Остарял ли е Бакунин? – отговор на отговора

печат
Михаил Александрович Бакунин
Михаил Александрович Бакунин

Отговор на отговора на Г. Константинов „Бакунин не е остарял“ или трябва ли да теоретизираме, или да действаме?

В следващите редове не мисля да защитавам казаното или написаното от нашия другар Ф., което Г. Константинов толкова сериозно критикува и иронизира. Нещо повече – длъжен съм да отбележа, че макар напоследък да имаме сходно мислене по много идеологически и практически въпроси, то по други ние имаме доста различни схващания. Аз не споделям и вкуса на Ф. към някакъв социологически маниер на изразяване, който също е критикуван (може би с право) от Георги Константинов. Самият Константинов, разбира се, уважавам прекалено много, но въпреки това имаме сериозни политически, идеологически и практико-тактически разногласия по много теми, вълнуващи другарите напоследък. За да не бъда досаден, ще се опитам да се спра само върху тези теми, които самият той е споменал в своя отговор, публикуван в юлския брой на Свободна мисъл.

1. Аз никога не съм твърдял, че автор, мислител и практик като Михаил Александрович Бакунин е остарял. Предполагам другарят Ф. също. Това, което аз се опитвах да кажа по време на дискусиите, беше, че разглеждането на програмата на Интернационалното братство като основа за някаква бъдеща програма и още повече начин на действие е нещо, което до голяма степен е остаряло. И не само защото езикът, начинът на написване на въпросния документ и предназначението му звучат остаряло, а защото някои от изискванията към „революционерите“ не биха впечатлили много млади души в заобикалящата ни действителност. Бакунин е гениален мислител и революционер, но неговата епоха е безвъзвратно отминала, заедно с революционните кипежи на 19-ти век, чиято рожба е той. Може би Георги Константинов е прав, че много от следващите теоретици и практици не могат да се мерят с интелектуалните и практически дарби на Бакунин, но все пак аз лично винаги съм смятал, че анархизмът (във всичките му форми, а не само анархокомунизмът, както някои другари смятат) е едно вечно променящо се идейно движение, което е колкото идейно, толкова и гъвкаво, за да се съобразява със също толкова променящата се действителност. Защо тогава винаги трябва да се започва и свършва с Бакунин? Защо трябва да имаме „идоли“, които да окачваме по стените на клубовете си? Не е ли също една от причините за отдръпването на хората от нас (освен многото други и не на последно място враждебната пропаганда) именно прекаленото идеологизиране и вглеждане в миналото, което не само старите другари за съжаление правят? Защото аз лично мисля, че хората като цяло са поуморени от идеологиите въобще и им трябва просто малко повече глътка въздух именно от тях, от тоталното идеологическо обвързване, от застиналите програми и философии (образно казано). Не търсят ли хората именно това – по-малко идеология, повече организираност, повече действие (по възможност пряко), повече Свобода?! Не се ли крие силата на съвременният капитализъм (а и на капитализма като цяло) именно в липсата на идеология и постоянното му нагаждане към променящата се действителност в отчаяния да прави пари чрез чудовищна експлоатация?

2. Георги Константинов смята, че програмите на Малатеста и испанската CNT не могат да бъдат смятани просто за „препоръчителни“, защото са доказали своята стойност. Аз лично се възхищавам изключително много от Ерико Малатеста и смятам, че неговото мислене е много по-гъвкаво в сравнение с това на други теоретици. Може би именно затова и другарят Ф. е споменал, че харесва неговата програма. Малатеста обаче също не може да бъде основа на една цялостна програма, насочена към съвременността, просто защото и неговото време е донякъде приключило. Федерацията на италианските анархисти, чието знаме е той, в момента е не много голяма група, често оставаща в сянката на левичарите или другите „бунтовни“ анархистки групи в Италия, въпреки че практическата ѝ дейност е много по-голяма от тази на ФАБ, разбира се. Що се отнася до програмата на CNT, то тя е наистина прекрасна и би служила за основа на една бъдеща революционна програма, но и тя е от 1936, буквално броени дни преди избухването на Революцията и също носи отпечатъка на своето време. Вярно е, че испанските анархисти са водили „работниците в боя под дъжда от куршуми и шрапнели“, но също така е вярно, че анархосиндикалната програма на Националната конфедерация на труда е писана за едно друго време – време, в което самата Конфедерация е имала над 2 милиона членове, а безимотните селяни са били стотици хиляди. Можем ли да сравним това положение със сегашната ситуация в Испания, в която безимотни селяни почти няма, а аграрният въпрос не стои изобщо? Нали точно Георги Константинов се съгласи с мен в приятелски разговор, че дори заглавието на органа на Федерацията на иберийските анархисти „Земя и Свобода“ е неадекватно за сегашната ситуация на Иберийския полуостров? Можем ли да сравним това време със сегашното, в което членовете на CNT наброяват не повече от 20 хиляди в 40-милионна Испания? Сега CNT се занимава с проблемите на работниците-имигранти също толкова, колкото и с антифашистки контрадемонстрации срещу неофранкистите. Не знам доколко или дали това е добре за Революцията, както се изразява друг наш другар, но знам че със сигурност е доста по-адекватно от програмата им от 1936 година. Просто защото живеем в 2010, а не в 1936. Тук няма да засягам идеологическо-практическите грешки на нелегалната CNT, чиито „комитети за отбрана“ по време на франкистката диктатура отстраниха много от различно мислещите нейни членове. Нещо, което някои наши другари май се опитват да извършат сега във ФАБ.

3. По-нататък, в своя отговор към другаря Ф., Георги Константинов критикува неговото възхищение към двама анархистически теоретици и практици – Кропоткин и Букчин – и смята, че „наистина е трудно да се избере по-неудачен пример“, имайки предвид тяхната дейност, възгледи и творчество, съотнесени към една бъдеща програма. Критиката му към творчеството и възгледите на Мъри Букчин за мен са изключително неоснователни, въпреки действителните противоречия в мисленето на покойния анархистки, „комуналистки“ и екологичен деец. В своето творчество Букчин поставя категорично някои от най-наболелите проблеми на съвременността. Забележката му към пролетарската борба от стар тип е наистина доста основателна, предвид променените условия за действие през 20-ти и особено 21-ви век. Може би, вместо да обръща „поглед към историята на американската работническа класа“, която наистина даде своя принос и хиляди свидни жертви в борбата срещу капитала и държавата, Букчин е предпочел да открие други перспективи и да свърже днешните проблеми на капитализма с борбата за едно по-добро общество. Екологичната криза наистина е един от най-сериозните моменти в цялостната глобална криза на капитализма, която ако не бъде спряна, би помела от лицето на Земята не само експлоатираните, но и част от самите експлоататори. Това, което направи Мъри Букчин, беше да свърже идеите на анархокомунизма с тези на социалната екология, чийто върховен израз беше създаването на Института за социална екология. В същото време той не извърна поглед от историята на анархистките борби, пример за което е книгата му, посветена на испанските анархисти. Не спря също така да атакува и официозните екологични организации, които предпочитат да бъдат спонсорирани от властите пред истинското пряко действие (нещо, което се наблюдава сред екологичните организации в момента и у нас), нито пък т. нар. лайфстайл анархисти, които именно смесиха с анархизма всякакви ирационални идеи и прочие остатъци от хипи ЛСД културата. Социалната активност беше твърде присъща на Мъри Букчин и това, че не е имал „никаква революционна програма“ само показва, че се е лутал в бунтовните процеси на 20-ти век и е търсил някакво разумно решение. Разбира се, краят на неговите търсения не беше от най-удачните, доколкото идеите на т. нар. комунализъм и влизането в общините наистина биха могли да се причислят към някакъв вид анархореформизъм. Не е ли реформизъм и призивът на Чомски да се гласува за Обама? Ами членството му в малка социалистическа партия? Но приносът на Мъри Букчин в социалните и екологични борби и най-вече във връзката между тях е безспорен. Що се отнася до Пьотр Кропоткин и неговата теория за взаимопомощта – лично за мен, както и за мнозина анархисти и другари, това е една от най-ценните теории за обосноваване именно на нуждата от анархокомунистическо общество. Вярно е, че тя е несъстоятелна в някои свои аспекти, но все пак като опозиция на социалния дарвинизъм е доста силно доказателство за съществуващата солидарност и взаимопомощ сред много животински и човешки общества. Вярно е, че организмите имат инстинкт да се изяждат взаимно, но той се наблюдава при различни животински видове, а не при животни от един и същ вид, които напротив, се защитават и си помагат взаимно. Разбира се, тези отношения няма как да бъдат автоматично пренесени върху човешките общества, но нека не забравяме, че всички хора сме от един и същи вид, защото расите не са животински видове и защото в края на краищата всички притежаваме еднакви крайници! Да не говорим, че много от теоретичните постановки на Кропоткин са може би първото сериозно обосноваване на принципите на анархокомунизма в неговата съзидателна, а не разрушителна част. Да не говорим, че точно бившият княз създаде основите на анархистката етика и морал! Да, позицията му по време на Първата световна война е била действително изключително погрешна, но нима ние не грешим? Нима дори една голяма заблуда не би могла да бъде простена, когато имаме такова наследство зад гърба на този човек?!

4. Що се отнася до брошурата на регионалния съюз на Френската анархистка федерация в Рона-Алпи, то тя наистина не представлява нищо повече от една „Азбука на анархизма“ и наистина не съдържа нищо ново. Новото, което съдържа тя за мен, а вероятно и за други другари, е именно съвременният език и класическите анархистки отговори на много въпроси, само че от 20-ти, а не от 19-ти век, за разлика от програмата на бакуниновото Интернационално братство!

И в заключение: когато говорим за един по-съвременен поглед върху анархистките идеи и съвременните форми на пряко действие и социална борба, аз ще хвърля един съвсем кратък поглед към дейността и влиянието върху хората на гръцкия анархизъм и антиавторитаризъм за ужас на Георги Константинов, който винаги е твърдял, че от 50 години той представлява единствено „бой с джандарите“ и нищо повече. Да, безспорно грешките на огромното мнозинство от гръцки анархистки групи са огромни – прекаленият фракционизъм, преклонението към стихийни, неорганизирани действия и безсмислени атентати (не винаги!) са нещо, което отдалечава социалните промени в една иначе колкото богата, толкова и бедна южна европейска страна, каквото е Гърция. В същото време огромната идеологическа и класова бездна, която съществува сред обществото, не престава да се задълбочава, а за това спомагат и десетилетията на постоянно социално напрежение, често поддържано и от анархистите. Дори и елементарните сблъсъци с полицията не позволяват на гражданите там да забравят лесно престъпленията на военната хунта, корупцията на държавата и постоянно отдалечават „социалния мир“, към който например се стремят „социалистите“ от ПАСОК. Идейното и социално противопоставяне в южната ни съседка не позволява и лесното прилагане на неолибералните капиталистически мантри, към които се стремеше дясната „Нова демокрация“. Един практически резултат от това е например съществуването все още на безплатно висше образование. Една друга част от антиавторитарно настроените хора там намериха сили още в началото на новия 21-ви век да обърнат гръб на хаотичното бунтарство и се опитаха да изградят действителна социална мрежа, която да „навлезе“ сред обикновените хора и реалните обществени проблеми. Голяма част от тези хора оставиха идеологията на заден план и ограничиха своята „програмност“ до няколко основни принципа, а именно отказа от приемане всякаква форма на власт, пряка демокрация в начините на действие и вземане на решения и открит антикапитализъм. За времето от 2003 година, когато социалната мрежа Антиавторитарно (или Антивластническо) движение беше създадена, тя постигна доста солидни успехи, въпреки посрещането на нож на голяма част от нейните инициативи от страна на „правоверните“ анархисти, изолирани от хората в своите клубове и скуоти и изживяващи се като бунтари без определена кауза. Част от тези успехи на социалните анархисти беше постоянното участие като организирана група в почти всеки един социален проблем на гръцкото общество – като се започне от работническите стачки и окупации, премине се към акциите в солидарност с имигрантите (един наистина сериозен проблем за Гърция) и студентските борби и се стигне до противопоставянето на расизма, национализма и всякакъв ксенофобия (срещу малцинства, имигранти, хомосексуални). Резултатът от тези немаловажни обществени борби е, че в момента гръцкото общество е разделено на два силно противоположни лагера – крайно консервативен и националистки настроен, както и крайно ляв, антиавторитарен и антикапиталистически, истински противопоставящ се на расизма и крайния национализъм спрямо хилядите имигранти в Гърция например. Центърът почти липсва, така както е липсвал и в Испания в годините преди избухването на Революцията. А това мисля, че е добре за Социалната революция в глобален аспект.

Друг резултат от тези борби рамо до рамо с активните хора беше изграждането на малки синдикати – в лоното на по-големите или съвсем независими, – които и в момента продължават да подхранват радикализацията на работниците, независимо от техния етнически произход. А съвсем конкретно и прясно проявление на практическата дейност е и окупацията на затворения ресторант в Солун и неговото повторно отваряне от уволнените работници, за който се надявам ще има информация в този брой на „Свободна мисъл“. Те не само го отвориха, а и започнаха да го контролират и да работят в него, точно както направиха и техните колеги в Аржентина преди години в тамошните затворени фабрики. Не беше нужно тези работници да бъдат непременно анархисти и да имат своя програма, за да вземат живота в собствените си ръце и да наложат работническо самоуправление без йерархия и принуда! Но за да стигнат инстинктивно до тези идеи, може би им беше нужно единствено дългогодишно анархистко пряко действие и пропаганда!

Колкото до „неонацистките изроди“ – не съм съгласен с Георги Константинов, че Европейският съюз никога няма да позволи възраждането на неонацизма, защото съюзът между капитала и крайната реакция може да се повтори отново и в съчетание с новата европейска (или американска) свръхдържава би ни довело до такъв тоталитаризъм, пред който марксистките извращения и светът на „1984“ би ни се сторил като детска приказка. Защото фактът, че ние в България сме преживели ужасите на псевдокомунистическата диктатура не трябва да затваря очите ни пред опасностите от възраждането именно на добре и удобно забравения вече фашизъм от годините преди 1944-та. Защото, както се пее в песента на една съвременна анархистка музикална група, „те (фашистите) са се променили, но никога не са изчезвали!“

След всичко казано дотук апелирам към тези, които имат вкус към повече действие: да продължим, но преди да действаме, да мислим, а след като сме помислили, по-малко да теоретизираме и повече да действаме „там, където е народът“, при него и сред него!

С уважение,

Иво Стефанов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *