Наглостта на чернокапците и лицемерието на държавата

печат
„Религията се добира до току-що пробудения ум на детето, възпитава го по нерационални начини, приспособява го към погрешни методи и го оставя обезоръжено срещу разума, възбудено против точността. Атентата, който Догмата се стреми да извърши против детето-човек днес, тя е извършвала в течение на много векове против детето-човечество.“

Себастиан Фор

На 24 септември Българската православна църква организира литийно шествие в центъра на София, в което участваха няколко хиляди души, голямата част от които докарани с автобуси от провинцията. Целта на мероприятието беше да се изиска от държавата да въведе задължително вероучение – от предучилищната подготовка до 12-ти клас. Това представление може да се приеме като част от засилилата се напоследък тенденция от една страна БПЦ да показва неадекватност на съвременността, граничеща с безумие, а от друга – държавниците с активната подкрепа на медиите да занимават общественото внимание с неща, нямащи нищо общо с обективните проблеми.

Църква и държава си взаимодействат от хилядолетия в стремежа си да затъпяват и контролират хората, като в съвременна България това съешаване има особено вулгарен привкус, предвид трудно оспоримия факт, че голяма част от висшия клир, подобно на политическия и икономическия ни „елит“ са интимно свързани с бившата Държавна сигурност. Затова не е за учудване, че чернокапците биват четкани от всички политически играчи, дори и от претендиращия за някаква опозиционност Първанов. Държавата дори заема страна и се намесва във вътрешните боричкания на конкурентните църковни групировки. Вкусът на Борисов и някои от министрите му към първосигнален популизъм, неизменна част от която е показната религиозност, допълнително нахъсва престарелия Максим и компания, израз на което беше демонстрацията в София.

Дори да оставим настрана факта, че задължителното религиозно обучение е противоконституционно, остава недоумението от наглостта на БПЦ да изисква зомбирането на подрастващите и осигуряването на работа за безполезните богослови да стават за сметка на данъкоплатците. Никой не пречи на църквата да пропагандира и вербува, освен това без съмнение тя има финансовия ресурс да го прави за своя сметка – БПЦ е вероятно най-големият собственик в страната с активи за няколко милиарда, солидни приходи от търговия и даване под наем на имоти, продажба на свещи и собствени марки, свидетелства за кръщенета и венчавки, такси за извършване на обреди и т. н. – необлагаемо с данъци. Срещу тези привилегии единственото, с което църквата се опитва да се осмисли като институция пред обществото, е формалното участие в държавническите церемонии, с което им придава известна средновековна помпозност и псевдоисторическа легитимност. Само с парите от луксозните часовници и автомобили на медийната звезда на БПЦ – пловдивският митрополит Николай – биха могли да се подържат няколко неделни училища и приюта за бедни. Подобен тип дейност обаче явно не влиза в плановете на нашенските попове, вероятно защото все пак съзнават колко кухи са претенциите им да бъдат представители на 85% от населението. Достатъчно показателно за това е, че само около 3000 деца са изучавали християнство след въвеждането на религията като свободно избираем предмет в училищата преди няколко години. Родителите очевидно не желаят децата им да бъдат облъчвани с допотопните суеверия и догми, представяни от религиозните труженици като извор на морал и духовност. Същевременно шесторно повече деца от смесените региони са били пратени да изучават ислям – факт, над който биха могли да се замислят националистическите групички, възторжено подкрепящи попълзновенията на свещениците към образователната система. При тази очевидна липса на обществена подкрепа, църквата естествено се обръща към изпитаното през вековете средство – държавната принуда.

Систематичната разруха, на която е подложено образованието от десетилетия насам, го е върнала почти до нивата от 19-ти век. Внасянето на допълнителна доза пропаганда, мистицизъм и безсмислени разделения между учащите могат само да довършат процеса. Самото повдигане на въпроса по същество не е нищо повече от поредния популистки трик, с който да се създават изкуствени казуси и безсмислен медиен шум. Ако пък скъпите ни управници са наистина загрижени за морала и бъдещето на българските деца, най-доброто, което могат да направят, е да насочат борбата си с неплащането на данъци и осигуровки към най-мащабния нарушител в това отношение – църквата. Събраните пари биха могли да се използват за обезпечаване на една работеща образователна система, която да подготвя качествено и адекватно учащите за живота и пазара на труда, вместо да произвежда полуграмотни и неквалифицирани, но затова пък религиозно заблудени младежи.

Филип

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *