Национална идея – инструкция за експлоатация

печат
„Когато един народ
няма бъдеще,
си измисля минало”.

Христо Паунов

След събитията от 1989-1990 г., преобърнали живота на българското общество с краката нагоре, страната се оказа в идеологически вакуум. Изчезна официалната държавна идеология – построяване на социализма в отделно взета страна. Но празно място пусто не стои. По законите на конкуренцията на стария фундамент трябваше да се постави нещо ново. И в това се превърна една стара, тъмна страст на част от нашата интелигенция – споровете за съвременната национална идея. Активният градеж на тази идея започна още в началото на 1990-те, когато Желю Желев заяви, че на страната е нужна собствена държавна доктрина.Така на разработените теории на БКП от 80-те години, да използва национални митове и сериозно “редактирани” исторически препратки като спойка на нацията пред въображаемия враг, чийто най-емблематичен израз е Възродителният процес, беше дадена нова закваска. През това време от разсъждения и съмнителни като стойност писания за националната идея успяха прилично да заработят и да се прославят цяла плеяда находчиви академични дейци като Божидар Димитров (комуто медиите великодушно прикачиха титлата професор). Бизнесът с “националното” се оказа изгоден и ето вече почти 20 години във вестници, списания, телевизии и радиа, в Интернет се водят безкрайни битки за този „единствено верен” път, който бил спасение за всички нас.
Какво ли не се опитваха да доказват чрез националния проект, най-вече историческото превъзходство пред останалите европейски народи и че поради него разни неща ни се полагали “по право”. С пришествието на Георги Първанов на национал-патриотарския популизъм беше дадена държавната благословия. Идеите за “националното” веднага бяха взети на въоръжение от нови партийни политтехнолози и про-президентски глашатаи от различни кръгове в и извън БСП. Логично беше в ситуация като тази да се търси легитимация като социал-демократическа партия чрез създаването на по-ляв от нея проект и съвсем логично е той да бъде и по-националистически настроен. Така БСП стана модерна, проевропейска и социал-демократическа партия, а на сцената излезе “АТАКА”. Особено екзотично прозвуча и призивът на Доган към Първанов да се формулирал “един конструктивен национализъм”. БСП-арската любов към национализма не е откритието на века, то е нормално някак си още от времето на др. Тодор Живков, който прегърна, разви и приложи социалния национализъм у нас. И за всеки би трябвало да е ясно, че най-доволен от съществуването на „Атака” е самият Ахмед Доган. Друг е въпросът какво точно е “ляв национализъм”, но това е дълга тема за друг анализ. Първанов, Волен Сидеров, Григор Велев, Божидар Димитров, проф. Георги Марков, проф. Проданов, Иван Гранитски, Красимир Каракачанов и т. н. (първите трима бяха и кандидати за президент на последните избори), са достойни продължители на национал-социалистическата, късно-ренесансова линия на БКП. Героични ЗКПЧ-та, приютени преди под крилото на Партията/Държавна сигурност сега намериха място под знамената на Държавата – касичка на партийните икономически лобита. Понеже им е неприятно да се занимават с днешния ден, не им изглежда розов и утрешният, не знаят какво ги очаква и намират здрава почва и пачка само в миналото. Всички тези и подобните им използват миналото, за да фалшифицират настоящето и така да имат власт над бъдещето.
Ако не обръщате внимание какво се случва около нас извън “Шоуто на Слави”, “Треска за злато” и другите народни забавления, сигурно написаното до тук ще ви се стори безцелно или дори конспиративно. Тази национал-патриотична истерия е фалшива, ненужна и най-вече опасна. След 17 години “свобода” стигнахме до там, откъдето започнахме. Политици от всякакъв калибър използват историята за всякакви цели. Дежурните патриотари отгледаха електорално стадо, което, докато мрази по дефиниция “турците” и им се точи виртуално, същевремено слуша сръбски кавър версии, изпети на български от ромски певици, облича се с турска конфекция, пие “Кока Кола” с ракия, гледа “ВИП Брадър”, “Дързост и красота”, тъгува по Русия и събира пари за билет до Германия, когато започва сезона на кърската работа. А, и да не забравим – развява българското знаме, само ако от “Каменица” им кажат, а някой вестник им го пакетира като бонус.
Какво се случва обаче? Само битов расизъм и алкохолен фашизъм? Това, че всяка събота преди обед по БНТ родолюбиво ни се напомня, че граничим само със „свои земи” и някакви хора нямат право да съществуват като каквито сами се определят, очевидно ни се струва нормално. Но за последните няколко месеца нещата станаха фрапиращи. Първанов нарочи Левски за “модерен националист”. После беше захарната торта, изобразяваща сражението на опълченците при Шипка, с която на 3 март Гоце почерпи гостите си. После имаше “Проект Батак” и Божидар Димитров направи медийна истерия както си може. Това много удобно съвпадна със скандала около делото на Валентин Димитров и новите факти около Румен Овчаров. Георги Първанов, след като погреба хипотетичните кости на цар Калоян, качени на БТР, воден от нескопосан портрет на покойника, откри паметник на цар Борис I в Плиска в началото на май. Там същият получи царски меч от клуб “Традиция”. Подаръка връчи шефът на онкодиспансера в Шумен, предрешен като цар Борис I!!! “Стандарт” мигом информира още, че “извънредно пощенско издание, което включва пощенски печат и марка с изображението на Царя Покръстител, е пуснато в обращение от “Български пощи”. Лично министърът на културата Стефан Данаилов валидирал марката. Първия плик с нея получи познайте кой? – президентът Георги Първанов. Малко по-късно участва в дискусията „Батак в българската национална идентичност. Мит и/или реалност”, където изнесе исторически урок!? пред поданиците си, и така докато дъждът не ни удави.
Държавен кич, тотална историческа чалга, Путинизация като слънце.
И за напълно незапознат с Маркс човек е ясно, че някаква илюзорна „национална” ограда не може да обедини онези, които са разделени от много по-реалната межда на имането и нямането. Дори за Бакуниновите „отписани” – работникът, който иска да стане буржоа, буржоата, който иска да стане дворянин и дворянинът, който иска да стане цар – конфликтът е налице – всеки иска нещо, което другият има и не му дава. В този смисъл „общонационалните” рецепти, изразяват определен интерес – да се замени копнежът по онова, което можеш да си вземеш у дома, с копнеж по нещо, което можеш да краднеш от комшията. Така или иначе, такива проекти не могат да имат нищо общо с това, което действително желае средният български работник, преподавател, лекар, инженер. С тези мними търсения на общонароден проект се създава образ на врага – платени учени “родоотстъпници”, мислещите наднационално правозащитници, продажните десни, етнически малцинства и всички други пречещи на Правителството и Президента да развиват политика в интерес на всички граждани и на страната да се развива икономически. Властта връзва носа на гражданина с трикольорно шнурче и го дърпа настрани, за да не гледа към големите грабежи, голямата корупция с реалните цифри, макар и неразкрити изцяло, във висшите етажи на властта. В условията на резки социални контрасти и силно имуществено разслоение в обществото митовете за националната идея, спояващи целия народ в единно цяло, играят роля на инструменти, заглаждащи острите ъгли и противоречия.
Властта и нейните адвокати са особено заинтересовани от представянето на единството между държавата и нейните граждани. Така строителите на псевдо-исторически пясъчни кули се опитват да снемат социалното напрежение и недоволството от самата власт. Доколко това е необходимо на държавата, можахме да се убедим през последните седмици. Насаждайки етническа нетърпимост и омраза, властта прехвърля недоволството и гнева на обикновените хора от мизерията и политическата лакомия – към етническите малцинства и религии. Тази пропаганда пречи на да се видят общите проблеми на българи, турци, роми и т. н., които имат един реален враг – Държавата и нейният престъпен елит. Книжните тигри и мечтите за националната идея играят важна социална функция в защита на интересите и безопасността на правителството и господстващата класа. От това са заинтересовани и различни национал- и социал-популисти, имащи власт по-малко, отколкото им се иска (тя винаги е по-малко).
Би било глупаво само да критикуваме. Често ни питат: „Нямате ли какво да предложите?” Имаме, разбира се, какво да предложим, но далеч не на всички. От нашите мечти и идеи определено липсват чиновници и президенти, партии и капиталисти, расова ненавист и фашизъм.
Единствената смислена обща цел, която ни остава днес и тук, е да се съпротивляваме! Да се борим за своите права. Стихийно и засега не съвсем осъзнато тази мисъл завладява все повече млади хора. Дори плахите студентски протести убедиха мнозина в силата и реалността на „пряката демокрация” и нейните възможностти да нарушава спокойствието на властта и капитала. Нужна ни е революция за създаване на обществено самоуправление, със социално и екологично ориентирана икономика. Тя иска своето време, но не време за чакане, а време за действие.
Хората, които искаме да променим света, имат една важна задача – да вържем за клона другия край на трибагреното шалче, с което властта е увила дебелия си врат, и да ґ ритнем столчето изпод глинените крака. •

LGB
пипнал малко Златко
и още малко Сашо

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *