Николай Кърков за корупцията, харизматичния популизъм и политическата промяна в България

печат
Разликата е само в това, че в България и бившия социалистически лагер просто говорим за различен тип социална държава и за един много по-брутален гангстерски капитализъм. Реалността на корупцията е тясно свързана с глобални тенденции в общественото развитие и в никакъв случай не е привилегия на управляващата класа: тя просто се проявява тук в най-чистата си форма.
Нещо повече, корупцията се превръща в окончателно обяснение на всеки социален и икономически проблем: ако страната се намира в криза, ако здравеопазването и образованието се сриват, ако транспортната инфраструктура се руши и ако социалното разслоение се задълбочава, основната, ако не единствена, причина за това е високото равнище на корупция сред политическата класа. И обратно: ако намерим начин да я отстраним, огромната част от тези проблеми ще се решат от само себе си. Според тази идеологическа употреба на понятието, социалните конфликти и противоречия са производни на корупцията, която се явява техен изключителен източник.
Показателното в този тип мислене е не само стратегическата му полза, с която политиците са напълно наясно, но и широката му употреба в научната литература, която също гъмжи от анализи, съпоставки и статистическо индексиране на равнищата на корупция в глобален и локален мащаб. Характерна е паралелната проява и употреба на дискурса на корупцията от 1980-те години насам, и неговото неимоверно засилване от 1990-те години насетне. Поради това бих предложил да разбираме термина и дискурса на корупцията като алиби, като идеологически жест, които прикриват по-сложни реалности зад собствената си привидност. Говоренето за корупцията ни позволява да запазим минимум дистанция от противоречията на съвременния капитализъм, без да ги разбираме като такива – да бъркаме реалните причини за болестта с нейните симптоми. Преекспонирането на корупцията ни позволява да „забравим“, че България, както всяка една държава-нация, е част от световната система, където нейният статут, политически и икономически показатели и възможности са функция на разделението на света на ядро и периферия, в които развитието на едни почива върху „неравното развитие“ на други и където системните и дълготрайни отношения на зависимост и господство почиват върху системно възпроизвежданото неравенство между различни части на света, между „Запада“ и всички останали. Дискурсът на корупцията ни окуражава да сведем социалните, икономически и други проблеми на собственото ни общество до вътрешни, самодостатъчни фактори, пренебрегвайки глобалните, структурни причини както за порочността на (не само) политическата класа, така и за системния дисбаланс на световния капитализъм, който мнозина преживяват (и) като корупция.
Ако се върнем към въпроса за наказателния вот, разбираме следователно, че корупцията едновременно го обяснява и мистифицира. Симптом на болестта, тя заедно с това маскира и дегизира нейните истински корени. И както не можем да я пренебрегнем от обяснителна гледна точка, така и не бива да се задоволяваме (само) с нея като окончателно обяснение. Докато си позволяваме да твърдим, че „корупцията ни е виновна“, ще си оставаме слепи за реалните, истински, структурни причини за състоянието, в което се намираме. Талантът на Бойко Борисов се изразява именно в способността му да мобилизира този вид приплъзване, да манипулира дискурса на корупцията за собствени политически цели. Тази способност поне отчасти обяснява широката подкрепа за партия ГЕРБ по време на последните избори.
Харизматичният популизъм в ерата на пост-социализма
Идеята за „наказателен вот“ обаче, колкото и да е уместна в този случай, не е достатъчна от обяснителна гледна точка. Наказателният вот предполага, че участниците в него гласуват единствено срещу, а не за един или друг кандидат; тяхната мотивация е фундаментално отрицателна, негативна, което трудно може да обясни избора, който всеки един гласоподавател прави за една измежду няколко налични политически партии. Необходимо е следователно да потърсим и положителните причини в мотивите на гласуващия електорат, които го стимулират да направи своя конкретен избор.
Срещу вълшебната политика на Симеон от 2001, позагубила вече своето лустро след фиаското на правителството на НДСВ (а и широко известните дебати около “имотите на Царя“, възстановени в много по-голям от първоначалния си размер), Борисов мобилизира афективни реакции и инвестиции от друг порядък. Неговото основно оръжие, за разлика от това на неговия предходник, не е способността за лечение и вълшебства, а умението му да канализира огромното обществено недоволство и натрупана неприязън срещу съществуващите политически елити. Борисов не обещава чудеса (дори когато много от неговите избиратели се надяват точно на това), а по-скоро гарантира, че ще накаже виновните и провинилите се. Срещу образа на „белия Цар“ от цивилизования Запад, той издига един „балкански“ свръх-маскулизиран вариант на неподкупния Държавен Служител, чиито внушителен „опорно-двигателен апарат“ (по думите на известен български лекар) и впечатляващо спортно минало гарантират статута му на роден победител, „самотния рейнджър“, дошъл да избави нещастния град от бандата узурпатори, които го тероризират.
И Симеон, и Бойко Борисов обаче на практика изместват реалността на политическото противопоставяне (така, както то се припокрива с вътрешноприсъщото неравновесие на съвременния капитализъм) по посока на една абстрактна, чиста етика, която им позволява да прикрият (а може би и да не забележат) отсъствието на истинска политическа алтернатива и визия в собствената си политическа програма и стратегии. И двамата компенсират вакуума на политическото с плътността на етическото обещание, повтаряйки в местен вариант една глобална тенденция. Или, както твърди Шантал Муф в интересното си есе върху възхода на „десния популизъм“ в световен мащаб, “основната черта на нашата „пост-политическа“ епоха е, че политиката се осъществява в регистъра на морала и че антагонизмите се формулират на морален език“ (преводът мой).
Оттук и избора ми на понятие „харизматичен популизъм“, с което се опитвам да обясня появата на на пръв поглед „невъзможни“ фигури като тези на Симеон Сакскобургготски и Бойко Борисов. Под харизматичен имам предвид идентифицирането на индивидуална политическа фигура, която бива свръхинвестирана с огромен политически и символен капитал. Под популизъм имам предвид, че тази фигура, както и институционалният политически субект, организиран около нея, боравят с готови лозунги и формули, чието практическо съдържание не предлага реална алтернатива на политическото статукво. Подобно на Муф, с чиито анализи иначе имам чувствителни разминавания, считам, че появата на „харизматичния популизъм“ като феномен е едновременно признак и резултат от пост-политическата политика, чиито (почти) единствени координати днес се задават от една дясно-центристка идеология на „свободната търговия“ и частния интерес. Политиката става пост-политична, когато се сведе до комбинация от технологични решения и морален ангажимент. Обратната ѝ страна ни разкрива отказа от реално политическо мислене, от търсене на решения на противоречията на съвременния капиталистически пазар.
Бойко Борисов, подобно на Симеон Сакскобургготски преди него, не предлага нищо ново под политическото слънце. Въпрос на време е да видим нарастването на разминаването между високите очаквания и реалните постижения и на неговия кабинет. Но също така и да разберем, дали „политиката на парадоксите“ в общество като българското ще продължи и занапред.
Признаци на промяна, източници на надежда
Ако горното изложение е вярно, то изглежда сякаш нямаме много основания за надежда, не можем да очакваме много. Параметрите, в които функционира политическата класа в България, са тези на неолибералната идеология и практика, които принципно размиват същностното противопоставяне на Лявото и Дясното. Оттук и разликите между традиционните политически партии и „харизматичните популисти“ като Борисов и Сакскобургготски си остават минимални, без реални политически и икономически последствия.
Според мен, признаците за (позитивна) промяна в България са други и разгръщат на различна плоскост. Склонен съм да мисля, че тяхното действително равнище е това на „микрополитиката,“ на процесите на субективация, на промяна в разбирането за себе си и за другите, на установяването на нови форми на отношения и действие. Тоест, в регистри, които по традиция считаме за не- или пред-политически. Виждаме ги например на нивото на новите групи и организации с не- или антикапиталистически уклон, появили се в последните години: като например Индимедия, Food not Bombs или нарастващите като популярност и като институционален фактор екологични организации, борещи се срещу координираното унищожаване на българската природа от съмнителни икономически структури. Можем да ги съзрем също така и в появата на една нова култура на „аза,“ на едно действено, предприемчиво и инициативно разбиране за себе си, което „свободният пазар“ въведе (не само) в България, така както се опитва да контролира неговите форми и прояви, но чиито ефекти и модификации ми се струва да надхвърлят своя първоизточник. Забелязваме ги дори в принципно нови феномени като вече втория гей-парад в столицата София – едно немислимо преди само няколко години мероприятие – и особено във форми на протест като този на учителите в страната, които парализираха центъра на София и работата на парламента с безпрецедентния си карнавален протест.
Именно оттук, „отдолу“, мисля, че ще дойдат генераторите на промяната, както и да се опитваме да мислим за нея. За техните „актьори“ е типично, че не са идеологически обременени както своите родители отпреди двайсет години (а болшинството от групите и новите прояви на себевъзприятие, които споменах по-горе, се състоят от млади хора), че са относително свободни от догмите и постулатите на миналото. Те също така са разнолики, разноцветни, несводими до общ политически знаменател, единна идеологическа линия или общоприета политическа стратегия. Те търсят, експериментират, импровизират и нерядко „грешат“, но продължават да се движат напред, сред огромни трудности, изкушения и заблуди. Борейки се не само с властовите йерархии и отношения, но и с повсеместното безхаберие и цинизъм, те създават нови форми на мислене, действие и съвместно съществуване; една нова чувствителност.
Само времето ще покаже как те ще отговорят на двата ключови политически въпроса: дали тяхната напредналост в полето на практиката ще открие или създаде адекватен теоретичен еквивалент и дали тази теория-практика, тази нова практическа теория и теоретична практика ще доведат до организационни форми, които да предизвикат ефекти на равнището на институционалната политика, на макрополитиката? Едно обаче е сигурно – истинските промени в България, подобно на много други места, са дълбинни, бавни, и едва забележими – но напълно реални. Именно те запазват вярата ми, че имаме основания за оптимизъм (не само на волята, но и на интелекта).
Николай Кърков
Университет Бингамтън, САЩ
(със съкращения)

Остави коментар

  • Знаете ли за съществуването на хора , които нямат малък мозък и са големи проводници на информация, дори и да не го искат, дори и някои не го знаят, а съвсем други я получават и те са тези , които искат да създадат промените.Папата говори че е необходим нов световен ред /реда на всевиждащото око/.Господина знае ли това ?

  • Нищо не разбрах от горния коментар но го подкрепям горещо! Какво наистина знае господина? Явно дори и през океана чете новините от България и някак си е успял да прозре че надеждата за бъдещи промени е в обществените протести! Браво! Убеждението в собствената си морална правота на управниците пък е поне толкова старо, колкото и човечеството. И съвсем не от скоро е един от основните интрументи на политическата пропаганда. Нека разните учени барабар с Чомски си говорят за спинове в политиката (да не се бърка с болестта) и за това че фокуса е изместен от истинските проблеми върху ценностната система на кандидатите. Ами да ви кажа имаме голям напредък – поне не ги обожествяваме както допреди… 3-4 десетилетия! Смея да твърдя че политиката ако не никога то твърде, изключително рядко е била заинтересована от истинските проблеми и решението им.  Така че горещо препоръчвам подобни натруфени статии да се запазят за лигавите академични журналчета. Тук мисля е място за обсъждане на истинките върпоси. Морално съм прав )))

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *