Мътните да вземат държавата

печат
Във връзка с поредните наводнения отново се появиха материали в пресата, излъчиха се и предавания по радио и телевизии по този проблем. И, както винаги, основно приказките се съсредоточиха около застраховането. Българинът не застраховал имуществото си, оттам идела цялата беда. Този Българин вероятно е някой статистически идеализиран персонаж, който получава средна заплата и по всички останали показатели би трябвало да е съвсем добре, предвид скромните му материални (ракийка и салатка) и духовни (чалга и риалити шоу) потребности. На практика обаче този господин съществува в оскъдното въображение на управниците, но се възприема съвсем сериозно от т. нар. обществено мнение. Всеки, когото хванеш на улицата, у дома, на работното му място, ту хули, ту хвали Българина, но себе си не слага в сметката.

Та разковничето в реагиране срещу стихийни бедствия и евентуални промишлени аварии – все по-евентуални, понеже промишлеността в тази част на света и континента се топи като подкожната мазнина на работник от оловно-цинков комбинат – било в застраховането. Не във вземане на превантивни мерки, а в кихане на пари с надеждата за обезщетение. Всеки икономист снизходително ще ви обясни, че производството на нетрайни изделия, покривани от застраховки, стимулира икономиката – важното е да кипи безсмислен труд с една дума. Преразход на ресурси, нови сметища – голяма работа, важното е парите да се въртят. Капитализъм.

А каква е адекватната реакция от гледна точка на здравия смисъл?

Ако една дига е калпава дори при поглед с висок диоптър на очилата, значи адекватната реакция трябва да е укрепване на тази дига. Но медийни специалисти съветват веднага да се тича в офис на застрахователна фирма.

Ако из квартала вилнеят банди крадци, адекватната реакция е индивидуално въоръжаване и съюзяване със съседите, понеже полицията е ангажирана да гони международни престъпници, които кроят кървави заговори срещу криминално проявени бизнесмени. Средствата за масово оглупяване обаче ни съветват да си извадим застрахователна полица срещу обир.

Ако коминът на близкия завод е на път да се срути, а от ръждясалата хладилна инсталация на същото предприятие се кани да изтече амоняк, правилната реакция – и то преди всичко на самите работници – е да стиснат за гушата работодателя си, да спрат производството и да оправят проблема, защото обезщетенията при осакатяване или смърт представляват доста слаба утеха. Ако работниците пък се окажат твърде овчедушни, живущите наблизо граждани могат да си купят противогази и защитни каски или да блокират предприятието и съвсем буквално да стиснат за гушата собственика. Друг вариант – да го вържат под комина или до готовата да се спука инсталация, като му оставят един мобилен телефон – за да се обади на банкера си, който да отпусне пари за ремонт. Това е идеята. Той обаче навярно ще звънне на ченгетата, понеже родната полиция го пази. Какво все пак съветват застрахователните пропагандисти? Нищо. Този сценарий е подминат. Според тях собственикът на едно опасно предприятие не е длъжен да се съобразява с гражданите наоколо – само с нормативните актове и инспектиращата бюрокрация. С актовете той няма проблем, понеже внася в партийни каси дарения, така че законодателите да пишат удобни за него закони и правилници, а бюрокрацията е лесна – по бутилка уиски и подкова суджук ѝ стига да си затвори очите. Освен това заводът е застрахован, така че всичко е наред. При щети…

Показателно е как всеки проблем бива свеждан до „пито-платено“. Ремонтът на дигата струва много – обезщетенията ще излязат по-евтино – майната му тогава, че ще се случи наводнение. Не застрахователите ще газят кал и ще плачат над удавените си домашни животни. Нито законодателите, нито журналистите. Дори и изплатени, обезщетенията няма да могат като в компютърна игра да върнат ситуацията в старото положение.

Но все пак в един момент по радиото прозвуча трезва мисъл на един пожарникарски шеф – не премиера този път, просто удивително. Човекът каза, че решения трябва да се вземат на възможно най-ниско управленско ниво и да не се разчита на държавата.

Хабер си няма този пожарникар колко е прав. На държавата е безсмислено да се разчита. Тя е щедра на обещания и много дейна в приписването на заслуги и обича лафа „не питай какво сме направили за теб, питай ни какво можеш да направиш за нас“. На държавата най-добре не разчитай. Оправяй се сам.

Тогава за какво ни е държава?

Позволете си един кратък полет на мисълта. Ето, няма държава. Всяко селце, всеки градски квартал, дори всеки жилищен блок си има Комунален съвет на съседите. Те виждат опасно искрящ трафопост, чукната тръба на газопровод, дупка в асфалта на остър завой, грохнала дига, задръстено с боклуци речно корито и веднага реагират, без да питат вишестоящи институции, понеже такива липсват. Вместо тях съществува обширен интернет портал за взаимопомощ, за гореща връзка между потребители на стоки и услуги и производителите на такива стоки и услуги. Трафопостът е част от инфраструктура, за която отговарят електротехници. Те представляват самоуправляващ се колектив от работници специалисти. Ако им е нужен администратор, избират си. Ако са преценили, че веднъж седмично е достатъчно да се съберат на по бира и да си разпределят задачите, за да върви гладко работата им – карат я така. Производител на стока или услуга е отговорен пред потребителя който си я поръчва. Отговорен е директно. Включително с опцията да получи куршум в главата, ако не дойде да провери сигнала за проблем с трафопоста, в резултат на което загине нечие дете или възрастен родител. Друг проблем – задръстено речно корито. Ако силите на живущите наоколо не достигат, те си поръчват техника или викат на помощ всеки, готов да се поразкърши малко на открито и с повече полза, отколкото в залата за фитнес.

Кое обаче би накарало хората да се солидаризират така? Взаимната обвързаност. Не зависимост, не привилегии на едните над другите. Вършейки си работата, всеки помага на другите те да си вършат своята, от която той има пряка облага.

Затова и превантивното реагиране на възможни проблеми не минава през бакалската сметка на бизнесмени и бюрократи, а през разбирането, че помагайки на ближния сега, утре можеш да разчиташ на неговата помощ. Това се нарича човещина и тя не се купува. •

Шаркан

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *