Настъпват страховито-зли години – реплика

печат

В предишни броеве публикувахме статия на руския анархист (с украинска фамилия) Олег Иванец за свирепото близко бъдеще, към което е наложително да се подготвим, ако искаме не просто да оцелеем, но и да формираме развръзката му.
Позволих си да подчертая украински звучащата фамилия на Олег като детайл от сегашната действителност на територията на бившия СССР – ставащото в Украйна. Олигарсите, за да не усетят въжето на гушите си, спретнаха клане, по-нелепо от сърбохърватското през 1990-те. Страховито-злите години вече настъпиха и се развихрят като горски пожар.
С две ръце се подписвам под голяма част от казаното от Олег, но имам няколко не точно възражения, а уточнения.
radicalgraphics---69Първо, „разсъждения и спорове за далечното бъдеще“ не са бягство от дела. Единствено разрушението като кауза не мотивира хората достатъчно, за да пожелаят да се включат в борбата срещу държавността. Всеки човек мечтае за по-добър живот. Мечтите му се ограничават от възможностите, предоставяни от „общественото битие“, каквото и да значи това, понеже голите блянове нито пълнят хладилника, нито плащат сметките. Затова човек планира – и се стреми да се впише в това, което съществува. Всяка промяна на обществената обстановка разстройва плановете му, подтиква го да реагира консервативно, да се примирява с „необходимото зло“. Губим такива хора като потенциал за революцията, още преди да сме започнали да ги агитираме. Обратно, ако човек получи представа как той лично би живял в бъдещо анархично общество, ако картинката му допадне, той би рискувал правенето на кариера в сегашната капиталистическа система, за да получи – или завещае на децата си! – нещо повече от чиновническа заплата, длъжност на мениджър в голяма фирма или момче за всичко на някой политик. Поне би се замислил да поеме подобен риск.
Предложение от типа да повалим властта, пък после никой не знае какъв ред ще породи анархията не звучи много мотивиращо, направо отблъсква. Така че нека наистина не изпадаме в слабоумие, като гризем клона, върху който и без туй едва се крепим.
От личен опит твърдя, че не е нужно да ПЛАТИТЕ на „някой автор на научна или ненаучна фантастика“ нито „няколко хиляди евро“, нито дори евроцент, за да ви създаде анархистически шедьовър на тема „Бъдещото анархистическо общество“. Има автори, които по вътрешен импулс ще го направят, именно защото искат такова бъдеще и разбират, че е нужно да „запалим“ хората с тези мечти, а мечтите да тласнат към воля за действие.
Да, Бакунин е казвал: „Нека всичко бъде разрушено, а народът ще си създаде каквото иска и то съвсем няма да е по-лошо от това, което е.“
За съвременния оеснафен до мозъка на костите „масов човек“ е твърде малко „не по-лошото“. Той евентуално би се размърдал за нещо по-добро от това, което е. Трябва да го убедим, че ще е по-добро – като му покажем ВЪЗМОЖНИТЕ варианти и изрично подчертаем, че е свободен да променя и редактира предложеното, защото именно той ще го гради накрая.
Но нека има компас, нека има насока. Иначе, когато активното малцинство революционери излязат на барикадите, „средният“ няма да им занесе вода поне, а дори ще стреля в гърбовете им от прозореца на мизерното си жилище, за отоплението на което плаща една трета от доходите си. И тогава Революцията наистина ще е ТВЪРДЕ кървава и неопределена, което е вторият момент от репликата ми към Олег. Пък и той сам осъзнава, че след революцията може да настъпи какво ли не, в зависимост от настроенията на социалните маси. Затова главната задача наистина следва да е „демонстриране на утопии“ – изпълване на призива, че „бъдещето общество трябва да се строи върху принципите на антидържавността, на самоуправлението, на синдикализма, на комунизма и на федерализма“, с плът. Иначе звучи абстрактно за покварените от зрелищните филми умове на „социалните маси“. Затова дискусии за „цветовете на беседките в парковете при анархизма“ никак не са излишни. Естествено, те не са и повод за разцепване на движението на фракции – това би показало единствено, че „идейните анархисти“ още не са дорасли до никаква революционна идейност, камо ли пък дейност. Анархистите не са подготвени за борбата за спечелване на масите – Олег е прав. Въпросът е каква подготовка ни е нужна, за да изпълним мисията си да подготвим народа за бъдещата социална революция.
Олег говори за Революцията като за кошмар. За морета от кръв. Опасявам се, че е вярно. Но не защото Революцията жадува кървища, а защото КОНТРАРЕВОЛЮЦИЯТА превантивно ще удря. Масовото проникване на мечти за бъдещето обаче биха „подредили върху шахматната дъска“ такава позиция на силите на новото срещу бранителите на старото, че последните да не успеят да окажат чак толкова разрушителна съпротива. За разлика от Олег, аз призовавам към Социална революция – ако тя има ясна и добре популяризирана цел как ще изглежда светът „на следващия ден“, веднага след въставането на онеправданите срещу привилегированите. Тази цел ще помага и за озаптяване на криминалните „експроприатори“, които искат само да „наваксат“ – от роби или сенчести бизнесмени да станат легални робовладелци на „светло“.
Може би защото за мен Революцията е преди всичко ВСЕОБЩА ЕДНОКРАТНА АМНИСТИЯ. Всеки получава шанс: каквото си правил досега – толкоз! Вече постъпвай в духа на повелите на Новия свят; ако не можеш – ще ти помогнем, ако не искаш и продължиш старите деяния – сърди се на себе си, ще те спипат самите граждани и ще ти припомнят всички простени от Революцията грехове, и никой отряд идейни анархисти не ще те спаси от сурово справедлив уличен трибунал.
Социалната революция ще бъде празник, ако наистина се подготвим ДОБРЕ.
И нека не четем Кропоткин („Хляб и Свобода“) снизходително към „романтизма“ на автора. Фактическото изобилие, капацитетът на съвременните производствени мощности надали ще позволи да изпаднем до черния едничък хляб. Не върху такива наивности строим теорията на обществената организация след Социалната революция, а върху здравия разум, преценката за личната полза в контекста на общото благо. Грамотно представена, тя ще убеди мнозина – или поне ще ги настрои благосклонно към проектите ни.
Да, може би частната собственост се е просмукала в съзнанието на „историческия човек“ и е станала негова втора природа. Но ето че дребни частни стопани са склонни към коопериране. Липсата на репресивни институции, които принуждават наемните работници да се примиряват с поставяните им собствениците условия, ще намали силно обема наемен труд, ще поощри доброволното споделяне на собственост, първо по роднинска, по приятелска линия – ето ги стъпките за преодоляването на тази „втора природа“. Пък и тази „природа“ има смисъл при определени условия, при съдействието на властови структури. Без тях ще е по-лесно да се върнем към „първата природа“, отколкото да блъскаме залудо.
Също така не виждам проблем със семейството, ако тълкуваме „семейство“ като доброволен съюз на емоционално и кръвно свързани хора. Да, привързаностите може да пречат – докато трае подготовката към революцията. Но после същите неща МОТИВИРАТ за борба. Доброто бъдеще е най-сигурното наследство, което може да бъде оставено – то не се обезценява.
И отново да, държавата и бизнес групировките имат планове за действие, способни са да изпускат парата чрез „цветни революции“ – и правят такива имитации на революция, хем да се възползват от преразпределението на влияние, хем да покажат на масите колко лошо нещо са революциите – че нищо не променят по същество.
Ами кой, ако не ние, имаме задачата да изобличим тия измами и заговори на държавите срещу своите и съседните народи?
Та какво трябва да правят сега анархистите? Приемам обединение въз основата на съвместна програма за действие, без акцент върху разногласията между теченията. Стига наистина да става дума за ТЕЧЕНИЯ, а не извращения, за мимикрия под анархизъм. Към анархистване отнасям и т. нар. „анархизъм без прилагателни“, щом е описан като „мирно съчетание на различните оттенъци и течения, без да се предрешават отнапред формите на бъдещето общество“. Без „предрешаване“ за посоката на движение се превръщаме в „славен екип“ на орел, рак и щука. Единофронтовството вече е показало своята несъстоятелност – в същата Испания от 1930-те.
И – извинявам се за повторението – от само себе си се разбира, че никой проект от миналото, а и настоящето, не ще се приема „безкритично“. На никой известен ми читав другар от анархистите през ум не минава да иска ВСЯКО нещо да се обсъжда от колектива. Колективът, който е федерация от личности, а федерацията – колектив от колективи, се занимава с въпросите на колективното, а личното е напълно автономно в личното си пространство – защото първият принцип на анархизма (някой би казал, че е ЕДИНСТВЕНИЯТ) е безусловната лична свобода.
Главната ни цел на сегашния етап наистина е борбата с държавата. Само че покрай държавата срещу ни е изправена самата капиталистическа система. Те са неразделни. Като двете части на кентавъра. Не мисля, че би било разумно да се борим само с „конската“ или само с „човешката“ части на подобно същество – метафорично разбира се.
Също така не бих абсолютизирал събитията в Париж от 1968 г. – те са точно романтизъм и активност без ясна единна цел. Неслучайно тогавашните активисти днес ги познаваме като доста успешни държавници и директори на корпорации.
Може би някои мои възражения са като блъскане по незаключена врата, която се отваря навътре, сигурно авторът би се съгласил с мен, а аз с него, ако би изказал мислите си с други думи. Вероятно казаното „от душа“ носи по-силен отпечатък на моментно настроение, а не траен хладнокръвен анализ.
Така или иначе, реших че е нужно да коментирам вижданията на Олег, нужно не само за мен, но и за цялото движение. •

Шаркан

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *