Ноам Чомски за ерата на дроновете

печат

(продължава от миналия брой)

Сега властта на САЩ отслабна до такава степен, че традиционните, най-надеждните слуги да могат да кажат „не“. Това е поразително…

Това показва нещо, което е твърде невероятно, ако човек се замисли. Разбира се, то никога не се дискутира, което също е показателно. Такива въпроси обаче трябва да задаваме за терористичния списък: кой е в него и защо? И още: какви оправдания има за съществуването му?

Това е решение на изпълнителната власт в държавата, не въпрос на юридическа или друга преценка. Те казват „Ти си в списъка с терористи!“ и толкоз. Вече си потенциална мишена за каквото намерят за добре.

Има и други списъци като този. Известните списъци на Макарти са незначителни примери. Това са сериозни примери – официални правителствени списъци. Като начало, трябва да забравим мисълта, че в тези списъци има нещо справедливо, достойно за уважение. Няма. Това са просто държавни решения, според волята на властимащите, каквито и да са причините за нея. Не са нещо, към което трябва да имаме респект. Със сигурност не и в този случай.

Някога, в далечното бъдеще, би ли могла вината да бъде законно прехвърлена директно върху Обама, поради тези асоциации със списъка за убийства?

Сигурен съм, че го знае. Подозирам, че това е една от причините, поради които той е много въздържан към търсенето на отговорност от всички предишни администрации. Никакво разследване на Дик Чейни, Джордж Буш или Доналд Ръмсфелд за изтезанията, да не говорим за военната агресия. Не можем дори да говорим за такова нещо. САЩ са просто освободени от всякакви обвинения в агресия.

Всъщност, това не е много известно, но от 40-те години на миналия век насам САЩ се самоосвободи. Съединените щати помогнаха да се възстанови съвременният Международен съд през 1946, но добавиха застраховка: че Съединените щати не могат да бъдат обвинявани в нарушаване на международните договори. Имаха наум, разбира се, Хартата на ООН, основата на съвременното международно право, и Хартата на Организацията на американските държави. В Хартата на ОАС има особено силни изисквания към всяка латиноамериканска държава срещу каквато и да е форма на интервенция. САЩ явно не искаха да бъдат ограничавани. Хартата на ООН, заедно с Нюрнбергския принцип, който влезе в нея, предвиждаха много сурово осъждане на агресията, която е достатъчно добре дефинирана. Те, естествено, разбираха това. Можеха да прочетат думите на Специалния прокурор на САЩ в Нюрнберг, съдия Робърт Джаксън, който говори особено красноречиво пред трибунала и каза, когато произнесоха смъртната присъда над хората, предимно за извършване на това, което нарекоха „върховно международно престъпление“ (буквално агресията), но и за много други, че „наливаме на тези хора чаша с отрова, и ако пием от нея, трябва да бъдем готови да застанем пред същото правосъдие или целият процес би бил един фарс“. Не добре казано, но би трябвало да е очевидно. Само че има уговорка, която изключва САЩ.

Всъщност, САЩ са изключени и от други договори. Общо взето от всички. Ако погледнете малкото международни конвенции, които са подписани и ратифицирани, те почти винаги имат клауза, която казва „не важи за Съединените Щати“. Това се нарича „не подлежи на автоматично изпълнение“. Тоест, трябва специална институция, за да го приложи. Така е, например, с Конвенцията за геноцида. Тя също отиде на съд. След бомбардировките на Югославия през 1999 г., Югославия представи обвинение срещу НАТО в съда и съдът прие обвинението. И всички страни от НАТО приеха присъдата, с едно изключение. САЩ се обърнаха към съда и посочиха, че САЩ не подлежат на действието на Конвенцията за геноцида. Едно от обвиненията беше в геноцид. И така, Конвенцията за геноцида не се отнася за САЩ, поради нашето редовно самоосвобождаване.

Така че имунитетът срещу преследване не просто се запазва, но се и прилага. Налага се, естествено, и в общественото мнение – дума да не става, че бихме могли да бъдем виновни за нещо. Дори на хартия.

Фактически, същият въпрос би могъл да бъде зададен за изтезанията. Администрацията на Буш беше обвинявана надълго и нашироко в извършване на изтезания. Но ако някога се стигне до съд, мисля, че адвокатът на защитата би имал сериозна основа – САЩ никога не са подписвали Конвенцията за изтезанията на ООН. Те я подписаха и ратифицираха, но едва след като беше пренаписана от Сената, а тя беше пренаписана специално за да бъдат изключени формите на изтезания, използвани от ЦРУ, които то заема от руското КГБ.

Това е добре проучено от Алфред Маккой, един от водещите учени, който се занимава с изтезанията. Той посочва, че ФБР и ЦРУ вероятно разполагат с най-добрия известен метод за превръщане на човека в зеленчук, известен като „умствен контрол“. Не електроди в гениталиите, а неща, каквито видяхме в Гуантанамо и Абу Граиб, които са психически изтезания. Общо взето те не оставят следи по тялото. Това е най-добрият начин и ние го правим. Фактически, ние го правим постоянно, в огромни затвори. Така, споразумението беше пренаписано, за да изключи нещата, които ЦРУ върши, които ние вършим, при това редовно, у дома, въпреки че рядко става дума за тях. И едва тогава договорът беше приет в местното законодателство, мисля, по времето на Клинтън.

Така че, виновна ли е изобщо администрацията на Буш за изтезанията според международното право? Не е много ясно. Фактически, не е много ясно дали изобщо някой би бил виновен. Да се върнем на твоя начален въпрос – мисля, че Обама има сериозни причини да се подсигури, че е, както той го казва, „време да гледаме напред, а не назад“. Това е стандартната позиция на престъпника.

В някои от документите, които бяха публикувани през последния месец, едно от нещата, публикувано в Таймс и за които McClatchy говори, е как ЦРУ е намалило използването на секретни затвори, отчасти поради опасения от преследване, тъй като техните агенти могат да бъдат подведени под отговорност като военнопрестъпници. Предвид това, което току що описа, защо би се страхувало ЦРУ дотолкова, че да промени своята политика?

Подозирам, че това, от което се страхуват, е от този вид неща, от които се страхува Хенри Кисинджър, когато пътува по света. Има концепция за „универсалното правосъдие“, която е твърде широко разпространена. Тя гласи, че ако военнопрестъпник – човек, който е вършил наистина сериозни военни престъпления, тежки престъпления, няма нужда непременно да са военни – пристигне на твоя територия, държавата има право да го съди. Това се нарича „универсално правосъдие“. Това е мътна област в международните отношения, но е била прилагана. Случаят Пиночет в Лондон е известен. Британският съд реши, че наистина имат право да го върнат в Чили, за да бъде съден.

Има и други случаи. Наскоро, например, имаше случаи на израелски висши официални лица, които трябваше да пътуват за Лондон, но в техните пътувания бяха отменени, защото може да станат обект на „универсалното правосъдие“. Казаха се подобни неща и за Кисинджър. Това, предполагам, имаше предвид и той. Не можеш да бъдеш сигурен, че… знаеш, властта в света става все по-разхвърляна. САЩ все още са непреодолимо могъщи, но далеч не е като едно време. Има много примери за това. Не се знае какво ще реши някой при това положение.

Въздействащ пример за ограниченията на властта на САЩ в това отношение излезе в проучване, което беше отразено, но най-важната му част не беше – проучване за глобализиращите се изтезания, изнесено от форума „Отворено общество“ преди няколко седмици. Ще го намерите в пресата. Това е изследване на пренасянето на затворници. Пренасянето, между другото, е сериозно престъпление, което, отново, се връща чак до времената на Магна Харта. Изпращат се хора в чужбина, за да бъдат измъчвани. Днес обаче това е явно провеждана политика. Оказва, че те са изпращани да бъдат измъчвани в повече от 50 страни, повечето от Европа и Близкия изток – при диктаторите в Азия и Африка. Един континент липсва напълно. Нито една страна от Латинска Америка не иска да участва в това сериозно престъпление. Един човек го изтъкна – Грег Грандин, специалист по Латинска Америка в Нюйоркския университет, но той беше единственият, който забелязах, да го е посочил.

Това е изключително важно. Латинска Америка беше нашият „заден двор“. Те правеха каквото им кажем или ние сменяхме правителствата. Дори нещо повече, през тези години тя беше един от световните центрове за изтезания. Но сега властта на САЩ отслабна до такава степен, че традиционните, най-надеждните слуги да могат да кажат „не“. Това е поразително, но не е единственият пример. Ако се върнем на въпроса за универсалното правосъдие, просто не можеш да бъдеш сигурен какво ще решат другите.

Честно казано, никога не съм очаквал нещо особено от Обама, но това, което ме изненадва, е тоталното посегателство срещу гражданските свободи. Просто не мога да ги разбера. •

интервю на Стивън Гарбас

септември 2013 г.

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *