империя, би могла да изпревари капиталистическа Европа. Хипнотизиран от формулата, че „държавната собственост е равна на социализъм“, той не отчиташе, че монополистическият капитализъм сам се стреми към сливането си с държавата по силата на вътрешната им диалектика. Отстранявайки традиционните форми на буржоазната обществена организация, болшевиките неволно подготвиха почвата за едно „чисто“ държавнокапиталистическо развитие, в което държавният бюрократичен апарат сам се превръща в господстваща класа. Без поддръжка от страна на технологично развитата Европа руската революция се превърна в контрареволюция. СССР стана форма на държавен капитализъм, който съвсем не беше „в полза на целия народ“. Лениновата аналогия между държавния капитализъм и „социализма“ се превърна в ужасяваща реалност при Сталин. Независимо от хуманните си лозунги, марксизмът не беше в състояние да разбере колко много неговата концепция за „социализъм“ се приближава до последния стадий на капитализма с връщането към меркантилизма на едно по-високо индустриално ниво с най-активното вмешателство на държавата в икономиката под формата на протекционизъм. Неразбирането на това развитие доведе до най-разрушителната теоретична обърканост в съвременното революционно движение, за което свидетелстват множеството разцепления сред троцкистите по този въпрос. Така болшевиките се оказаха трагични жертви на собствената си идеология и се разплатиха за това с живота на огромния брой умъртвени и осъдени по време на чистките през тридесетте години на ХХ век. Да се опитваме да извлечем някаква уникална мъдрост от тази „революция на дефицита“ е направо смехотворно. От миналите революции можем да извлечем само този урок, че всички те имаха общи и дълбоки ограничения в сравнение с днешните огромни възможности, откриващи се пред нас.

Най-поразителната особеност на миналите революции е това, че всички те са започвали спонтанно. Ако изследователят избере за изучаване първите фази на Великата френска революция от 1789 г., тази от 1848 г., Парижката Комуна, Руската революция от 1905 г., премахването на царизма през 1917 г., Унгарската революция от 1956 г. или генералната стачка във Франция през 1968 г., началните им етапи като правило са едни и същи: периодът на брожения довежда спонтанно до избухване в масов подем. Дали последният ще бъде успешен или не, зависи от неговата решителност и от това войската ще премине ли на страната на народа. „Славната партия“ почти неизменно е изоставала от развитието на събитията. През февруари 1917 г. петроградската организация на болшевиките се обявява против стачките в самото навечерие на революцията, на която е съдено да свали царя. За щастие работниците игнорират болшевишките „директиви“ и обявяват своята генерална стачка. В последвалите събития никой не е по-удивен от революцията, от самите „революционни“ партии, в това число и болшевиките. Както свидетелства Троцки: „Ръководното начало от партийните центрове изобщо не се усещаше… Петроградският комитет беше арестуван, а представителят на ЦК Шляпников беше безсилен да даде директиви за утрешния ден“. Възможно е в това да е бил късметът му. В навечерието на ареста на Петроградския комитет, неговите оценки за ситуацията и собствената му роля са толкова мрачни, че ако работниците са били приели ръководството му, е твърде съмнително дали революцията е щяла да започне точно тогава.

Подобна история може да се разкаже и за въстанията, предшествали 1917 г., и за последвалите по-късно студентски подем и всеобща стачка през май-юни 1968 г. във Франция. Съществува удобна тенденция да се забравя, че в същото време в Париж съществува една дузина „солидно централизирани“ организации от болшевишки тип. Крайно рядко се споменава, че практически всички тези „авангардистки“ групи се отнасят презрително към студентското въстание чак до 7 май, когато избухват съвсем сериозни улични боеве. Известно изключение правят някои троцкисти и „Революционната комунистическа младеж“, но по същество те просто следват инициативата на „Движението 22 март“. (То служи като катализатор на събитията, а не като техен „ръководител“. Не командва, но подстрекава, като оставя на случая свободната игра на социалните сили. Тя позволява на студентите да се придвижват напред по силата на собствената си инерция и е задължителна за диалектиката на въстанието, доколкото без нея няма да бъдат възможни барикадите на 10 май, които на свой ред провокират генералната стачка на работниците.) До 7 май всички маоистки групи критикуват студентското въстание като периферно и незначително; троцкистката „Федерация на революционните студенти“ го разглежда като „авантюристично“ и се опитва да застави студентите да напуснат барикадите. Компартията, разбира се, изиграва съвършено предателска роля. Далече от това да оглавят народното движение, маоисти и троцкисти стават негови пленници. Колкото и странно да е, болшинството от тези болшевишки групи използват безсрамно манипулационните методи пред студентската асамблея в Сорбоната, за да я „контролират“, създавайки подривна атмосфера, която деморализира всички. Накрая, за да завършим с иронията на историята, трябва да кажем, че всички болшевишки групи бръщолевят за необходимост от „централизирано ръководство“ на движението, което възниква без директивите им и често въпреки тях.

Повече или по-малко забележителните революции и въстания имат не само видими анархистически начални фази, но също и тенденции към спонтанно създаване на собствени форми на революционно самоуправление. Парижките секции от 1793-94 г. са най-ярките форми на самоуправление от всички създадени в историята на социалните революции. По-известните форми като „съветите“, които петроградските работници създават през 1905 г., макар и по-малко демократични от секциите, се появяват отново и отново в хода на много от по-късните революции. Още една форма на революционно самоуправление са фабрично-заводските комитети, които създават анархистите в хода на Испанската революция от 1936 г. Най-после, секциите възникват отново под формата на студентските асамблеи и акционните комитети по време на майско-юнското въстание и генералната стачка в Париж през 1968 г.

Тук трябва да поставим въпроса: каква роля играе във всички тези събития „революционната партия“? От самото начало, както видяхме, тя има затормозяваща функция, а не роля на „авангард“. Там, където се ползва с влияние, такава партия, като правило, забавя хода на събитията, а не „координира“ революционните сили – и това не е случайно. Организираната по йерархическата схема партия отразява обществото, срещу което твърди, че се бори, независимо от теоретическите си претенции. По същество тя е буржоазен организъм, държава в миниатюра, с апарат и кадри, чиято функция е завземането на властта, а не нейното ликвидиране. С корени в дореволюционния период тя притежава всички форми, методи и манталитет на бюрокрацията. Нейните членове са обучени в послушание и предразсъдъци спрямо партийните вождове и догми и се учат да почитат ръководството, каквато и политика да следва то. То на свой ред е преминало курса на обучение в навици, породени от командването, властта, манипулирането и самовлюбеността. Тази ситуация се задълбочава, когато партията участва в парламентарните избори. В изборните кампании „партията-авангард“ изцяло моделира себе си в съответствие със съществуващите буржоазни форми и норми и дори придобива атрибутите на буржоазните електорални партии. Ситуацията се превръща в гротеска и придобива критически мащаби, когато партията се обзавежда с „голяма преса“, със скъпо струваща генерал-щабна квартира, с голям брой контролирани от нея централизирани периодични издания и създава платен „апарат“ – с една дума, тя вече е бюрокрация, преследваща собствените си материални интереси. •

(следва)

Мъри Букчин

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *