Ноам Чомски за ерата на дроновете*

печат

Тази сутрин в колата слушах новините. Програмата започна с много развълнувано обявление, че производството на дронове се разраства толкова бързо, че колежите се опитват да наваксат и отварят нови програми за обучение по съответните технологии, защото студентите умират да изучават точно тях поради фантастичния брой работни места на пазара в момента.

Наистина е така. По публичните сведения можем да си представим какви са секретните. Знае се от няколко години, но научаваме все повече и повече, че дроновете, от една страна, вече са достъпни за полицейските управления за наблюдение, а от друга, че се създават дронове за всяка постижима цел. Искам да кажа, теоретично, може би и на практика, може да имате дрон с размерите на муха, който да си бръмчи кротко ей там (сочи към прозореца), слушайки какво си говорим. И бих казал, че няма да мине дълго време, преди това да стане реална възможност.

Разбира се, те се използват и за убийства. Има глобална кампания за политически убийства, която е твърде интересна, особено ако се вгледате как се провежда. Предполагам, че всеки е чел материала в Ню Йорк Таймс, който повече или по-малко изтече от Белия дом, защото те са особено горди от начина, по който работи глобалната кампания за политически убийства. Общо взето президентът Обама и неговият съветник по националната сигурност Джон Бренан, сега глава на ЦРУ, се събират сутринта. Бренан изглежда е бивш свещеник. Те говорят за св. Августин и неговата теория за справедливата война и тогава решават кой трябва да бъде убит днес.

Критерият е твърде интересен. Например, ако, да речем, в Йемен група хора са забелязани от дрон да се събират около камион, възможно е те да планират нещо, от което може да пострадаме, така че защо да не се подсигурим и не ги убием? И други неща от този род.

Изскача въпросът какво да кажем за справедливия процес, който уж е в основата на Американските закони – той всъщност стига назад до Магна Харта, преди 800 години – къде отиде той? Министерството на правосъдието отговори. Министърът Холдър каза, че те получават справедлив процес, защото „случаят е обсъден от изпълнителната власт“. Крал Джон от 13 век, който е бил принуден да подпише Магна Харта, би се влюбил в този отговор. Натам обаче отиваме и ние. Основите на гражданския закон отдавна са изхвърлени на боклука. Това не е единственият случай, но е най-потресаващият.

Реакциите също са твърде интересни. Те говорят много за съзнанието в страната. Така един журналист, мисля беше Джо Клайн, един от либералните журналисти в едно от списанията, бе попитан за случая, в който четири малки момичета са убити от удар на дрон. Неговият отговор беше в смисъл „Е, по-добре техните малки момиченца да умрат, отколкото нашите“. С други думи, може би това е спряло нещо, което в края на краищата би ударило нас.

Има вратичка в Хартата на ООН, което позволява да се използва сила без позволението на Съвета за сигурност, тясно изключение в член 51. Той обаче специално се отнася за „предстоящо нападение“, което или се случва, или предстои толкова скоро, че няма време за реагиране в ООН. Има цяла доктрина, утвърдена от векове, която определя тези условия. Всичко това е запратено на боклука. Не само от атаките на дроновете, но от дълго време насам.

Ето така, бавно, основите на свободата се разрушават и захвърлят. Всъщност Скот Шейн, един от авторите на материала в Таймс, написа статия за различните критики, които се появиха. Мисля, че неговият финал е твърде подходящ – нещо като „Вижте, все пак е по-добре от Дрезден“. Не е ли така? Да, по-добре е от Дрезден. Значи това е чертата – не искаме просто да разрушим напълно всичко. Ще убиваме само когато може би някой ден те ще ни ударят. Може би. Междувременно, какво правим ние спрямо тях?

Мисля, че всичко – от това до системите за наблюдение – ще бъде от невъобразим мащаб и характер. И, разбира се, сега може да се събират безкрайно много данни. Всъщност се предполага, че при Обама се създава огромен изчислителен център в Юта, където ще се изливат всички видове данни. Кой знае какви? Може би всички твои имейли, всички телефонни разговори, някой ден какво казваш на хората на улицата, къде си бил напоследък, знаете, с кого говориш, може би тонове такива неща. Значи ли нещо това? Всъщност, вероятно не чак толкова, колкото се опасяват много хора. Не мисля, че тези данни са наистина използваеми. Подозирам, че са използваеми само за едно – ако правителството по една или друга причина вдигне мерника на някого. Искат да знаят нещо за този човек – тогава могат да намерят данните за него. Извън това обаче историята и опитът показват, че няма какво повече да се направи с подобен масив от данни.

Дори преди 40-50 години, когато участвах в съдебни процеси срещу съпротивата против Виетнамската война, бях свидетел по един процес, подсъдим по друг и следях останалите процеси. Трябваше да преглеждам внимателно обвиненията, базирани на данните на ФБР. Те бяха комични – имаше случаи, в които направо бяха избрали грешните хора. Арестуваха един вместо друг. В един от процесите мен последователно ме бъркаха с човек на име Херсел Чомински, никога не можеха да се оправят с еврейските имена. Невероятно! В процеса на Спок тотално сбъркаха двама души: Марк Раскин, когото изправиха на съд и който не искаше да бъде съден, и Арт Васков, който искаше да бъде съден, но когото те не съдиха. Възможно е Васков да е бил човекът, когото са търсели, но да не са успели да го различат от Раскин. Просто не успяваха да направят паралел между два случая.

Делото на Спок е много интересен случай. Следих го отблизо. Това е случаят, в който бях свидетел, и затова седях вътре до защитата, говорех с адвокатите и познавах всички хора. Прокурорът, нали беше от ФБР, представи позицията на обвинението толкова некадърно, че защитата реши просто да си замълчи. Те не представиха защита, защото една защита само би свързала нещата, които обвинението не показа. Това беше дело за заговор – всичко, което трябваше да направят, беше да навържат нещата – и то прозрачни неща, защото всичко бе правено съвсем открито. От ФБР изглежда просто не обръщаха внимание на всичко, което беше правено публично, защото не му вярваха, а почти всичко беше такова. Почти всичко, не съвсем. Те търсеха някаква тайна връзка с кой знае кого – Северна Корея или каквото там им беше в главите.

Тук обаче те имат твърде много данни на разположение и не знаят как да ги използват. Мисля, че до голяма степен е така.

Да се върнем на статията в Ню Йорк Таймс, която споменахте. Тя акцентира върху процедурата зад „списъка за убиване“ и срещите, организирани от Пентагона, където те решават дали определено име трябва да бъде добавено. По традиция, президентите се дистанцират от съмнителните в законово отношение операции на ЦРУ. В статията в Таймс обаче пише, че Обама има последната дума по въпроса за добавянето на име към списъка. Можете ли да коментирате съществуването на такъв списък и близостта на Обама до процеса?

Всеки от тези списъци трябва да бъде подложен на сериозна критика. Включително списъка с терористите, знаете – списъкът на Държавния департамент. Просто му хвърлете един поглед. Нелсън Мандела беше в този списък допреди четири години. Има си причина за това – Роналд Рейгън беше силен поддръжник на апартейда, при това един от последните, практически до края му. Със сигурност в края на мандата си той продължаваше да поддържа режима на апартейда. През 1988 г., Африканският национален конгрес на Мандела беше обявен за една от най-известните терористични групи в света.

Оправданието за поддръжката на режима на апартейда беше, че това е част от рейгъновата война срещу тероризма. Той беше този, който обяви войната срещу тероризма, не Буш. Част от нея беше „трябва да защитаваме белия режим срещу терористите от АНК“. Тогава Мандела беше включен в списъка. Едва през последните няколко години той имаше възможността да пътува в САЩ без специални разрешения.

Това за списъка с терористите. Има и други случаи. Да вземем, например, Саддам Хюсеин. Саддам Хюсеин официално беше обявен за терорист. Той беше изваден от списъка от Роналд Рейгън и неговата администрация през 1982 г., защото САЩ искаха да му предоставят помощ и поддръжка, което между другото направиха и се опитаха да покрият по всички възможни начини. Добре, вадят го от списъка и остава свободно място. И какво правят? Слагат Куба в него.

Преди всичко, Куба е била мишена на повече международен тероризъм отколкото може би цялата останала част от света взета заедно, откакто Кенеди започна своята терористична война срещу Куба. Тя достигна своя пик в края на 70-те години. Свален самолет и убити 70 души, взривени посолства – всички възможни неща. Така страната, която е мишена на международния тероризъм повече от всяка друга, беше сложена в списъка с терористите на мястото на Саддам Хюсеин, който ние (по-късно) трябваше да елиминираме, защото не искаме да го поддържаме. •

интервю на Стивън Гарбас

септември 2013

(следва)

БЕЛЕЖКИ

* дронове (drones) – летящи роботи убийци.

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *