[ НИКОЙ НЕ Е ЗАБРАВЕН ] Битката за свободната памет
В Испания мнозина активисти, близки и роднини продължават да търсят масовите гробове на разстреляните от диктатурата.
Една от първите задачи на Франко след преврата е да осъществи „план за изтребление“ на всички анархисти и привърженици на републиката, за да се пренапише лесно историята така, че всичко да бъде забравено. Този план до голяма степен успява и днешните испански историци все още отбягват този черен момент от историята.
Въпреки това, общественият натиск все повече принуждава медиите и правителството в Испания да говорят за масовите гробове от времето на Франко.
Според учените между 50 и 100 хиляди са само разстреляните непосредствено след края на гражданската война. Общият брой на жертвите на палачите на Франко надхвърля милион.
„Демократичният преход“ и особено идването на власт на социалистите през 1982 г. не оправдават надеждите за разкриване на истината. Тогавашният премиер Фелипе Гонсалес в края на мандата си заявява: „чувствам се в известна степен отговорен за нашата забрава“. Би трябвало да се чувства по-скоро „доволен“, тъй като така наречените социалисти със своето раболепие пред Сталин допринесоха за неуспеха на гражданската война, оставяйки на практика анархистите да се борят сами.
Реакцията на испанската десница е логична: „да не се отварят старите рани“. Един от уважаваните съвременни испански писатели Алфонсо Сервера отбелязва, че това е аргументът, използван „от всички облагодетелствали се от превратите и насилието“.
Залогът е прекалено голям, защото освен десницата и неофранкистите са замесени в огромна степен правосъдието, армията, работодателите, банкерите и не на последно място, църквата. Висшият клир упорито отрича ролята си на палач и предател за огромна част от испанския народ. Архиепископът на Мадрид, кардинал Антонио Мария Роуко упорито проповядва „необходимостта да можем да забравяме“. Паметта явно е селективна, защото в същото време испанската църква канонизира и провъзгласи за блажени 990 „правоверни“ духовници, загинали по време на войната.
Правителството на Сапатеро също усилено работи по въпроса. Самият той отбелязва: „Всичко, което може да помогне на испанското общество да забрави това, е добро дело“.
Известни успехи все пак има. През 2007 година е приет Закон за историческата памет, който постановява премахването на франкистките символи. Това обаче не важи за франкисткия мавзолей „Долината на падналите“ (гробът на Примо де Ривера), който остава непокътнат и служи за сборище на неофашисти от цял свят, включително български.
Законът позволява на милион и половина потомци на прогонените републиканци да се върнат в Испания, като могат да получат гражданство, ако се закълнат пред „конституцията и краля“! Изключителен парадокс, който буди негодувание не само в Испания.
В края на миналата година започва разследване за изчезването на 130 137 души по време на гражданската война и франкисткия режим. Наяве излизат „план за преднамерено и методично изтребване“ и „система на принудителни изчезвания“. Съдът издава заповед за създаване на карти с всички масови гробове и отварянето на 12 от най-големите, сред които и този на поета Федерико Гарсия Лорка.
Прокуратурата, обаче не остава безучастна и веднага е внесен иск за отстраняването на съдията Гарсон от случая, защото подклаждал „нова инквизиция“.
Натискът е огромен, защото отварянето на масовите гробове ще повлече след себе падането на други табута като конфискациите, униженията и „плячкосванията през 40-те“, огромните натрупани частни капитали от труда на хиляди политзатворници до 60-те години на миналия век или „изгубените деца на франкизма“, които диктатурата е отвличала от родителите им анархисти и републиканци – отговорите на тези въпроси директно ще поставят под въпрос легитимността на днешната испанска монархия и много от нейните светски и църковни стълбове.
До днес са отворени около 200 масови гроба, като са открити телата на над 4000 безследно изчезнали. Борбата за истината продължава.
Ал. Ангелов
по материали от Индимедия Испания и „Монд дипломатик“
