Отговорността на „редовите членове“

печат

Революционните работници заплащат скъпо своята доверчивост и невежество в политиката, но не може да се каже, че отговорността им е равна с тази на революционерите с дългогодишен опит.

(продължава от миналия брой)

(Голяма част от документите, върху които би трябвало да се основават информациите за различните пленуми през този период, са само официални отчети, публикувани в конфедералната преса, от които са премахнати всички дискусии, противоречия или полемики. У четящата публика е трябвало да се създава впечатление за единодушие в редовете на CNТ.

Че не всичко е протичало така гладко, ни разкриват публикуваните от Пейрац доклади за октомврийския пленум през 1938 г. (Том III, стр. 316), когато той е могъл да разполага, освен с официалните публикации в „Солидаридад обрера“, и с неиздадените бележки на присъствали на пленума членове на FAI.

За външния наблюдател процедурите за номиниране на членове на националните и регионални Съвети и подкомитети, както и за тези на Изпълнителния комитет (в Каталония) остават тъмни, ако съдим по разговорите, които имахме с няколко испански другари, за които те също са били неясни. Едва днес, известна авторизирана светлина трябва да се хвърли върху тези важни организационни въпроси. Други техни аспекти също биха могли да бъдат изследвани, например: дали членовете на базовите организации са били представени на пленума и какви са били мандатите на делегатите. Би било интересно да знаем колко от делегатите на националния пленум през октомври 1938 г. са заемали държавни и общински постове или колко от тези на Националния икономически пленум през януари същата 1938 година са имали началнически или контролни постове. Само когато имаме на разположение една по-ясна картина за функционирането на CNT през този период, ще стане възможно да съдим каква е отговорността на обикновените синдикалисти, както и каква стойност имат „теоретичните“ аргументи на „отговорните“ защитници на анархосиндикализма!

2) Чрез дискусии в конфедералната преса. Както посочихме обаче, тя винаги е била под контрола на Комитетите, които са обзети от манията да накарат публиката да повярва, че спойката в организацията е солидна, само ако се говори единогласно от „отговорните Комитети“. Това не позволява да бъдат критикувани техните действия в пресата. В желанието да отстояват мита за едно вдъхновено ръководство, не позволяват никому да доказва неговата преходност.

3) С организиране на пряка съпротива срещу заповедите и декретите „отгоре“. Тук съществуват безспорни доказателства за несъгласието „отдолу“. Общо взето, съпротивата не е координирана (с изключение на първите седмици) и работниците се сблъскват със свършени факти, които те приемат от лоялност към „антифашистката борба“, а не по вътрешно убеждение. Същевременно, те разчитат на подкрепата на лидерите на CNT, влезли в правителството. За да илюстрираме съпротивата срещу действията на властта против революционните завоевания на работниците и предателството на лидерите на CNT, ще изследваме два факта – единият след майските дни от 1937 г. в Барселона, а вторият – преди тях.

Първият е от Каталония, където след поражението на франкисткия пуч повечето обществени служби – включително театрите и кината – са поети от работниците. Поради една или друга причина те остават незасегнати от декрета за колективизация от октомври 1936 г. На 1 февруари 1938 г. обаче министърът на икономиката обявява, че тази дейност ще бъде поета от Комисията за конфискация в Каталония, съставена от една тройка, назначена от местното правителство и от подсекретаря на самия министър.

Би могло да се помисли, че и тримата ѝ членове от CNТ ще бъдат избрани от заинтересованите синдикати. Ни най-малко! Ето прякото свидетелство на Маркос Алкон – синдикален активист на Конфедерацията, засегнат от декрета:

На събранието на секцията, като делегати и активисти бяхме посочени и получихме мандат: Хайме Небот, Мигел Еспинарт, Хозе Бариандос и аз, но там се сблъскахме с машинациите на Коморера и сталинистите, които дърпаха конците зад кулисите. За да бъдем подкрепени, ние пожелахме – проклет да бъде денят, в който го направихме – да ни придружи един представител на регионалния Комитет на Конфедерацията на Каталония и друг от локалната Федерация на Барселона.

На мястото на събранието заварихме Претел – генерален секретар на Федерацията и ковчежник на Изпълнителната комисия на UGT, Дел Илано – ковчежник на каталонската Федерация на UGT, президента на техния синдикат в Барселона и Ферер – генерален секретар на каталонската UGT.

Подсекретарят на икономиката изложи проблема, след което започна дискусията, която продължи повече от четири часа. Трябва да призная, че, изправен пред отстъпките на моите другари от делегацията, трябваше многократно да връщам дискусията в границите, които ни бяха очертани от волята на тези, които представлявахме. Събранието завърши, без да постигнем каквото и да е съгласие, като всеки поддържаше своята гледна точка. Пред него ние изложихме положението на работниците. От самото начало обаче единодушието по критерия на делегиралите ни работници беше нарушено. Небот и аз бяхме в пълно несъгласие с другарите от комисията – Еспинарт, Бариандос и Доменеш, който имаше предимството, като генерален секретар на Регионалната каталонска конфедерация. Те поддържаха гледната точка на нашите противници: „да приемем намесата на каталонското правителство, ако то ни отстъпи мнозинството в Комисията за конфискация“. В последствие се разбра, че в замяна на заетата от него позиция в дискусията, Еспинарт беше станал един от тройката в назначената от правителството комисия.

Така едно решение, прокарано чрез серия измами, разруши конструктивната ни работа, като и множество други, които доказваха, че ние, анархистите, без да сме мечтатели, сме способни да изградим един Нов свят.

Не се извинявам за дългия цитат. Личното свидетелство на такива бойци, които се противопоставят на линията, „продиктувана от обстоятелствата“, е за съжаление рядкост, но, въпреки това, свидетелството е твърде важно за всеки, който изследва испанската гражданска война и иска да разбере и да си обясни многобройните ѝ аспекти, които все още остават обвити в мрак и мълчание.

От горното изложение на Маркос Алкон следва, че регионалният Комитет упражнява всестранен натиск, чийто резултат е разделението на работниците. След като не успяват да ги убедят дори и с трите места в новия правителствен орган, следващият етап е публикуване на „Декрета за намеса“, който ги изправя пред „свършения факт“. Работниците отговарят с генерална стачка в този сектор. Те имат и други спорове с Регионалния комитет, който препраща въпросите в наскоро формирания Изпълнителен комитет, който на свой ред отговаря: трябва да приемем. (Негов президент е не друг, а самият… Гарсия Оливер.)

Битката приключва, но може да се твърди категорично, че заключението на синдикалистите от базовите организации: Изпълнителният и Регионалните Комитети работят за правителството, а не за работниците, е вярно.

Вторият факт, който предоставям на вниманието на читателите, се отнася за инцидентите в Земеделския център на Виланеза, които приключват със смъртта на много селяни, избити от правителствените „сили на реда“.

Ето накратко фактите: в началото на 1937 година, министърът на търговията издава декрет, според който всички операции, отнасящи се до износа на стоки (които дотогава много колективи извършваха сами), ще бъдат осигурени от правителството. Между другото, това означава, че последното ще контролира и разполага с приходите в чужда валута, получавани от експорта. Декретът е посрещнат на нож от колективите, които се противопоставят. Правителството им отговаря с изпращане на цивилната гвардия във Виланеза, на която те също се опълчиха и както пише Пейрац: без интервенцията на министрите и конфедералните Комитети, това би имало твърде тежки последици за региона и дори за фронта.

(Пейрац, II, 78)

На Регионалния пленум на селските Синдикати от Леванте, проведен през март на същата година във Валенсия, инцидентът във Виланеза е обсъден от делегатите, които протестират против правителствените действия и искат освобождаване на сенетистите от селата Торес и Куарте.

Националният Комитет отговаря, че тези тъжни събития е възможно да са предизвикани от авантюристични елементи, промъкнали се в синдикатите и селата, и призовава всички сенетисти да не ги следват, защото техният авторитарен нагон и умствена слепота могат да причинят истински кръвопролития. Комитетът излага версията си за събитията, според която те улесняват осъществяването на плановете на врага.

Той добавя, че никой не се е погрижил да информира националния и регионалния Комитет предварително за това, което ще се случи, както и за мобилизацията, проведена без тяхното знание и одобрение. Националният Комитет се занимава с арестуваните и гарантира, че никаква несправедливост срещу тях няма да бъде допусната. Също така се ангажира да изиска гаранции срещу повтарянето на аналогични инциденти и настоява да не се предприема абсолютно нищо, без да бъдат предварително предупредени Комитетите, които ще бъдат отговорни за евентуалните събития.

Декларацията на Националния Комитет, според която никой не се е погрижил да го информира предварително… звучи странно, понеже министър на търговията тогава е Хуан Лопец – член на… CNТ.

Той вероятно е редактирал декрета, без да се консултира с трудещите се от колективите, защото когато правителството се опитва да го приложи, те му се противопоставят. Който и обаче да е бил министърът, отговорен за употребата на въоръжена сила срещу селяните от Виланеза, министърът на търговията, в качеството си на член на правителството, споделя същата отговорност за тази акция. Революционните работници носят своя дял от отговорността, че не са попречили на правителството да възстанови старите си кадри и своята власт и че са позволили в собствената им организация да се оформи група „отговорни лидери“. Те заплащат скъпо своята доверчивост и невежество в политиката, но не може да се каже, че отговорността им е равна с тази на революционери с дългогодишен опит в борбата и страданията, които не само, че не ги предупреждават за опасностите, които ги застрашават от страна на властта, но и като я упражняват, защитават и съдействат за възстановяването на авторитета ѝ пред публиката…

Изравняването на двете отговорности е равносилно на твърдението, че любовта и омразата са едно и също нещо. •

(следва)

 

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *