Митът за 10 ноември

печат

10 ноември 1989 година. Дата на четвърт век назад във времето. Почти половин „средностатистически“ живот за нашите географски ширини и дължини. За някои хора е дори цял живот. Събитие, претопено в мит. И като всеки мит, съществува в двата си приказни варианта: на приказна история за ново начало или като трагедия за края на едно „светло минало“. Митът е толкова вторачен в себе си, че се самоиздига до значението на други дати. Най-често си мери самочувствието с 9 септември 1944 г., но се захласва да се изравни и с 3 март 1878 г. по важност.
Колко много почести за обикновен партийно-държавен преврат! За от десетилетия готвено мероприятие по команда от „перестройващия се“ СССР, чиито вождове опитаха да поемат курса на Китай, но вместо това потрошиха империята на съставните ѝ части.
Напоследък медиите повече от обичайното дъвчат темата за „началото на прехода“, оказал се безкраен. Жарки спорове в коментари под статиите в интернет, в радио и телевизионния ефир, по вестникарските страници – от близки до сериозното анализи, до жълти историйки. Жарки само според разбиранията на основните опоненти: носталгиците „живяхме по-добре“ и апологетите на „днес сме по-свободни“. Истински парливите мнения, че и двата „идеала“ пукната пара не струват от гледна точка на социалните свобода, равенство и справедливост, че „всяко правителство е заговор“, биват игнорирани или нападани с дружните усилия на иначе „непримиримите“ противници. Но когато никой не им пречи, опонентите се надпреварват да редят списъци „какво сме изгубили, какво сме получили“. Съществуването на държавността обаче не се поставя под съмнение. И така споровете се свеждат до препирните дали преди 10-ти, или след него държавата е била „по-добра“ за защитата на „националните интереси“, като „интересите“ се тълкуват как ли не. Наред с принципни съждения, обичайно валят аргументи за цените на киселото мляко и задължителността на празничните манифестации.
Вярно е, че от „битовизми“ като цената на киселото мляко и разнообразието на марките му в магазина е изтъкан целият ни живот. Вярно е, че има значение дали участието във всякакви обществени мероприятия е въпрос на избор, или по задължение. Но още повече е вярно, че изброените точки на препиране са следствия от базовото обществено устройство.
Преди 10-ти собствеността беше изключително държавна, макар формално да имаше и други видове собственичество. Със собствеността се разпореждаше партийно-държавната бюрокрация.
След 10-ти собствеността беше разделена между държавната многопартийна бюрокрация и частниците – повечето от тях не само че бяха стари кадри от номенклатурата на БКП, но бяха и тясно свързани с „бойния отряд на Партията“ – Държавна сигурност.
Производството преди беше подчинено на измисляни от чиновниците „икономически планове“, корупцията цъфтеше, но край „задния вход“, редовно ѝ се заканваха да я „изкоренят“, за да не загрозява парадната фасада на „развития социализъм“; след 10-ти производството, доколкото е останало след приватизацията, е ориентирано не към нуждите на населението, а към реализиране на печалба, която, ако не може да се изтупа от вътрешния пазар, задоволява търсенето в чужбина. Разпределението по доходи пък се е влошило, разликата между ниските и високите е нараснала и расте. Работниците пак вземат малко, трудът им поевтинява заради безработицата, охраната на държавата – малко повече, най-много отново излапват ръководещите „лица“. Корупцията вече си дефилира без притеснение, само ще я „контролират“.
Неразрешим остава въпросът кое е „по-добро“ – относително празни магазини при сравнително пълен джоб от държавна работническа заплата или изобилие от стоки в многобройните търговски обекти, за купуването на които обаче липсват налични пари, въпреки бачкане от зори до мрак за частника.
И преди, и сега, народът като цяло не решава нищо. Преди се е „доверявал“ на Партията да го води и командва (а тя – на ЦК, а то – на началството в Москва), сега народът е „делегирал права“ да го командват партийните обръчи около едрите бизнес групировки (а те се съобразяват с нарежданията пак от Москва, но, за „разнообразие“, и от Брюксел, и от Вашингтон; а не след много дълго – и от Пекин).
Затова можем да твърдим, че „промените след 10-ти“ не са съществени като цяло, а където все пак са заорали дълбоко, те никак не са подобрили живота на обикновените хора, дори напротив. Най-ценната „придобивка от демокрацията“ се оказа лекотата да заминеш на гурбет без завръщане, поне официално, с правно-наказателни последствия, вече не те пишат „изменник на родината“ за такава постъпка. Освен всичко друго, емигрантът ще се убеди, че западните капиталисти малко се различават от „комуняго“-богаташите у нас.
Което логично премахва ореола на 10-ти – и „светлата“, и „сатанинската“ му версии. Задачата за промяна на обществото не е решена, дори не е решавана, а мошенически подменена с частни задачки за задоволяване на паразитни интереси. •

Христо Николов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *