Новата стратегия на Ричард Улф

печат

Преди всичко трябва да отбележа, че Ричард Улф е интелигентен човек. Вади си хляба с преподаване на марксизъм и най-вече на марксисткото разбиране за икономиката. Някои от лекциите му се четат публично на места като Брехт Форум в Ню Йорк и се разпространяват в Интернет.

Марксизмът на Улф сам по себе си се различава от класическата „партийна школа“ у нас и може би заслужава отделно обсъждане, но тук ще се спрем на нещо, което той нарича „нова стратегия за работническото движение“. „Работническото движение“ само по себе си не може да бъде основен предмет на нашите изследвания, защото ние не се борим за диктатура на пролетариата (работническата класа), а за превръщането на всички хора в господари на собствения им живот. Хора, които преживяват, като продават нискоквалифициран труд дори в най-развитите страни като САЩ, наброяват една трета от населението и изглежда, че засега не бихме могли да говорим за революционни промени без тяхно участие.

Участието на работническата класа в евентуални революционни промени зависи не само от пропагандата на овластените класи, но и от алтернативите за едно удовлетворително бъдеще, които стоят пред нея. Една такава алтернатива описва Ричард Улф. Целта на този текст е да я анализира и да определи доколко тя може да се превърне в реалност през идните години.

Улф започва със състоянието на работническото движение в САЩ. Според него то е в „упадък“ през последните 50 години. Ярък пример е процентът на работници, които членуват в профсъюзи – 25-30% в държавния сектор и едва 7% в частния. При това тенденцията е тези числа да намаляват.

Причината за слабостта на работническото движение е в неговата неефективност. От 1970-те години насам заплатите на работниците в САЩ практически престават да се покачват, докато печалбите на корпорациите продължават да растат. Тези печалби дават възможност на собствениците буквално да плащат, за да порежат допълнително работниците и дори да натиснат заплатите им надолу – било чрез средствата на политиката, било чрез принудата на глада.

Улф илюстрира тезата си с прост пример. Ако една компания има възможност да премести производството си от САЩ в Китай например, заедно с него се местят работните места, местят се и данъчните приходи. Затова не само профсъюзните сдружения, но и местните власти нямат избор, освен да направят нужните отстъпки пред корпорациите. След което… да направят нови отстъпки.

Професорът не се опитва да препоръчва нова стратегия на властите, ограничава се с препоръка към работническото движение, която определя като „демокрация на работното място“.

Отново прост пример. Компанията Х „си тръгва“, тя оставя фабриката, офиса и магазина си. Работниците ги отварят наново. Създават „колективно, управлявано от всички работници предприятие“. Няма вече борд на директорите, има съвет на работниците, който да решава как да се управлява предприятието. Местната общност подкрепя предприятието, то от своя страна създава работни места и плаща данъци на държавата, за разлика от лошите, йерархично управлявани корпорации. Звучи чудесно, само че… не се случва.

Работническото самоуправление не е съвсем непознато днес. В САЩ и в Западна Европа съществуват множество големи и малки предприятия, управлявани от своите работници. В някои страни подобни инициативи дори се превръщат в спасение за работнически колективи, „изоставени“ от доскорошните си работодатели. Дори в Аржентина, където се зароди цяло „движение на пикетеросите“ обаче, то не доведе до масовизиране на явлението, а до смяна на президента. Доколкото знаем, в по-бедните страни дори не може да се говори за подобно движение. Изглежда факторите, които възпират успешното установяване на „демокрация на работното място“, са достатъчно значими, за да превъзмогнат нуждата от нея.

Преди всичко нека отбележим, че Улф не отваря и дума за унищожаване на капитализма. Напротив, той се старае да ни убеди, че новата форма на управление на предприятията ще бъде достатъчно конкурентоспособна в настоящата икономическа система. Историята обаче учи, че капитализмът трудно се погажда с демокрацията. Така че, за да си прави някой експерименти с работническо самоуправление, трябва да си подсигури капитал – от всички видове.

Улф предлага вземането на изоставената собственост – машини и помещения (макар че съвременното строителство и промишленост също се ориентира към преносимостта и все по-често машините и помещенията също се озовават в Китай). Да допуснем, че в САЩ може да се случи подобно нещо и то да бъде подплатено и утвърдено юридически, както в Аржентина управляващите благоволиха да узаконят някои подобни окупации в интерес на работниците, които имаха да събират значителни дългове от работодателите си. Освен този производствен капитал обаче има и други видове капитал, с които работниците трудно биха се сдобили.

Единият вид, може би неочаквано за някои, е „човешкият капитал“. Обикновено уволненията текат „на порции“. Когато една „порция“ работници биват уволнени, значителна част от тях си намират нова работа, други мигрират, трети се преквалифицират. Когато работата опре до завземане на фабриката от страна на работниците, може да са останали твърде малко заинтересовани – в САЩ безработицата в момента е около 7%. Едва ли много от бившите служители биха рискували да се хвърлят в подобно начинание (което, забележете, традиционно започва с една незаконна окупация), при положение че са намерили по-сигурна алтернатива. От друга страна, тенденцията към все по-високотехнологично производство намалява броя на работниците, но пък засилва ролята на висококвалифицираните специалисти, които биха имали много по-малко финансови мотиви да се включат в рискования опит за самоуправление. •

(следва)

Златко

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *