Национализмът срещу народа

печат

5a61f8b30ce8758f19b861333a1feabdПоради властническия си характер, националистическата интерпретация на историята задължително е свързана преди всичко с историята на властта. Ние научаваме за подвизите на различни владетели – ханове, князе, царе. Народът остава на заден план в тази измислица и винаги се представя като едно цяло със своите владетели. Тази тенденция се корени в самата същност на национализма, в идеята му за цялостност на нацията, наличието на национално самосъзнание, национален идеал и единство между народ и държава. Национализмът ни учи, че това предполагаемо древно единство е причината за благоденствието на държавата, която националистите асоциират с народа.

Всъщност такова единство няма – нито днес, нито когато и да било. Благоденствие също няма, поне не за народа, а временните военни или административни успехи на властта носят облаги най-вече на нейните представители.

Докато в националистическата приказка ние градим представата си за държавата от историите за геройски победи, съдбоносни държавнически решения и велики владетели, в историческата реалност виждаме една организирана банда за грабеж на мирното население. Самата зараждаща се държавност (моментът на преминаване от спорадична разбойническа дейност към трайно установена и институционализирана такава) не е нищо повече от модерен (в българския случай – заимстван от Византия) метод за сравнително безкръвно, регулярно прибиране на плячка чрез данъци. От гледна точка на държавата единственото общо между хората, попаднали на територията на някой войнстващ хан или цар, е кому плащат данък. За нас трябва да е повече от ясно, че съществуването на единство между държава и народ е невъзможно. Няма логична причина, която да ни навежда на мисълта, че народът би бил съпричастен с военните набези на властта, от чиито блага (плячката) той не получава нищо, тъй като тя се разпределя между хана и войниците. Няма как да повярваме, че е бил съпричастен и с вътрешно-държавната администрация, която по това време се е изразявала в една единствена институция – данъчната. Всъщност, пропастта между народ и държава по онова време е била много по-рязко очертана, отколкото днес. Една от причините е липсата на идеология, която да втълпява на народа привързаност към властта. Народът е бил съвременник и пряк свидетел на превръщането на грабителската орда в държава, на главатаря в цар, на убийците в администрация. Същите, които са минавали спорадично през земите на земеделския народ и са го обирали със силата на меча и копието, сега се настаняват трайно и го обират регулярно чрез данъци – нищо по-различно от нашумелия през 90-те години „рекет“.

Историята на властта и историята на народа поемат различни посоки още с възникването на държавата. Задълбочаването на византизацията на българската управляваща върхушка в крайна сметка довежда до сериозен конфликт с народа, когато българската държавна власт опитва да прокара насилствено византийското законодателство и византийската религия сред населението.

Властта гради институции със замах и ги налага с бруталната сила на меча. Нейните институции винаги са в противоречие с народните поради авторитарния си характер, който влиза в конфликт с егалитарната и демократична субстанция на народното съзидание. Обичаите и неписаните закони, създавани от народа през вековете, целят подобряването на взаимоотношенията в общността, изграждането на тези необходими рамки на общуването, без които животът ни заедно би бил немислим.

Обратно, при държавните интервенции в обществения живот ние откриваме стремежите на властващата върхушка да запази, увеличи и увековечи своята власт. Ханът „строител“ Омуртаг е известен със строителството на паметници на… себе си. На един от тези, които са достигнали до наши дни, виждаме как ханът сам е написал за себе си „Омуртаг е велик“. Борис и неговото обкръжение, след многобройните си военни неуспехи, решават да жертват народа и неговите обичаи и традиции, и да наложат чужди за него религия и византийски обичаи, с цел да запазят и увеличат собствените си привилегии. Битката между държавата и народа е спечелена от държавата, а „имотът на онзи, който извършва езически ритуали и спазва старите обичаи, да бъде даден на Църквата“. Така, освен църковния данък, който населението е принудено да плаща, обезземляването на селяните е един от основните източници на първоначалното натрупване на богатства на църквата. Грабежът стои в основата както на образуването на държавата, така и на създаването на нейната сестра, църквата.

Смесването на народния демократичен и антидържавен порив с християнството води до взривоопасна смес, която избухва в едно от най-значимите събития за европейските народи през Средновековието – богомилството. То е общо дело както на славяни и българи, така и на сирийски бежанци, депортирани от византийската империя. Богомилството става толкова мощно, че залива цяла Европа и всява ужас сред чернокапци и царе в продължение на векове. Жестока е и реакцията на властта срещу народното движение – първият човек на Балканите, изгорен на клада от църквата, е богомилът Василий. Църковна и светска власт се обединяват в цяла Европа, за да изкоренят опасната ерес, която не признава ничия власт над човека. Богомилството е толкова радикално, колкото може да бъде едно народно движение. Богомилите се обявяват за равенство на половете – идея, която за времето си е по-радикална и от антицърковните и антидържавните настроения. Естествено, в националистическата интерпретация на историята, която изучаваме в училищата, богомилството е описано като вредна ерес. Тя наистина е вредна за героите в националистическата приказка, но всъщност е едно от най-значимите дела на българското народно творчество.

В стопанския живот намираме друг изключително важен разрив. Основното препитание на държавния елит, включващ хана, боили, жупани, ичиргу-боили, таркани и по-низшестоящите от тях, е плячката. Част от нея се придобива чрез набези и грабежи из съседните държави, но много често, особено ако битката е загубена и войската се връща без плячка, ханът позволява на войниците да ограбят българските селища за да получат своята плячка, без която би назрял бунт и властта на хана би се разклатила.

На съвсем друга плоскост стои стопанският живот на народа. Там откриваме славянската задруга, просъществувала хиляди години и надживяла десетки ханове, царе, крале, князе и министри. Задругата представлява голяма стопанска единица, обикновено съставена от повече от 100 души, които живеят заедно на принципите на взаимопомощта. В задругата няма частна собственост, няма закони, няма и престъпления. Силата на обичая и чувството за общност елиминират конфликтите. Кражбите и насилието са екзотични явления, за които обикновено някой задругар е чувал истории. В задругата няма егоизъм и конкуренция, задругарите обработват дружно земята и споделят заедно нейните блага. С изключение на жените, които понякога биват пренебрегнати заради патриархалната традиция, в задругата йерархия няма. Ролята на старейшина, при който младите отиват за съвет или за разрешаване на спор, се печели единствено по старшинство – т. е. всеки член на задругата в залеза на дните си става старейшина и тази длъжност не е привилегия на определена група или класа от обществото. Задругата е толкова мощна социална и стопанска единица, че просъществува и след Освобождението, като е окончателно унищожена по нашите земи едва след Първата световна война. Духа на задругата намираме и в мощното кооперативно движение преди 1944-та година, което обединява милиони българи и което, въпреки държавната намеса по време на тоталитарния режим, която го отравя с държавната безжизненост и авторитаризъм, продължава да съществува, докато не е почти напълно унищожено в средата на 1990-те от настъпващия капитализъм.

Много хора възприемат националистическата приказка и изобщо национализма и патриотизма поради своя афинитет към народното. Това естествено чувство на привързаност към родния край, към природата, към близките хора в най-широк смисъл. Национализмът експлоатира тази естествена привързаност към народните обичаи, към природата и към родния край, за да прилепи към нея култа към властта. Той се опитва да ни внуши, че родината – това е държавата. Всъщност родината, това са хората, природата, обичаите. Народното творчество се е развивало през вековете не благодарение, а въпреки държавата. Чисто пространствено, национализмът се опитва да ограничи културата и да я затвори в бодливата тел на своите политически граници. Всяко ограничение на творческите изяви на народа обаче е пагубно за народната култура. В същината си всяко изкуство е преди всичко стремеж към свобода, преодоляване на ограниченията и откриване на нови хоризонти пред човешкия дух. Затова културата винаги прелива отвъд политическите граници и затова имаме общобалканска култура с неизброими прилики във всички форми на народното изкуство и обичаи от Дунава до Средиземноморието.

Народната култура е точно обратното на национална – нейната уникалност и многообразие са дело на различни народи и етноси, намерили общия език на споделеното творчество и взаимното обогатяване.

Държавата има двулика същност – веднъж като реалност с нейните полицаи, данъчни, чиновници и политици, и веднъж като споделена абстракция, създадена с помощта на националистическата приказка, обединяваща държавния апарат и политическите граници с народа и неговите обичаи под общия знаменател на нацията и националния идеал. За да се отървем от реалната потисническа същност, първо трябва да се отървем от абстрактната ѝ форма, създаваща илюзията за единство между народ и държавност. Докато приказките за великите ханове и благодарния народ минават пред някои впечатлителен тийнейджър, то ние, като зрели хора, нямаме оправдание да поддържаме антинародната идеология на национализма с нейния култ към властта. Особено в ерата на информацията. Дължим го на нашите деди. •

Н. Дъбовски

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *