Националните интереси

печат
Мит с най-много неизвестни, най-мъглив по съдържание, но на слух сякаш разбираем от само себе си и облечен в познати, вече стандартни форми. И понеже е привидно очевиден какво означава, този мит е най-удобен за демагогия, за предизборни обещания и следизборни оправдания, за измисляне на достойнства и укриване на недостатъци. С подправката „национални интереси“ ни пробутват всякаква манджа, универсално обяснение. Ако се помъчим обаче да дадем определение що е „национален интерес“, ще се видим в чудо.
Преди всичко, ще затънем в един Колизеум, където се боричкат интереси на отделни групировки и слоеве от населението, като всяка от тези съперничещи си части предявява претенции да говори от името на цялото – на народа. Разбира се, най-солидна основа за такава претенция има държавата – не защото наистина е говорител на „целокупния“, а защото разполага с ресурси от една страна да свие сармите на конкурентите, а от друга – с цялата мощност на пропагандната си машина да убеди населението, че единствено тя знае интереса на всекиго от гражданите и дори умее да сумира тези интереси без загуба, в едно стройно цяло.
Ето това е същината на този мит – такова цяло просто НЕ СЪЩЕСТВУВА. И няма как да съществува в условия на социално неравенство. Даже да действат механизмите за сумиране на персоналните интереси, така че никое да не се губи в крайната „сума“, фактът, че едните имат пари, привилегии, власт, а другите треперят над мизерния си източник на доходи, трупат вересии и само си мечтаят някой ден „да си потърсят правата“, този факт блокира механизма в полза на по-богатите. Защо? Защото нищо не възпира богатите да си поръчат такъв краен резултат на конкретните точки от „националния интерес“, какъвто ще им бъде от максимално възможна полза.
Но това вече няма да е интересът на всички.
Ако ли се ограничим в разбирането на „интереса“ като задача за съхранение на българската култура, отново лесно се убеждаваме, че държавността изобщо не е част от решението, а корен на проблема. Открай време държавата е заставала на една определена позиция спрямо някакво мнение, например по въпроса откога съществуваме като народ, като е мачкала другите мнения или ги е игнорирала – но, според защитаваната хипотеза, е наливала в акъла на младото поколение съответно написани учебници, харчела е пари за тържествени мероприятия. Тоест е създавала МИТОВЕ, вместо да остави учените да ИЗСЛЕДВАТ историческите факти.
Друг прост пример за културата – грозилището до НДК. Стърчи там, защото създателят му се е запънал. Живущите наоколо хора нямат думата – така е уредила нещата държавата.
Погледнато честно, културата е превърната в стока. И повече от това – в средство за постигане на надмощие. Лесното разпространение на една култура става чрез езика (който – родния си – все по-зле владеем!), а с него върви информация за обичаи, традиции, празници – все неща, умело обвързани с пазаруване. В свят на търговска конкуренция и властови амбиции – от „права“ над някаква територия до пак „права“ над други видове „благини“, обикновено доходоносни. Ето откъде никнат крепости, вдъхновени от „Властелина на пръстените“, а не от изучени исторически документи и анализ на останки от паметници, ето как Кокалянски Урвич от стражева крепост се превръща в мутренска вила.
Ако си представим свят, в който вече няма конкуренция за блага – буквално „за хляба“, а остане само сблъсъкът на идеи и мнения, така че от хипотезите да оцеляват само близките до обективната, независима от пожеланията ни, истина, тогава всичко се променя. Културата престава да бъде средство, а си връща качеството на среда за индивидуалното човешко развитие. Без капитализъм културата е ценна не като реклама за шопинг, а без държава е жива система, която се изчиства естествено от заблуди и фалшификации, защото липсва факторът, който привилегирова удобни за някого лъжи, представяйки ги за истини. Без капитализъм и държава, тоест без надпревара за печалбарство и принуда над населението как да постъпва, ще съществува пряка демокрация и федерализъм, тоест самоуправление чрез съгласие и сумиране на индивидуалните интереси без загуба на нито един от тях. Това значи място под слънцето за всяка форма на свобода. Като гледаме репортажи за танцови изяви към някое читалище, например, не ще виждаме повече отегчени детски лица, впрегнати да подскачат за показно на своята „българщина“, без тази културна принадлежност да извира отвътре, без да е искрен личен избор, а принудено действие, регламентирано от шепа „учени“, зад които стоят идеолози с дялово участие в съответния бизнес.

Васил Арапов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *