Ние побеждаваме

печат
Виждаме пясъка под паважа, носим черния флаг на бунта!

На улица Истикал, около френското консулство, на 200 метра от полицията, държейки паве в едната ръка и флагът на бунта в другата, ти си в сблъсък с полицията. Парче от дреха, напоено с талк, е газоваат ти маска, полицията пръска с водя под налягане, хвърля газови бомби една след друга, ти оставаш по средата на газа, спираш да хвърляш камъни, дъхът ти свършва, задушаваш се, в този момент някой бяга до теб, пръска в лицето ти вода с антиацид, питайки „добре ли си?“ Ти не си добре, но веднага ти олеква.
Вземаш камък от паважа в едната ръка, държейки флага на бунта в другата. Тръгваш към барикадата с половин дъх. Но твоят дъх се завръща със свободата на бунта. Защото навсякъде има солидарност, бунтът е окичен със солидарност, падаш, но те вдигат, питат накъде куцукаш, избучаваш нещо, докато звуковата бомба експлоадира, заедно задържате дъха си, когато идва газовата бомба.
Когато блокадата замира, заедно пеете и викате бунтовно. Вода под налягане, газ и съпротива безкрай. Уморен, сядаш на паважа да си поемеш въздух, жена идва с вода в ръката си и ти дава да пиеш, друга носи сандвич. Не оставаш жаден, нито гладен, защото хората споделят всичко – няма „мое“ и „твое“ тук. Всички са заедно. Няма отпускане – ако ти не издържаш, този до теб ще издържи. Няма оклюмване – ако ти паднеш, твоят другар няма да падне.
Избавил си се от страха, който системата е създала през годините, събрал си кураж за това, от което си се боял. Ти го преживяваш. Навеждаш се срещу полицията и вървиш наведен напред. Полицията прави всичко, което може, за да те спре. Дори да забавиш за момен, звукът от другите сблъсъци гърми в ушите ти „ние вървим напред“. Вълнуваш се все-повече, като настъпваш отново и отново. При последния удар виждаш как полицията отстъпва, как бяга, може би преживяваш това, което очакваш от много време.
Срещаш се с други на площад Таксим, радваш се да видиш онези, които обичаш. След като се прегръщате закратко, започвате да строите барикади. Без да губите време. Около теб започват да напяват песен от 30-те, песен на испански Анархисти. Ти се включваш. „За хляб, справедливост и свобода, всички на барикадите…“ Със засилването на песента, барикадите са вдигнати: с обърнати полицейски коли и бусове, бариери от „завзет материал“. Нека да дойдат, да дойдат и да видят как дружбата и солидарността растат.
Всеки иска да избяга от егоизма и състезанието. Масите са отворени, палатките са вдигнати. Площадът на хората се създава. Има няколко лицемери, но не ти пука. Защото всеки момент, отвсякъде, от Анкара, Измир, Анталия, Дерсим. От Атина, Солун, Париж, София… Идват новини за солидарност. Солидарността расте, онези, които споделят, се увеличават. Бунтът се разпростира, защото ние побеждаваме.

Сега бунтът ни разказва за себе си, разказва неща, които сме забравили. Разказва ни за значението на дружбата, солидарността, организацията и, най-важното от всичко, свободата. Сега вечната шлака по нашите ръце пламти в бунт. Сега в бунта ние търсим в проблясващите си очите други думи, с които да говорим един с друг. Ние държим ръцете си, които носят камъни, държим бунтовни знамена, изгорени от газовите бомби. Прегръщаме телата си, които носят нашите сърца, изпълнени с революция. И, въпреки че не го казваме високо, ние си благодарим един на друг за щастието да споделим този момент. Има такава благодарност, без чувство за край. Без да чувстваме края, ние чакаме идния ден, занапред един до друг.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *