Мъри Букчин: СЛУШАЙ, МАРКСИСТ!

печат
Болшевиките изтласкват пролетариата от всички сфери, които той завоюва с борбата и инициативите си.

(продължава от миналия брой)

С умножаване на редиците на партията, дистанцията между ръководството и низините неизменно се увеличава. Нейните ръководители се превръщат не само в боготворени „личности“, но губят всякаква връзка с живота, над който са „се издигнали“. Низовите организации, които познават собствената си ситуация много по-добре от всеки от висшестоящите ръководители, са длъжни да се подчиняват на директивите „отгоре“. Ръководството, което не познава местните проблеми, реагира вяло и предпазливо или невежествено и брутално. Макар то да твърди, че е с „по-широки представи“ и с по-голяма „теоретическа компетентност“, последните се снижават с издигането на всеки ръководител по стъпалата на командната йерархия. Колкото по-близко са до нивото, на което се вземат реалните решения, толкова по-консервативен става начинът на вземането им от „вождовете“. Ролята на бюрократични и странични фактори като чувството за непогрешимост и съображенията за престиж, нарастват обратнопропорционално на волята и инициативите на масите. Така властолюбието, алчността и стремежът за привилегии подменят творчеството и безкористната преданост към идеалите на революцията.

От революционна гледна точка, колкото по-неефективна става партията, толкова по-силно продължава да се стреми към ефективността с помощта на йерархията, централизма и кадрите. Макар всички да маршируват в крак, като правило ред няма, особено когато събитията се развиват бързо и приемат неочакван обрат, както това става във всички революции. Ако вълните на революцията я поставят в креслата на властта, партията е ефективна само в едно отношение – във формирането на обществото по свой образ и подобие. Тогава тя пресъздава държавата, бюрокрацията и централизацията, като ги укрепва. Така тя става творец на тези социални условия, които възпроизвеждат класовото общество. Вместо „отмиране“, държавата, контролирана от „славната партия“, съхранява за себе си „най-необходимите“ условия за своето съществуване, а партията ги „освещава и охранява“.

От друга страна, такъв тип партия е извънредно уязвима в период на репресии. За буржоазията е достатъчно да залови ръководството ѝ, за да унищожи практически цялото движение. Когато нейните ръководители се озоват в затвора или се спасяват с бягство, партията се парализира; послушните членове в такъв момент няма кому да се подчиняват и проявяват колебание. Настъпва бърза деморализация, партията се разлага не толкова от репресиите, колкото поради мизерните си вътрешни ресурси.

Описаният процес не е верига от хипотетични изводи, а скица на пътя на всяка от марксическите партии на социалдемократи, сталинисти и троцкисти от миналото столетие. Твърдението, че те не са се отнасяли сериозно към своите марксистки принципи, крие в себе си въпроса: защо е станало така? Причината е в това, че тези партии са били вече интегрирани в буржоазното общество, тъй като са строени по буржоазни схеми. Контрареволюционният зародиш на предателството е съществувал в тях още от раждането им.

Руската болшевишка партия избягва тази участ между 1904 и 1917 г. само поради една причина: през по-голямата част от периода, предшестващ революцията, тя е нелегална организация. Тя се разрушава и възстановява непрекъснато, преди да дойде на власт, поради което в предреволюционния период така и не успява да се превърне в една действително централизирана, бюрократизирана, йерархична машина. Освен това, тя е разделена на фракции и напрегнатата фракционна атмосфера се съхранява през цялата 1917 г. и по време на четиригодишната гражданска война. Въпреки това, болшевишкото ръководство е крайно консервативно – черта, с която Ленин се бори през тази година: първоначално с опитите си да преориентира ЦК срещу Временното правителство със своите „априлски тезиси“, а по-късно – с подтикването на ЦК към октомврийския преврат. И в двата случая той заплашва да си подаде оставката и да доведе своите възгледи до знанието на „партийните низини“.

През 1918 г. фракционните спорове около подписването на Брестлитовския мирен договор с Кайзерова Германия са толкова сериозни, че болшевиките всъщност се разделят на две враждуващи компартии. Опозиционните групи като „Демократическите централисти“ и „Работническата опозиция“ водят твърда борба вътре в партията през 1919 и 1920 г., без да се спираме на опозиционните течения, възникнали вътре в Червената армия поради стремежа на Троцки към централизация. Постигането на „ленинското единство“ се извършва едва през март 1921 г., когато на Х конгрес на партията Ленин съумява да я убеди в необходимостта от това единство поради заплахата от започналата Трета руска революция (след Февруарската и Октомврийската) с въстанието на матросите и работниците в Кронщад. В резултат на това фракциите в РКП(б) са забранени, макар че болшинството белогвардейски армии вече са разбити, а чуждестранните интервенти са изтеглили войските си от Русия.

Няма да бъде преувеличено, ако кажем, че централизацията на болшевишката партия я изолира от работническата класа. Съвременните ленинисти не изследват тези взаимоотношения, макар самият Ленин да признава фактите. Историята на руската революция не е само история на партията на болшевиките и на нейните привърженици. Под официалната лакировка на събитията протича друг, по-фундаментален процес. Това е стихийното движение на работниците и на революционните селяни, които впоследствие повеждат ожесточена борба срещу политиката на болшевиките.

След свалянето на монархията през февруари 1917 г., работниците създават стихийно фабрично-заводски комитети и заявяват своите права за управление на промишлеността. През юни 1917 г. в Петроград е свикана общоруска конференция на фабрично-заводските комитети, която призовава към „организиране на пълен работнически контрол над производството и разпределението“. Исканията на тази конференция рядко се споменават в лениновите доклади за Руската революция, независимо от това, че конференцията се изказва в подкрепа на болшевиките. Троцки, който описва фабрично-заводските комитети, като „най-неоспоримото и най-непосредствено представителство на пролетариата от цялата страна“ им посвещава само няколко страници в своята тритомна история на революцията, оставяйки ги в периферията на класовата борба. Тези стихийно възникнали органи са толкова важни, че Ленин, отчаял се от неболшевишкото мнозинство в Съветите през лятото на 1917 г., е готов да захвърли лозунга „Цялата власт на съветите“ и да го замени с „Цялата власт на фабрично-заводските комитети“. Подобна метаморфоза в исканията на болшевиките би ги изпратила на позициите на анархосиндикализма, макар и да е повече от съмнително това дали биха останали на тях много дълго…

С Октомврийската революция фабрично-заводските комитети поемат контрола над заводите, изгонват буржоазията и установяват работнически контрол върху цялата промишленост. Като приема концепцията за работнически контрол, известният ленинов декрет от 14 ноември 1917 г. просто признава свършения факт; тогава болшевиките все още не смеят да се възпротивят на работниците, но започват постепенно да отнемат властта на фабрично-заводските комитети. През януари 1918 г., само два месеца след провъзгласяването на работническия контрол, Ленин започна да настоява за предаване на управлението на фабриките под контрола на профсъюзите. Историята за „търпеливото“ експериментиране на болшевиките с работническия контрол, докато не установяват неговата „неефективност“ и „хаотичност“, е един мит. Тяхното „търпение“ продължава само няколко седмици след декрета от 14 ноември. Дори профсъюзният контрол приключва скоро след установяването му. Към лятото на 1918 г. практически в цялата руска промишленост са въведени познатите буржоазни форми и норми на управление. Ленин пише за единоначалието: „В интерес на социализма, революцията изисква безпрекословно подчинение на масите на волята на директорите в заводите“. В своята реч „Поредни задачи на съветската власт“, публикувана през април 1918 г., той се отказва от анархистическите перспективи, очертани в брошурата му „Държавата и революцията“, излязла от печат през август 1917 г. Основният лайтмотив в статията му „Поредните…“ е необходимостта от „дисциплина“, от държавен контрол над фабриките и от въвеждане на Тейлъровата система, която той осъжда безапелационно преди революцията като „потосмукаческа и като поробване на работниците от машините“, а самият работнически контрол обявява за „дребнобуржоазен“! Тази статия е написана преди разпалването на гражданската война в Русия и година преди поражението на Германската революция, за да може да бъде извинена с подобни съображения. Левият комунист Осински се изказва остро срещу фалшивите ленински мотивировки и предупреждава партията: „Социализмът и социалистическата организация на труда ще бъдат построени от самия пролетариат или изобщо няма да съществуват. Вместо това ще бъде построено нещо друго – държавният капитализъм“ (в статията „Строителство на социализма“ в бр. 2 на теоретичния орган „Комунист“ от 27 април 1918 г.)

В „интерес на социализма“ болшевиките изтласкват пролетариата от всички сфери, които той завоюва с борбата и инициативите си. Партията не координира хода на революцията, нито я ръководи, а господства над нея. Първоначалният работнически и последвалият го профсъюзен контрол са заменени с още по-чудовищна от предреволюционната йерархия. Последвалите години потвърждават изцяло пророчеството на Осински.

Проблемът кой-кого – болшевиките или руските „маси“ – не се решава само в фабриките. Същият въпрос стои пред градовете и селата. Мащабна селска война поддържа работническото движение. Въпреки официалните ленинови доклади, селските въстания съвсем не се ограничават само с разделянето на помешчическите земи. В Украйна под влияние на Махновското движение и неговата милиция, те създават селски комуни и се ръководят от комунистическия принцип „От всеки според способностите, на всеки според потребностите“. Няколко хиляди подобни структури са създадени и в други райони на Север и в Азия, отчасти по инициатива на левите есери или под влияние на традиционните импулси в руските общини към колективизъм. Не е важно колко селяни е имало в комуните и каква е била числеността им, а това, че те са истински народни органи и ядра на моралния и социален дух, стоящи неизмеримо по-високо от безчовечните „ценности“ на буржоазното общество. •

(Следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *