Неделимата Украйна

печат
бел. ред.: Събитията отново ни изпреварват, но материалът си заслужава да бъде публикуван.

Тя вече е разделена от множество хоризонтални и вертикални клинове. Колкото и закалявани да са някои от тях от заинтересованите лица и банди, естествените човешки импулси ги изхвърлят – както гнойта изхвърля забодена треска. Това са вертикалните клинове между етноси, езикови групи, вероизповедания, поколения, вишисти и неграмотни, по футболни симпатии, местоживеене и др. Тези клинове разделят, за да може политическата класа да владее положението. Но съществуват клинове, които са следствие от обществените отношения, поддържани от същата класа, само че те носят опасност за нея. Разделението между мизерно заплащани работници и работодатели. Между обикновените украинци и шепата олигарси. Между дребните фирмаджии и властта, оскубвани на всяка крачка от нея в лицето (или по-точно „мутрата“) на чиновници в задруга с полицаи. Между общество и държава.
Така стоят нещата във всяка една страна от днешната историческа епоха.
Разликата е, че в Украйна се случи нещо, което предпазливо наричаме „революция“, с надеждата, че процесите ще имат развитие именно в революционен смисъл. От 1789 до 1989 премина един цикъл от революции, които промениха силно човечеството. Но след 1990-те до днес дори най-радикалните промени остават затворени в рамките на вече постигнатото през революционния цикъл. Такива промени вече е редно да класифицираме като преврати, като „политически революции“. Истинската революция вече може да бъде само социална, и то анархокомунстическа, която да установи напълно различен от досегашните модели тип общество.
Именно страхът от достигане до такава революция обяснява напрежението в Крим и приказките за „подялба на Украйна“ между Русия и ЕС.
Не, Русия, колкото и да дрънка с оръжия, колкото и да мобилизира етнически руснаци „за съпротива“, няма нужда от разпадането на Украйна. Защото не може да поеме издържката нито на Крим, нито на Източните области. Съвземащата се Либия нараства добива на петрол, от него са основните приходи на Кремъл, който теръпва има да „връща инвестициите“ от Зимната олимпиада в Сочи, доста разточително финансирана, каца с мед за злоупотреби, безчет недовършени неща по инфраструктурата (катастрофалното състояние на канализациите на околните със Сочи градчета) – а построените съоръжения ще искат и скъпа поддръжка. Една такава скъпа олимпиада вече бе коствала на Москва стопанска криза – през 1980-а. Тази беше рекордно скъпа в световен мащаб. Единствената стойност на Крим е туризмът, военно-морските база така или иначе са гарантирани от споразумения с Украйна, която при всякаква власт в Киев няма да ги нарушава. Криза в Крим значи пренасочване на потока туристи към Сочи.
Нима толкова е дребнава целта на цялата патаклама? Ами къде отива обяснението, че посредством Крим и заплахите за нахлуване в Източна Украйна, Кремъл цели да се завърне на дипломатическата сцена като „уважаван“ (от когото се плашат тоест) геополитически фактор?
Ами отива в кошчето. Русия е такъв фактор, но не с икономиката си, а с ядрените си оръжия. В Сочи са вложоени твърде много пари, ако те не дадат приходи, ако се изясни истинският размер на разхищенията, търпението руското общество може да се задави сериозно. И да избликне по примера на общата изненада – Майданите в Украйна, отначало инструмент на олигархични групировки, конкуренти на семейния клан на Янукович, но изведнъж проявили самонадеяност в качеството на „глас народен“.
Затова главната грижа на Кремъл е да вкара Украйна в рамките на политическия преврат, да предизвика „стягане на редиците“, а следователно и спиране на революционните процеси. И тук Западът му помага. Парадокс?
Ни най-малко. Каква бе и е позицията на Запада? Да прави мръсно на Москва? Ни най-малко. Руския е източник на газ за Европа. И ортак на САЩ в „борбата срещу екстремизма (според новговора на руското правителство, а според този на американското – тероризма)“. Затова бяха се договорили с опозицията и Янукович – избори през декември. Но гневът на Майдана наложи свой дневен ред. Но дали това не е част от „план“? Нека не смятаме държавниците за ненадминати гении! Янукович показа пример за върховна глупост, а смятаният за тартор на сложния картел от олигархични групировки Путин също гази лука, като обръща повече внимание суетата си, отколкото на рационално стратегическо планиране. Управниците по света са стреснати от явланието Майдан, сродно с началните етапи на Арабската пролет. Пролетта в Северна Африка успяха да попарят с реакционна слана, но Украйна е друго нещо, с по-различен исторически опит.
Страхът от развитието на Майдана като революционен фактор личи и от действията на българските власти. Надали е тайна, че България играе ролята на „слуга на двама господари“. Тихомълком, в зоната на здрача на медийното равнодушие, Народното събрание прие предложения на правителството по разширение правата на полицията в отношение на „масови безредици“. Същите мерки вземат и европейските страни – и също под сурдинка. В САЩ обществеността вече припозна майдана като „въоръжен Окупай“, затова в Америка отново ще има кампания за органичаване владеенето на оръжие от гражданите.
Ето това ще опази Украйна от териториално разцепление. Руските войски може да обикалят границите ѝ, да поощряват прокремълски групировки в Крим и Източните области, но само с цел изнервяне на украинската общественост, която да прегърне лозунга „стига революция, първо да си защитим страната“. Защото инвазия или анексия на части от Украйна може да предизвикат не толкова буржоазно-патриотичен, безопасен за глобалния капитализъм отговор, колкото задълбочаване на кризата именно в революционен смисъл – т.е. курс към все по-радикално „политическо“ самоуправление, но и пряк контрол на народа над собствеността.
Един междинен и неустойчив вариант на контрола над собствеността би бил в духа на Прудон – равно разпределена всред населението собственост в условия на кооперативна, неконкурентна икономика. Само че истински кооперативната икономика обезсмисля институцията на частната собственост. Ако пък се държи повече на собствеността, конкурентният пазар веднага ще наруши „равното разпределение“ – обществото ще се върне назад, към повече държавност, повече централизация, срещу която всъщност се бори в „политическата“ сфера.
Разбира се, историята лъкатуши, прави крачки обратно, после скача напред. За Русия и Запада е най-изгодно историческите процеси да тъпчат на едно място. Не биха рискували да провокират скокове напред, особено след като украинците показаха, че могат да бъдат непредсказуми.

Христо Николов

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *