Оръжията на бъдещето

печат

Въпросът вече не е да се мъчим да не допуснем това „окончателно решение“ на проблема с бедността, а да мислим как да използваме ситуацията и изгражданата тихомълком репресивна роботосфера против номиналните ѝ господари.

В свое есе от 1983, включено в цикъла „Библиотека на ХХI век“, писателят футуролог Станислав Лем рисува картината на оръжейните системи на бъдещето. Струва си прочита, макар в края авторът да избягва от собствената си логика и постулира един „щастлив завършек“, осланяйки се на „разума на правителствата“, при все че в текста на „Военните системи на XXI век, или еволюция с главата надолу“ дава купища доказателства за особеностите на този „разум“, които ни карат да се усъмним в наличието на такъв.
Роботизацията е това, което ще определи облика на столетието, в началото на което се намираме. Човешкият труд се свива в областта на производството на материални блага, автоматизират се и редица дейности, възприемани като творчески – превод от един език на друг, проектиране на нови устройства, медицинска диагностика. Заедно с това свиване нараства броят „излишни хора“, които изпадат от системата на капиталистическата игра поради неплатежоспособност, но представляват „заплаха за установения ред“. И след като наблюдаваме обезлюдяване в сферата на „мирното“, то защо пренебрегваме същите процеси в областта на „военното“? Важно е тук да не подминем факта, че в съвременния свят, както никога преди, границата между войната и мира става все по-условна, ако изобщо остава като някакво разграничение. Първата и Втората световни касапници, но също така въоръжените конфликти преди тях и най-вече след тях показаха, че понятията като „войници“ и „мирно население“ нямат вече значение – всички те са „ресурси“, наличието или липсата им, например поради целенасочено изтребване или отвличане в качеството на работна ръка в оръжейните заводи на по-успешния агресор, определя победата или поражението.
Военната бюрокрация и оръжейният бизнес, както и тяхната партийно-политическа прислуга, никога не са били доволни от прекратяването на някоя война – намаляват печалбите, спира кариерното придвижване, получаването на слава и облаги от участието в масови убийства или логистиката на същите. Така по време на Карибската криза от 1961 г. американските военни усещат заплаха от разкритията на „предателя“ полковник Пенковски, че СССР не е толкова мощен в ракетно-ядрено отношение, че да оправдае изтупването на американските данъкоплатци за самолетоносачи и подводници. Така след „края“ на Студената война спешно има нужда от дежурен враг и нови войни, за да може машината за пари и власт да продължи да работи – така се създава „международен тероризъм“ и се тръгва на „свещен поход“ срещу „варварите“, при все че в лагера на „цивилизаторите“ присъстват същите ислямски диктатури, каквато е ИДИЛ. Изобщо, с ислямистите Западът се натъква на излязло изпод контрола му оръжие, което самият Запад се погрижи да създаде. В епохата на роботизацията ще се повтори нещо подобно, но далеч по-драматично.
Преди всичко, не следва да си въобразяваме роботизираните армии в наивния формат на холивудските екшъни със супергерои и човекоподобни суперроботи. Не е нужно робот с два крака и две ръце да се качва в кабина на изтребител или бомбардировач – самият самолет ще носи достатъчно интелигентен бордови компютър, което намалява габаритите на машината, а това ще позволи тя да носи повече гориво или повече смърт в бомби, ракети и снаряди, да извършва маневри, които биха убили жив пилот с претоварвания. Отпада обаче нуждата и от машини от този род – безпилотни самолети, безпилотни подводници и безпилотни танкове съществуват и днес, показват ефективност, но и недостатъци. Ще ги има, докато безмилостната логика на конкуренцията във военната сфера не тласне към друг вид оръжия и техни носители и ползватели – при това достатъчно автономни, така че на съкращение да бъдат подложени и ордите от висши и средни офицери, които лапат от бюджетния казан и, като всяка бюрокрация, само спъват прогреса – пък бил той и обърнат с главата надолу.
Реално, роботизираните бойни единици имат съществен недостатък – връзка с командването. Тя може да бъде заглушена или прихваната – бойната единица или бива неутрализирана, или попада под вражески контрол с печални последици за предишния ѝ господар. Следователно, развитие ще получават автономни единици, които не се подчиняват никому – те просто нанасят щети на инфраструктурата в зададени географски граници или убиват хора според различни критерии – носене на униформа, расови белези, външен вид на бедняк; последното може да се хареса на полицейските тартори – дрон с размерите на стършел да жили болезнено, а при трето провинение – и смъртоносно всеки бедно облечен, който нарушава „реда“, а „редът“ е определен от законодателстващите паразити.
На военните системи от бъдещето не ще бъде нужна и голяма интелигентност, достатъчно им е да са „умни“ колкото споменатите стършели, да нападат в рояк и да не са големи – срещу днешен дрон може се извади гранатомет, но как се браним от облак разлютени оси? При това минидроновете ще са доста по-държеливи от живите насекоми. Така бойна единица става роякът, а всеки елемент от него е максимално прост като конструкция – обемните принтери ще ги печатат в милионни и милиардни серии, заедно с твърда, неизменяема програма за действие, в която са вложени простички правила за различаване на „свой“ от „чужд“.
Миниатюризирането на елементите на бойния рояк прави всички танкове, самолети, ракети и самолетоносачи беззащитни на атака. Не е нужно да влизат в сражение – ще пропълзят, не по-едри от бълхи, в хангарите с техниката, в горивните складове, в комуникациите за доставка на боеприпаси, в свързочната техника. Дребно запушване в дюзата на бойна ракета – и тя е обезвредена. Прекъсване на електрическата инсталация за презареждане – танкът вече не хапе. Жилване с наркотик на оператора, полевия командир, обикновения войник под бронираната му жилетка – няма кой да натисне спусъците, да дава команди, да реагира на нападението. Миниатюрните бойци се спотайват в почвата, на дъното на водохранилища – могат да унищожат реколта, да отровят питейната вода. Издигнати във въздуха, да влияят върху кондензирането на атмосферна влага, да превърнат обикновен дъжд в опустошителна градушка, да усилят обикновена пролетна буря в торнадо – без да оставят следи, че това не се е случило „естествено“. В един момент всичко ще се наложи да се роботизира, за да се изключи уязвимият „човешки фактор“ от уравнението. Създателите на оръжията и ползвателите на същите вече няма да ги контролират.
Нереален сценарий? Никой няма да постъпи толкова безотговорно и НЕХУМАННО? По същата логика не би трябвало да има и замърсяване, а войните би трябвало да се провеждат изключително в амфитеатри, където политиците и генералите с мечове и копия да се сражават с политици и генерали от противниковата страна, докато населението люпи семки по трибуните и вика „на-ши-те! ю-на-ци!“
Пък и за какво ще се водят войни през ХХI век? За слава? За надмощие на един народ над друг? Абсурд. Основната цел на войните на бъдещето, а това бъдеще вече настъпва – в ТОЗИ МИГ – е надмощие на елитите над „мързеливите“ излишни граждани, които не работят, не учат и „тежат на бюджета“, понеже образователната система не им е по джоба, а работодателите предпочитат послушна автоматична линия пред опърничави и зле квалифицирани работници. Войната се води кой конкретно да влезе в „златния милиард“ – останалите подлежат на „съкращаване“. И понеже елитите са капиталистически, търгашески, то каквото и да става, накрая ще се спазарят помежду си. Единственият им реален враг ще остане онова огромно мнозинство от човечеството, което е относително бедно, реално бедно и направо мизерстващо. Роботите стават по-евтини и нямат „недостатъците“ на живите роби. Рояци кибернетични устройства с размери на елементите си от кърлежи до лешояди ще успяват да подслушват и проследяват всекиго – и не е нужно да извеждат тази информация на монитори, това би бил апокалиптичен обем данни, – ще действат според заложените инструкции – всеки нарушител под ножа. Ще се промъкнат буквално под кожата на „низшите класи“ и всеки опит за бунт или възмущение ще предизвиква запушване на кръвоносен съд или алергична реакция до смъртоносен шок.
Въпросът вече не е да се мъчим да не допуснем това „окончателно решение“ на проблема с бедността, а да мислим как да използваме ситуацията и изгражданата тихомълком репресивна роботосфера против номиналните ѝ господари. •

Васил Арапов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *