Митът за конкуренцията

печат

Твърди се, че конкуренцията гарантира прогреса, че подобрява всичко около нас, че без нея настъпва упадък. Обожателите на конкуренцията повтарят в захлас, че тя е причината силното и здравото да оцелее, а слабото и болното да загине, за да не пречи, да не дърпа „назад“ – каквото и да значи това „назад“.
Веднага се съгласявам, че конкуренцията на идеи, мнения, хипотези, планове е наистина нещо добро. Без филтрите на съмнението, без проверки на фактите не бихме могли да отделяме неволните заблуди и преднамерените лъжи от фактите, които изграждат знанието, а то на свой ред е инструмент за постигане на общото благо. Отровено с глупост знание не ще даде желаните практически резултати. Тогава нека проверим твърденията за архиважността на конкуренцията.
Първо, от гледна точка на биологичната еволюция, конкуренцията в никакъв случай не осигурява задължителното оцеляване нито на най-доброто, нито на най-силното, а само на максимално приспособеното към дадените условия на околната среда. Да, в известна степен „приспособеното“ се покрива с понятия като „силно и здраво“, но не изцяло. Така например птици, попаднали в среда без наземни хищници, престават да летят, а способността за полет е важно качество. Достатъчно е в ареала им да проникне такъв хищник и той ще унищожи и здравите, и болните нелетящи жертви, иначе чудесно адаптирани към безполетния живот.
Второ, човечеството, откакто съществува като разумен вид, все по-малко зависи от чисто биологичните фактори. Този вид еволюция за човека е ако не замряла, то драстично забавена. От решаващо значение са социалните условия, а те се градят от самите хора. В този градеж обществата се ръководят, за съжаление, не само от разума си, от проверените и премислени знания, но и от предразсъдъци, особено когато предразсъдъците дават предимство на една част от обществото да налага своята воля над всички останали. Конкурирането в такава среда се свежда до приспособяване към условия, определяни от приспособяващите се. Получава се истински застой, конкуренцията убива творчеството, излизането извън рамките на установеното разслояване на обществото на управници и подчинени, на притежатели на блага и чакащи подаяние с все по-непроницаеми кастови граници. Дори да признаем известна прогресивна жилка на конкуренцията, то в един момент тя става консервативна, деградивна сила. В глобализиращия се свят, който съкращава разстоянията с транспортната си мрежа, ускорява общуването с бързите си комуникации, преразпределя жизненоважни ресурси между отдалечени краища на планетата, тъкмо чистата конкуренция вкарва човешката цивилизация в упадък, като натиска всекиго да се приспособява към „даденостите“, които дори наполовина не са рационални и доброволно следвани от хората. Критериите за „здраво“ и „силно“ са деформирани, опорочени, принудата да съответстваме на подобни „ценности“ с мисъл и поведение не е нищо друго, освен деградация.
Конкуренцията е издребняло боричкане за преразпределяне на преразпределеното, създавано от все по-малък брой хора, въоръжени с мощна техника. Конкуренцията е смазала търсенето на нови решения, освен чисто външни, дизайнерски форми, защото диктува незабавна реализация на „стоката“, а в стока е превърнато буквално всичко – от хляба, водата и времето за разговор по телефона, до интимните преживявания, паспортното поданство и всяко изречено хрумване (т. нар. „авторско право“). За внимателно разглеждане на възможностите за подобряване на продукт, инфраструктура или алгоритъм за реагиране не остава време – бързай, защото конкурентът ще те изпревари!
А бързата работа – знаете какво се казва за нея в народните поговорки.
Но – ще ми възразят поборниците за конкурентен свят – нали съществуват механизми за регулация на конкуренцията!
Да, съществуват. Тъкмо защото конкуренцията пречи на съгласуването на човешките усилия. Регулаторите, най-вече държавата, прекрасно разбират колко разрушителна е конкуренцията за блага. Затова, за да не се разпадне почвата под краката на властта, тя налага на обществото да си сътрудничи, но в такива форми, в които регулаторът запазва своите привилегии да поставя рамки – както на конкуренцията, така и на взаимопомощта. На дело „регулирането“ е провесило на врата ни сложен хамут от юридически нормативи. Стига се до абсурда, че като видиш задаваща се беля, не можеш да я избегнеш, защото с прякото си действие ще нарушиш някой закон… и оставаш в очакването на края си, често буквално, парализиран от страха пред закона повече от страха от смъртта при бездействие.
Казах вече: конкуренция на идеи – да, конкуренция за нужни за живеене неща – не. Самата биология ни предоставя доказателството, че СЪТРУДНИЧЕСТВОТО, взаимопомощта, е не по-малко мощен фактор на еволюцията, а дори и по-мощен от съперничеството. Учените от десетилетия са установили редица факти в полза на този извод. Сътрудничеството на по-прости същества, прокариоти, е създало сложната еукариотна клетка. Многоклетъчните организми са пример за „съюз“ на милиони и милиарди клетки. Сътрудничеството между видовете е известно като явлението симбиоза, развила се от паразитизма, понеже паразитът убива „домакина“ си и загива сам – по-изгодно е да спре да вреди. Неслучайно от милионите бактерии и вируси опасни за здравето са само хиляди видове. Сътрудничеството вътре в един вид, в една популация, в едно стадо е гаранция за оцеляване. И това са все примери от животинския свят, уж неразумен спрямо човека.
В този смисъл взаимопомощта е естествено явление. То е спонтанно, не се нуждае от външен регулатор, особено при наличие на разум, тоест способност на организма да осъзнава последиците от поведението си в дългосрочен план, да се кооперира със себеподобни и дори различни от себе си същества. Чак е абсурдно, че разумните хора се държат по-неразумно от животните, залагайки предимно на само един от еволюционните фактори. Не е разумно да пренебрегват уроците на природата за сътрудничеството, не е разумно да се поддават на пропагандата за конкурентността като „единствена творческа сила“. Нима малцина забелязват, че възхвалата на конкуренцията, тази разрушителна и отчуждаваща практика, иде от малоброен спрямо човечеството кръг заинтересовани и солидно облагодетелствани люде? Люде, които рядко или никога не са участвали в истинска и честна надпревара?
Митът, че конкуренцията е благо, и то единствено, е като камъкът на митичния Сизиф с тази подробност, че е вързан с верига към шията на човечеството – и така всяко търкулване на камъка по надолнище ни събаря, повлича към началото на трудния път. А на мнозина направо им троши вратовете. •

Васил Арапов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *