Намирането на гроба на Васил Икономов

печат
Откъс от наскоро публикуваните “Спомени за израстването” на на Христо Колев – Големия

Около 20 юни времето било дъждовно и студено. Рано заранта някой от състава на пусията идва и съобщава на началника на войсковата част, че покрай тях е минала група от пет въоръжени четници. Настава суматоха… Войниците в бойно снаряжение бързо се отправят към указаната посока, северозападно от селото. Само след 2-3 часа войската се завръща шумно с явен израз на задоволство…
Близо до селцето са гробищата, покрай които тече малка река. Около тях са се настанили скитащи цигани. Властите нареждат и циганите изкопават гроб извън гробищата, край реката, в който заравят ранения, даващ още признак на живот.
На другата заран извеждат арестанта [бащата на разказвача Иван Михайлов] и го накарват да изрови трупа и да го изкъпе в рекичката. От властите в Ихтиман бил изпратен фотограф, който – по искане на Двореца – направил снимка на убития. Бащата на Иван Михайлов изравя трупа, изкъпва го и го просва на поляната, криейки с потника срамните му части. Тази е позата на убития човек с разперени ръце, която ни е известна от снимката, появила се във в. „Утро” и намираща се до днес в архивите и библиотеките.
Царят видял снимката на трупа на оня, от когото едва не стана пленник в прохода „Арабаконак”. След направата на снимката на арестанта нареждат да изкопае нов гроб. Циганите са изкопали първия съвсем плитък гроб близо до рекичката. Имало опасност водите да го изкопаят, кучетата да развлекат трупа, да се разкрие грозна гледка.
Бащата на Михайлов със задоволство сторил това, защото на всички станало известно кой е убитият, след като у него били намерени вещи на царя – бинокъл и др. – и какъв човек, какъв син губи народът, след като реакцията така шумно ликува.
След като бащата излиза от ареста, разказва случилото се. Говорило се надълго и широко около личността на Васил Икономов, която израства в съзнанието на малкия слушател като легендарна и тайнствена. И винаги, разказва ми той, когато е минавал по близките пътеки, със страх и трепет е поглеждал към издигнатата могилка сред буките. И сега, четиредесет години след събитието, когато си помисли за това място, той виждал могилката прясна и висока на отдавна равното и затревено място.
От събраните свидетелски спомени той разбрал и как е станало откриването на групата четници и убийството.
Трима селяни от с. Белица били поставени пусия на върха над селото. Заприказвали се, във влажното и студено време те не усетили как пред тях се изправили петима въоръжени четници. Четниците поискали и контрачетниците им дали пушките си. След кратък разговор четниците им върнали пушките, като ги предупредили да не казват никому, че са ги видели в гората, и отминали. Между тримата контрачетници се завързал разговор да устоят ли на обещанието, или да съобщят на властите. Единият се боял да не би да ги изпитват дали са верни на поста си и отива в селото и съобщава на властите. Военните обхождат мястото във верига и почти отминават, без да открият нищо. В последния момент забелязват издигащия се пушек, обграждащ мястото. На полянката върху туфи от храсти, под буките, около догарящ огън, откриват спящите пет човека. Стрелят и оставят на място един човек, а останалите се разбягали. Един от избягалите е Пенчо Найденов, ранен в ръката. Хуквайки да бяга, той грабва раницата и пушката си. Натъква се на войник, който насочва пушката си с щик в гърдите му. Замолва го да не го убива, но сам светкавично вдига пушката си, убива войника и избягва.
Иван Михайлов ми обеща: при друго идване – с кола – да ни отведе и да ни покаже лобното място; да се потруди да направи препис от очерка си, който е дал в музея, за да го дадем на сестрата на Васил Икономов, с чието знание и по чието поръчение аз направих посещението си.
Беше ранна пролет и решихме, по случай годишнината от убийството на Васил Икономов, да намерим и посетим гроба му. Той е убит на 20 юни 1925 г. Отидохме в неделя 18 юни 1968 г. с колата на Н. Г. Той е личен приятел на Васил Икономов и участник в някои от акциите му. Бяхме: Славка – сестрата на Васил, Гено Даскалов и аз. Отидохме в Ихтиман и взехме Иван Михайлов.
От Вакарел се вие високопланинско шосе по билото на планината, от което се открива дивна панорама особено към Рила, зад Ихтиманското поле, ридовете на широко разлятата Средна гора, завършващи с ниски и широко заоблени върхове, покрити с туфи от гори, храсти и поляни и много често около тях и между тях притъкани малки селца и махали. Чудна хайдушка Средна гора!

Докато се поразтъпчем, от рида се спусна 35-40 годишен строен балканджия и веднага се познаха с нашия водач. След обичайното здрависване и поздрави той го запита:
– Кои са тези хора? По каква работа ходите насам?
– Това е сестрата на Васил Икономов и нейни близки. Искат да им покажем гроба му.
– А, на Васил Икономов? Оня, гдето направи атентата на царя, гдето го убиха войниците? Много добре!
– Вие знаете ли го? – запитваме ние.
– Че кой не го знае тука? Хубав човек е бил той. Всички знаем и къде е убит. Хе, там горе – при „Бело Камене”.
Продължихме пеша.
Пътят се извива и се катери по гол рид. Възрастен човек работи сам на трасето.
– Добър ден!
– Добър ден! Къде така?
– До Белица. Искаме да видим къде е гробът на Васил Икономов. Негови близки сме.
– А, добре, добре. Ще го намерите, всички го знаем. Харен човек е бил! Хе, там горе на „Бело Камене” е убит, а е погребан под селото.
Пристигнахме в малкото, полузатулено бедно село. На една улица Иван Михайлов видя дребен, над 80-годишен човек и ни каза:
– Ето, този човек тогава е бил кмет на селото. Той знае всичко. Казва се Васил Стоянов.
И го спря. Поздравихме се и Ванчето ни представи – каза му кои сме и защо идваме. Старецът веднага се впусна, като курдисан механизъм, да разправя. Личеше си угодничество и сервилност, зад които прозира очакването на неприятни въпроси и последици за него. Присъедини се към нас. Селото е малко, а другият му край е съвсем близо – там е гробът.

На връщане се отбихме у бай Васил. Изслушахме някои подробности, които той ни разказа, около произшествието. Като председател на тричлената комисия той бил служебно него ден в града. Когато се завърнал видял пред общината донесения труп. Трябвало да се направи акт с вписване на подробностите и на обстоятелствата около убийството.
Войникът, който е физически убиец, бил зад дебела бука. Когато Васил след залпа скочил с пушка в ръка и хукнал да бяга, натъкнал се на войника и потърсил защита зад същата бука. Двамата искали да се догонят един друг, за да нанесе удар оня, който догони другия. Обиколили дървото няколко пъти, без да успеят. Васил очаквал да дойдат на помощ на войника и направил опит, без да губи от око последния, да прибегне към храстите. Полуобърнат, оттегляйки се назад, където имало повален бук, чийто клони били окастрени, заплита се в тях в неуспешен опит да ги прегази и пада по гръб. Войникът връхлита върху него и го прострелва смъртноносно.
Каква фаталност!
Така било освидетелствано и записано.
Доколко това е абсолютно достоверно? Все пак е най-близко до истината, без да се вземат предвид подробностите, което не е и най-важното. На нас ни бе известно, че от петорката на Икономов има още жив човек и решихме да го посетим. Касае се за бай Пенчо Найденов от село Бъта, Пазарджишко.
През лятото на същата година Кольо Ганчев ми предложи да го придружа с колата му до Пазарджик и оттам да отидем да подирим Пенчо Найденов. В Пазарджик живее братът на Кольо Стефанов, стар другар и познат от 1931/34 г., който беше твърде болен. Посетихме го и потеглихме за Бъта.
Красив балкански край, хубавичко и спретнато село!
Намерихме бай Пенчо в царевичния блок. Той поливаше царевицата. Представихме се и му казахме какво ни води при него.
Висок мургав старец на 72-годишна възраст, с липсваща от лакътя надолу лява ръка, той издаваше жилавост и излъчваше енергия. Той бе типичен земеделски работник въпреки доброто си материално положение като пенсионер и активен борец против фашизма и капитализма. Преживял огорчения, страдания и разочарования, той не може да не работи и не спира да работи. Природа!
За Васил Икономов и за другарите му Нешо Тумангелов, Васил Героя, Георги Хр.Попов той, бай Пенчо, като поле и за Петър Узунов, говори с безпримерна любов и възхита като за образци за пример и идеал.
След събирането на всички от разпилялата се чета и отправянето им към връх Голям Богдан – при четата на Тумангелов – Васил Икономов взема четирима от тях – Велко Иванов, бай Пенчо и други двама, и се отправят за гара Вакарел. Целта им е да завземат конвенционала (влака), да отвлекат евентуално чужденци като заложници и да диктуват на правителството от Балкана условия за амнистия, за спиране на терора и др.
Времето е било влажно, дъждовно и студено за сезона. Две денонощия групата оглеждала гората, докато се увери, че поради силната охрана акцията е нереализуема.
Връщат се по обратния път, за да се присъединят към останалите, позволявайки си да се отклонят на две-три места, за да ликвидират поставените пусии.
Денонощното лутане и бдение, страшно противното време изчерпали силите им до краен предел, когато попадат на последната пусия… и на която проспали!
Фаталност! Момчетата – четиримата – поискали веднага след това да си починат. Васил упорито отказвал, като казвал, че след последната пусия могат да си починат само след като изминат още два часа път. Четиримата проявили такава настойчивост, че Васил отстъпил. Обаче при едно условие: ще бодърстват през цялата нощ по двама, през два часа, като той предложил първите два часа сам да дежури.
Не! – казал Пенчо. Заспя ли един път, не можеш да ме събуди. Затова аз ще бодърствам пръв и сам.
Наклали огън, поизсушили се, нахранили се и се разположили далеко от огъня, далеко един от друг, под околните буки и заспали. Огънят загасвал, бай Пенчо се греел, подпрян на дървото и пушката си, и… неусетно заспал, неусетно дрямката преминала в дълбок сън, от който го събудил залп от гърмежи. Механически той грабва пушката и торбата и побягва напосоки, връхлита върху войник, който насочва пушката си върху него. Докато го моли да не стреля: „Имам жена, деца…”, той изпреварва и убива. Хуквайки да бяга в гората, прострелян в лявата ръка, той попада на Велко Иванов, първите думи на когото са били: „Убиха Васил!”
И мъка и угризение, но вече е късно!
Защо е простил Васил на последната пусия? Защо е отстъпил от преценката си, че не биват да почиват преди да са се отдалечили от района поне на два часа път?
Две малки грешки на големия стратег и тактик, които му отнемат живота. •

28 декември 1971

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *