„Ние сме държавата“

печат
Преди да опре до оръжията, класовата борба ще се води в умовете.


Всеки иска от държавата, а държавата – това сме ние
Министърът на земеделието и храните Мирослав Найденов.

Да се разберем веднага: държавата – това са те. Бандата, която се е уредила да определя живота на „кротките хорица“ както намери за добре. Дои данъци, стриже осигуровки и каквото още успее да измисли от овцете, които за това служат – да хранят овчарите. Така че министърът е прав – „те“, тия като него, политическата класа от чиновници и бизнесмени, но не и „ние“, аз или ти, нито колегата от кварталната фурна.
Ние овце ли сме? Добитък, който започва да се дърпа, чак когато му замирише на кръв? Не, ние сме по-покорни. Замирише ли им на кръв, животните почват да блъскат стените на обора, събарят го върху касапина и бягат на свобода. А откакто овчарите смениха стратегията в края на 1980-те, човешките овцете в кошарата намаляхме с милион и половина, но нито един овчар няма стъпкан.
Това не се дължи на непобедимите мускули на бандитите, нито на непоправимия оптимизъм на гласоподавателното стадо. Никой, бил той и най-големият оптимист, не би се издоил сам, с надеждата че овчарят ще го нахрани. Ние сами си плащаме данъците, лихвите, сметките, горивото на бандитите и чакаме… да си вършат работата. С покорство сме закърмени. „Законът е висшият арбитър“, „политиците вземат решенията“, „богаташите са успелите в живота“ – тези неща са втъкани в нашата действителност, приемаме ги, без да се замислим. Сещаме се, че нещо не е наред, когато се опарим – тогава решаваме, че законът бил накриво написан, някои от политиците били корумпирани, а някои от богаташите са обикновени боклуци. Никога обаче не поставяме под въпрос съществуването на закони, богаташи и политици. Научили са ни, че „по-добро не е измислено“.
Занаятът на човековъдството с хилядолетия се е усъвършенствал. Основана в началото върху правото на силния, държавната власт търси морално оправдание в религията, в национализма, а в наши дни дори в мита за демокрацията. Бандитите наистина се имат за „добри пастири“, а жертвите се имат за длъжни да им помагат в „отглеждането“ на стадото. От бандитски занаят, умението да управляваш се е превърнало в изкуство. Макар физическата разправа с непокорните да не слиза от дневния ред, като по-ефективен начин за контрол се е наложила манипулацията на съзнанието.
Ако се доверим на статистиките на НСИ, за 2010 година работещите в България са 2 109 752 души. От тях 568 289 получават заплатата си директно от държавата и следователно – работят на управляващата банда. 135 634 са работили по разните министерства и административни служби. От тях сигурно 100 000 са уредени на заплати по роднинска и приятелска линия. Да добавим и над 95 000 души полицаи и военни, които получават заплати, за да подсигурят със сила изпълнението на решенията на държавния апарат. В сферата на „образованието“ бандата плаща на 157 704 души, за да ни промиват мозъците от детинство. В „хуманното здравеопазване и социалната работа“ има още 104 072, тяхната задача е да поддържат илюзията, че управляващата банда се грижи за болните и бедните.
Разбира се, тези хора не са в бандата. В огромната си част те са нейни жертви. Но покварени морално жертви, възприели правилата на бандитите като свой професионален морал. Много полицаи ненавиждат своето съучастие в престъпленията на началниците, но се утешават, че пазят обществения ред. Повечето учители с удоволствие празнуват „Деня на народните будители“ и преглъщат жалките си заплати с мисълта, че поне учат децата на нещо полезно. Но пазенето на „обществения ред“ е ограничено от заповедите на началниците, а самият ред е програмиран от още по-горе. Полезността на преподаването пак е определено от държавата, отклонението носи риск от загуба на работа.
Дотук излиза, че четвърт от работещите българи са слуги на държавата. Най-лошото тук е, че слугинството се възприема като единствено полезна за обществото дейност.
Останалите 1 541 463 са заети в „частния сектор“. Трудно можем да кажем колко от тях работят директно за бандата, макар че сектори като енергетика, финанси, застрахователен бизнес са контролирани от нея толкова пряко, колкото казармите и училищата. Повечето хора работят в строителството, търговията и преработващата промишленост. И там контролът на бандата е изключително силен – „строителен“ и „промишлен“ предприемач не се става само с честен труд, а изключенията са редки и въртят пренебрежимо малко пари. Надали има съмнения къде да отнесем стоте хиляди служители от частните охранителни агенции – фактически те са „частен“ резерв на държавния репресивен апарат.
Накратко, огромната част от двата милиона работещи българи официално са слуги на управляващите бандити, на 5 милиардери и 10 000 милионери. За всички работещи има куп правила, закони, кодекси и правилници, които регламентират труда им. Това ги превръща в съучастници в най-мащабното престъпление на бандата – ограбването на собствения им труд. Но това не е най-силното оръжие на властта.
Най-силното оръжие на властта е вярата на хората, че държавата се грижи за тях, че ги пази от ближния им, че без нея те биха се превърнали в жертва… на някакви бандити, че биха за изяли взаимно. В противовес на това, държавата претендира да е всемогъща и справедлива. Нещо повече, съучастието в престъпленията ѝ дава възможност на хората да се почувстват всемогъщи и справедливи.
Преувеличено ли звучи? Наскоро работниците от един цех дръзнаха да запълнят траповете на улицата пред работното им място. Наблизо протичал ремонт на пътното платно, помогнали си. Чудо и приказ… обаче в разгара на работата довтасали „контролните органи“. Повикал ги един безработен съсед на обекта, истински съвестен гражданин, който „следи за реда“ в района. С правото на закона, подкрепено от полицейски палки, „органите“ преустановили стихийния ремонт като нерегламентиран от общината. Написали акт на „виновните лица“ за „своеволната промяна на инфраструктурата“ и ангажирали специално фирма, за да отпуши току-що запушените дупки. Срещу съответната сума.
Дали цялата тази простотия се случва заради няколко опиянени от властта човечета, жадуващи да въздадат справедливост, както те я разбират? Не, подходът е системен – властта не търпи нерегламентирана инициатива, защото така става очевидно, че от власт просто няма нужда.
Въпреки че подобните случки са безброй, убедеността в правото на държавата сред обикновените, мачкащи се един друг хорица, остава непоклатима. Огромни ресурси са впрегнати, за да поддържат тази илюзия. Бандата разпределя в пъти повече пари, отколкото работещите получават, за да преживеят. Само държавният бюджет за 2009 г. е 10 пъти по-голям от всички раздадени заплати, да не говорим за печалбите на „инвеститорите“. Една сериозна част от тези ресурси се харчат, за да се обработват мозъците на хората. В училище неудобните въпроси не се толерират. На работа неудобните хора се изхвърлят. Пред медиите неудобните теми не се повдигат. В книжарниците неудобните книги не се издават. По будките неудобните вестници не се продават. Всичко, което претендира да е „обществено мнение“ или „универсална истина“, всички готови отговори, които се предлагат на физически уморените и емоционално изстискани хора, са поставени под контрола на бандата.
Заедно с тоягата се показва и морков. Държавата винаги оправдава смачкването на едни хора със защитата на други. Така стана преди време, когато заплатите на работниците от фирма „Чистота“ в София рязко спаднаха, и те обявиха стачка. В отговор общината изкара затворници да прибират боклука. Така стана и когато жандармерията би хората в Суходол, защото не искаха боклука на София да затрупа праговете на къщите им. Така стана и при скорошната стачка в БДЖ, нескопосано организирана от казионните профсъюзи. Неудобствата на пътниците се превърнаха в средство за натиск върху стачниците, а неравното заплащане за една и съща работа ги раздели отвътре.
При създаването си държавите са били просто изразител на правото на силния. Мързелива и безскрупулна мутра (историята учи, че тези качества за задължителни, а силата – относителна), заедно с банда себеподобни, успява да принуди няколко села да плащат данъци – това остава в историята като държава. Но още първите държави, които успяват да се увековечат, са си приписали божественост. Макар че дълги векове авторитетът на властта е бил поддържан предимно от главорезите в най-близката крепост, винаги заедно с тях са вървели проповедниците на подчинението. Преди няколкостотин години охранени попове са хвалели в местната църква „благоразумното владичестване и мъдрото управление на поставените на земята от Бога власти“. В наши дни платени журналисти и общественици ни призовават да си плащаме данъците и да „протестираме законно“, „да не пречим на управляващите да си вършат работата“. Като че ли „управляващите“ са издрапали до властта със зъби и нокти, за да работят вместо нас!
Преди да опре до оръжията, класовата борба ще се води в умовете. Докато падне измамната утопия за „добрата държава“, както се е сринала утопията за „добрия цар“.
„Бой се от бога, почитай царя!“
Свещена глупост! Векове цели
разум и совест с нея се борят;
борци са в мъки, в неволи мрели,
но, кажи, що са могли да сторят!
Христо Ботев

Златко

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *