Неолибералните безредици и политиката

печат
Едно от многото неща, повтаряни до втръсване в контекста на скорошните безредици в Лондон е, че нарушителите на реда били „диви“, „нехранимайковци“, „бандити“ или по-любезното „недоволни младежи“. Всички приказки на Камерън и неговите подгласници са за престъпление и наказание и „цялата тежест на закона“ – все едно тези младежи не се сблъскват всекидневно с цялата тежест на закона. Всячески ни втълпяват, че няма политически контекст, няма политически мотив, няма политически враг – това е „престъпност, чисто и просто“. Така е, защото насилието срещу полицията (и оттам – срещу държавата) не се счита само по себе си за политическо. Защото завистта, желанието и придобиването на луксозни стоки като плазмени телевизори и бижута не се счита за политическо. Политическата класа и коментаторите не могат да си представят, че са врагове на хората, които живеят в квартали като Тотнъм, в които консерваторите затварят младежки центрове, в които безработицата е повсеместна, дори когато банките и борсовите спекуланти процъфтяват, и които са обект на закони, целящи да ги поставят в още по-неравностойно положение.
Полицията функционира като гарант за печалбата. Полицията е „наша“, точно колкото „наш“ е и бирникът. Затова полицията постоянно се озовава с гръб, опрян в корпоративната стена, срещу все по-ограбените граждани, за които държавата е враждебна сила. Полицията е напълно политизирана – грешка е да се мисли, че плячкосването на обществената сфера от корпорации и отделни печалбари не е политика.
Днес, когато пропастта между богати и бедни е в най-високата си точка за всички времена, по-висока от 19-ти век – върхът на капитализма, – изненадващо ли е, че безработните младежи от Тотнъм, Хакни, Клапам или Пекам са си взели поука? Златото е по-скъпо от всякога – това купуват опитните инвеститори. Те взимат парите и бягат. Скъпи телевизори винаги ще се купуват – Олимпиадата се задава все пак и то на две крачки от Тотнъм, между другото. Играй, за да спечелиш. Влизай в играта и взимай каквото можеш да докопаш. Всичко е бизнес в края на краищата. От Макдоналдс до заложните къщи със „заем срещу заплата“ и „купуваме злато“, чиито реклами заливат Източен и Южен Лондон, посланието е ясно: „Ти си ценен за нас единствено със способността си да плащаш. Който не може да ни плаща е муфтаджия, боклук, оръфляк, паразит“.
В този свят полицията е просто една от формите на насилието. Тя е предпочитаното оръжие на държавата за дисциплиниране на недоволните младежи, за криминализирането на несъгласието и за съхраняването на печалбата. В момента в Лондон тя не изпълнява особено добре последната си роля, но се старае особено в първите две, които са по-лесни. Наскоро произнесената присъда от 16 месеца затвор за Чарли Гилмор за такива страшни деяния като хвърлянето на кофа за смет по ролс ройса на принц Чарлс и висенето от пилон със знаме, е в ярък контраст с фак­та, че нито един полицай досега не е обвинен за смъртта на цветнокож човек в ареста. Убийството на цветнокож мъж в малолитражно такси във Фери Лейн, Тотнъм е изцяло в духа на тази репресивна функция. Вече знаем, че няма никакви доказателства в подкрепа на полицейското алиби, че Марк Дуган е стрелял пръв. Независимо дали е бил гангстер, както полицията твърди, или не, факт е, че те никога нямаше да стрелят по директор на банка. Само че банкерът е другата страна на монетата. Закриването на три четвърти от младежките центрове в Тотнъм от сегашното правителство на консерваторите е пряко свързано с прокламираната стабилност на британската икономика. Луксозното имение на банкера е платено от младите граждани на Северен и Южен Лондон. Чух по телевизията някакъв тип, който говореше, че нарушителите „пазарували с нашите пари“. Не са само те обаче. Банкерът пазарува с пари, които трябваше да отидат в кварталите на Тотнъм, Клапам, Хакни…
Това, че нарушителите рядко правят подобна връзка, не е тяхна вина. Ако бях на правителството на консерваторите и техните клакьори щях да очаквам с ужас деня, когато недоволните младежи определят по-точно своя потисник, когато се прехвърлят от врага под носа им (полицията) към врага зад тъмните прозорци и „архитектурните паметници“.
Нищо неразумно няма в това насилие. То е интелигентно, технически подготвено и добре организирано. Тактически нарушителите надхитриха много по-силните полицейски и разузнавателни части. Разбира се, че то нарушава спокойствието на жителите, нанася жестоки поражения на дребните магазинчета, но по-опустошително ли е то от постоянната безработица, безизходицата и твърдото убеждение, че държавата те е зарязала в полза на борсата? Това, че тези младежи нападнаха най-явните символи на властта и богатството и че искат малко от него за себе си, не прави безредиците по-вредни от разрухата на Тачър, която Камерън подновява. По своята същност това е неолиберално, защото младежите са възприели идеята, че алчността е полезна, че е добре да грабиш колкото можеш, че силните ще наследят земята.
Някъде под всичко това, под цялото фалшиво съзнание, продължава да тлее гняв, предизвикан от все по-унизителното положение, в което са поставени те, техните родители и съседи. Той се придружава от увереността, че дебелаците от Консервативната партия, собствениците на мултинационалните корпорации и полицията са техни врагове. Цялата структура може да не им е особено ясна, но те понасят нейните удари. Техният живот е плячкосан. Нямат нищо за губене.
Уилям Уол (със съкращения)
homepage.eircom.net/~williamwall

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *