На крив въпрос, отговорът му пречи

печат
rickygonza_world-war-ii-gas-maskВиждайки, че „нещо не е наред“, таванът им е да предложат „баланс“ между човека и тумора. Кой знае, може би онкологично имат известно право, но социално – никакво.

Отново из скучните, лесно хлътващи в простащина телевизионни предавания, се мяркат здрави мисли. Телефонно включване на зрител: за да лекуваме болестта, първо трябва точна диагноза, иначе терапията ще убие пациента.

Наистина, добре казано, но куца диагностицирането.

Да, обществото е болно. Смътно си пробиват път догадки, че навярно недъгава е системата. И тутакси – порой рецепти как да излекуваме системата. Което вече е абсурд, рожба на неразбиране що болест, от липса на идея що е здраве.

Здраво е такова общество, в което проблемите намират решения, преди да се затегнат в невъзможни за развързване възли, преди да станат хронично страдание. Решенията не търпят спънки, защото няма група хора, която използва тези проблеми за своя изгода (както е казвал Роналд Рейгън, неволният „победител на комунизЪма“: правителството не решава проблеми, то ги финансира).

Здравото общество формулира своите задачи рационално, управлява своето ежедневие съвместно, личности и сдружения се договарят доброволно, като преследват най-голяма възможна в текущия момент полза за всички и всекиго. Всяко прието решение остава отворено за нататъшни промени, без затъване в процедурно блато, без жертване на общото благо в полза на малцинства (а дори и мнозинства), ако останалите хора ще бъдат ощетени. Именно така постъпва всеки от нас в кръга свои приятели, роднини, понякога и колеги, стига атмосферата на работното място да не е отровена, най-вече отровна по почин на началника (персонаж, неизбран от колектива, а назначен нейде „отгоре“; или пък е наемател на работна сила – такъв по определение не съгласува своите заповеди с работниците как нещо може да бъде свършено добре или изобщо нужно ли е да се върши).

Здравото общество е свободно общество. Изградено от свободни хора. Както е рекъл Бакунин, свободата на индивида се умножава и гарантира от свободата на другите хора около него. Свободата, за разлика от справедливостта, е по-трудна за описване във вид на математическа теорема, но не е мисия невъзможна, ако познаваме анархическата идея. Кропоткин, Рокер, Букчин дават формулите на свободата – достатъчно е да поразровим в интернет, за да ги научим.

СВОБОДАТА на личността е ЗДРАВЕ. Следователно, ако ще лекуваме болното съвременно общество, стремежът ни е да го освободим. Както при физиологичните и психическите болести, участието на пациента в терапията е решаващо.

Така вече е по-лесно да проумеем, че от лечение има нужда ОБЩЕСТВОТО, а не СИСТЕМАТА – самата тя е болест. Глупаво е да „лекуваме“, т. е. да подобряваме и съхраняваме един раков тумор. Туморът подлежи на унищожение. Чрез подсилване на имунитета – организмът да разпознае рака като проблем и да го атакува. Чрез облъчване или третиране с токсични препарати, което е досущ бомбардировка на окупиран от враг град, с неизбежни жертви сред мирното население. Да, лъчевата и химиотерапията разчитат, че въпреки пораженията върху организма, туморът ще бъде убит, здравите тъкани ще се възстановят. Или накрая хирургично изрязване. Това са начините. Да лекуваме организма означава война с болестта, а не обратното. Мераците хем „да излекуваме държавата, да подобрим капитализма“, хем и „народът да добрува“ са толкова абсурдни, колкото ако докторите тръгнат да търсят компромис между човека и тумора в него. „Мирното съжителство“ е изключено – ще добрува или единият, или другото; оцелява или пациентът, или болестта.

Самите капиталисти и държавници, техните мениджъри и консултанти, пропагандисти и реформатори все по-често признават, че държавата и капиталистическият модел са част от проблема на човечеството, не част от решението на проблемите, пред които е изправена човешката цивилизация. Поборниците на системата са принудени от живота да признаят, че СИСТЕМАТА е болестта. Ясна и точна диагноза, изказана в множество книги, статии, интервюта.

Разбираемо е, че лица и мутри, свързани с тази система, хранещи се от нея, с форматирани от нея мисли и желания, не биха станали инициатори на радикална терапия. Виждайки, че „нещо не е наред“, таванът им е да предложат „баланс“ между човека и тумора. Кой знае, може би онкологично имат известно право, но социално – никакво.

Затова въпросът е: а защо ние, които така или иначе сме притиснати сами да се оправяме, без помощ от институции, та дори и въпреки тях, се бавим? Защо отлагаме неотложното лечение? Какво чакаме – прераждане? •

Христо Николов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *