Новата стратегия на Ричард Улф

печат
(продължава от миналия брой)

Така, както е представено, предложението на Улф принципно не се различава от предложението, което удобно ни предлага телевизията – да се спасяваме поединично.

Нещо по-важно, което ще липсва на евентуалните мераклии да се самоуправляват, са бизнес-партньорствата. По чисто печалбарски съображения всяка корпорация, достатъчно голяма, за да изнесе част от бизнеса си в чужбина, ще отхвърли всякакво партньорство с едно самоуправляващо се предприятие. Към това трябва да добавим липсата на доверие към новоназначените представители и тяхното неумение да „се движат“ в съответните партньорски среди. Към това трябва да добавим и нулевия брой съществуващи партньорства зад гърба на новосъздадения кооператив. Всичко това автоматично изхвърля предприятията, които не създават крайни потребителски стоки – по груби изчисления, около 75% от всички предприятия.

За останалите 25% Улф рисува приказка, достойна за патриотичен филм на Оливър Стоун. Американците щели да решат да купуват стоки, които запазват местната общност и работните места, а не стоки от Китай. Профсъюзите щели да подкрепят новото предприятие, защото скоро можели да се озоват в същата позиция. Политиците „няма да се осмелят да откажат“ данъчни облекчения и общинска помощ, за да бъдат запазени работните места и данъкоплатците, иначе избирателите нямало да гласуват за тях. Религиозните общности щели да видят в тези предприятия „начин да демонстрират моралния си ангажимент“ към случващото се обедняване. Студентите щели да основават собствени кооперативни предприятия.

В контекста на профсъюзното движение в САЩ предложението за превръщане на „демокрацията на работното място“ в „ново знаме“ звучи интересно. Ако едно движение, сраснало се с политическата система и заето да се пазари с колективни трудови договори, изведнъж издигне подобни лозунги, това ще бъде сигнал, че узряват настроения за революционни промени. Засега обаче няма признаци, че тези идеи са прегърнати от работниците. Населението на Детройт, чрез който Улф демонстрира последствията от глобализацията на капитализма, се стапя с 60% за 60 години, но никой не окупира фабрика и не започва да произвежда автомобили. Нищо подобно не се случва и днес, в годините на „Окупирай“ и интернет. Едва ли причината може да бъде, че не се е намерил някой Ричард Улф да им подскаже какво да направят.

Американските потребители реално са загрижени за компаниите, поддържащи местните общности и работни места, обаче си купуват произведени в Китай стоки, просто за да вържат семейния бюджет. Профсъюзите са много по-уязвими за политически и корпоративен натиск, отколкото ни харесва. За политиците се оказва много по-изгодно да се грижат за корпорациите, отколкото за избирателите си – и въпреки това последните продължават да ги избират. В църквите обясняват, че божията благословия се измерва с парите, до които си се докопал.

Това не са случайни явления, а следствия от устройството на съвременното общество и същевременно средство за неговото поддържане. Преодоляването им е свързано с промяна на самото общество. При това, ако промяната не е достатъчно радикална, самото съществуване на тези явления би върнало обществото в днешното му положение. Улф обаче не говори за революция.

Опити за създаване на работнически кооперативи не липсват и те често са успешни. Според Ерик Олсен, когото Улф цитира, те са дори по-успешни от капиталистическите. Немалко от тях функционират и днес. Те обаче много рядко отговарят на началните условия, които Улф описва. Обикновено са създадени не чрез експроприиране на някаква компания, а чрез къртовския труд на хора, започнали от нулата, и засега не успяват да се превърнат в правило, а като че ли винаги съществуват в някакви изключителни условия.

Най-силният аргумент на Улф – корпорация Мондрагон – е създадена през 1950-те години в едноименния град, днес е седмата по големина корпорация в Испания и обединява 122 кооператива. Управителите в тези кооперативи се назначават от служителите и съотношението на заплатите между членовете на кооперативите остава в рамките на 8,5:1. Когато един кооператив се окаже пред фалит, членовете му си намират работа в останалите, вместо да бъдат изхвърлени на улицата. Това определено е предприятие, което функционира по-успешно и предлага по-добри условия за работа от повечето съвременни предприятия. То обаче също е принудено да прави компромиси с капитализма. С навлизането на глобализацията корпорацията увеличава служителите си повече от три пъти, но по-малко от една трета от тях са членове на кооперативи и почти всички са в страната на баските. Останалите са просто служители на заплата. Устойчивостта и мащабът на предприятието впечатляват с невероятността си, но именно това е показателно – никъде другаде не съществува подобно начинание в такъв мащаб. Вероятно комбинацията от бедността на местното население, близостта до силно развитите икономически региони, нараненото национално чувство на баските и други неизвестни нам фактори е създала условия за развитието на предприятието. Едва ли същата комбинация съществува другаде в света и тази корпорация в никакъв случай не е пример за „нова работническа стратегия“.

Така, както е представено, предложението на Улф принципно не се различава от предложението, което удобно ни предлага телевизията – да се спасяваме поединично. В мащабите на съвременната икономика няма голяма разлика дали отделен човек, семейство, работнически колектив или дори служителите в цял завод се опитват да превъзмогнат последствията от експлоатацията. Големият въпрос е дали превъзмогването е свързано с окончателно и пълноценно освобождаване от рамките на капитализма – дали осъзнават съдбата си като част от съдбата на цялото човечество. В противен случай статистиката неумолимо се изправя срещу тях, а борбата им е обречена да се превърне в част от упражнението „разделяй и владей“, което помага на 1% от човечеството да крепи властта си върху вратовете на останалите.

Случаите на окупация с цел работническо самоуправление, макар засега да няма изгледи да се превърнат в масова практика, заслужават изследване. Самият факт, че предизвикват интереса на хора като Ричард Улф и Наоми Клайн (която направи цял филм „Завземането“ за тази практика в Аржентина), не е за пренебрегване. Дори без да бъде масова практика, окупацията остава оръжие в ръцете на работническата класа и на определени места тя го използва с известен успех. Опитът от тези битки трябва да бъдат изучаван и прилаган, може би дори на други фронтове. Докато писах тази статия, в „Блога на Мавракис“ беше представена текущата ситуация с гръцката фабрика ВИО.МЕ. Оказа се, че окупиралите я работници също се сблъскват с проблемите, които посочих по-горе, и ги решават по свой начин, неприложим от „работническото движение“ като цяло, но засега успешен в рамките на тяхното начинание. Ако техният опит бъде изучен, ако подобни начинания станат по-чести и по-устойчиви, отколкото днес, може те да се превърнат в нова стъпка към предизвикването на капитализма и поставянето на дневен ред на въпроса „Кои са излишните – онези, които притежават фабриките, или онези, които работят в тях?“ •

Златко

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *