„Няма държава!“

печат
„Няма държава!“ – отново се чу възклицанието след бедствието с удавеното село Бисер. Подобни думи се чуват при всяка неуредица, при всеки решим, но нерешаван проблем. Редно е да се възрази, и то категорично – има държава. Институциите, съставени от чиновници, ръководени от политици и бизнесмени от съответния „приятелски кръг“, действат – раздават си бонуси за успешно съдрани данъчни кожи от населението. И убедено доказват, че са имали право да си ги вземат. Как да няма държава? Друг пример, че държавата действа – няма да бъде премахнато ДДС от лекарствата (защото ДДС с акцизите пълнят една трета от бюджета). Обратно, ще поскъпнат токът, парното, горивата – пак със съгласието (и в изгода, поради същите данъчни приходи) на държавата. Друго – затворите са препълнени, поради което се сключват съдебни сделки за условни наказания по тежки криминални деяния. Нима това не е доказателство че има държава, та именно тя вкарва хората в затвора! Щом има затвори, щом има награди за бирниците, щом има комисии за регулиране на цените на ключови стоки и услуги – държавата си съществува. Просто тя е това, което е, а не онова, за което си мечтаят наивниците. Тя съкращава разходите за образование и здравеопазване, вдига пенсионната възраст, обявява свободни работни места за нови надзиратели в занданите, поощрява допълнителните възнаграждения на държавните служители по тяхна си преценка. И така става навсякъде по света.

В случая със село Бисер причината за трагедията е тъкмо наличието на държава – конкретно в лицето на местната администрация и военното министерство. Както и наличието на институцията „частна собственост“ – министерството и администрацията са имали спор чия собственост (в случая това значи “отговорност за поддържане в добро състояние“) е проблемната язовирна стена. И спорът се водел посредством трета държавна институция – съдебната власт. Поне от няколко (според различни източници – от пет до десет или повече) години се е знаело, че воднотехническите съоръжения не са в ред, че стената се нуждае от укрепване. Обаче съдебните тъжби се вихрят не по въпроса какви мерки да се вземат, а кое именно ведомство да се бръкне да плати. Когато от някаква собственост капят, шуртят или направо се леят облаги, за нея се борят със зъби и нокти (че и с бухалки и пищови) дори вън от залите на кьоравата Темида. Но когато същата собственост изисква грижи и разходи – тогава всеки се мъчи да докаже, че тя не е негова.

Военното министерство отдавна се е превърнало в бизнес по разпродаване на специфично имущество и имоти – то винаги е било такова, но от време на време е изпълнявало приоритетно и други задачи, например да праща войници в размирна Чехословакия през 1968 г., или в районите с „турско етническо население“ през 1985 г., или на майна си райна в Камбоджа, Афганистан, Ирак. Което пак е било форма на бизнес – вече на едро, международно равнище. Защо му е на министерството да ремонтира някаква язовирна стена? Да не би да е заплаха за „националната сигурност“ този язовир? Въпросната „национална сигурност“ се чертае в Министерски съвет, в Брюксел и Вашингтон, където кого го е еня за някакви си балкански селяни?

Общинските власти също не искат да се занимават. Бюджетът им е малък, а и основният предмет на дейност на местната администрация е да урежда местния бизнес с доходоносни поръчки. Както и да съдейства на МВР. Ето, язовирът даже май си имал арендатор – нека той се грижи!

Добре, от гледна точка на здравия смисъл, кой и какво е трябвало да стори?

Щом язовирна стена заплашва живота на конкретно населено място, инициативата за решаването на проблема би трябвало да е на местните жители. Ще се съберат на местен съвет, ще се обърнат към съвета на трудовия колектив на някое строително предприятие, то от своя страна ще уведоми колегите си по федерация – и след два-три дни на проблемното място ще пристигне техника и работници, ще се включат и местни доброволци, разбира се. Кой ще плаща? Какво значи „плаща“? Така описаното би се развило в едно анархическо общество, което е изключило от живота както политическата власт, така и парично-стоковите отношения. Строителното предприятие и браншовата му федерация съществуват, за да изпълняват поръчките на потребителите (в случая – селяните от Бисер). Хората от строителната федерация пък са потребители на друг вид благини и те си ги поръчват на други производители, сред които може би има и бисерчани, макар да не е задължително. Свобода, солидарност, федерализъм.

Така обаче би станало в обстановка на бездържавно самоуправление и при липсата на институцията „частна собственост“ – нещо, за което се борят анархистите. Какво става при наличието на държава и капитализъм, според правилата на „пазарната икономика“ и рамките на законовите нормативи, вече се видя – катастрофа. Да хвърлят по едно око на трагедията и да засвидетелстват на пострадалите своето височайше съчувствие (това разходно перо от бюджета поне е неизчерпаемо!) се домъкнаха бюрократи и политици. Някои даже с хеликоптер – по-важно е да се изгори керосин, за да ги повозят, отколкото да се вложат същите средства за спасяване (след потоп качулка).

Сега в Бисер ще строят къщички по типови проекти. Частните фирми (не работниците, а собствениците) ще получат суми от бюджета, неколкократно надвишаващи истинската стойност на конструкциите. Капитализмът не е благотворителност. Пито – платено. И обложено с данък. Ред и законност.

И няколко гроба в повече – доход за погребалните бюра.

Виновни за загиналите хора и домашни животни, за разрушенията – няма. Съдебната власт оправда министерството и неговото яростно бягство от отговорност. Местната администрация също действала според правилата на играта. Всички те са чисти – от тяхна гледна точка, от позицията на „законовия смисъл“. Препоръките им са: „Застраховайте се“ – тоест увеличете богатството на финансовите групировки.

Така че ИМА ДЪРЖАВА. И капитализъм има. Затова пак ще има трагедии. Докато не осъзнаем къде именно се намират корените на злото и да ги премахнем, за да решаваме проблемите си предварително, ефикасно и според нормалния човешки здрав смисъл. •

Шаркан

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *