Отвъд негласуването

печат

Организираността не е въпрос на принципи или теория, а въпрос на оцеляване

Отминаха поредните избори. Кметовете си отидоха, да живеят новите кметове! Ние не гласувахме.

Гласуването не променя нищо. Иначе щяха да го забранят.

Негласуването също не променя нищо. Нищо, че са на път да го забранят.

Когато бях малък, в училището имаше побойници, които си харесваха някое дете и системно го тормозеха. Останалите ги наказвахме с презрително мълчание. Не помня някой побойник да се е възпрял заради това. Но пък избраното дете и от време на време някой от „наказващите с презрение“ отнасяхме вкъщи по една порция бой.

Ние сме във война. Войната не се води между държави, нито се води срещу терористи. Войната се води от хора, които управляват армии, срещу хора, които получават куршуми. Ние сме тези, които посрещат куршумите. Понякога с открити гърди.

Никой не е спечелил война с неучастие в нея. Ако ви посочат някой такъв, не им вярвайте. Няма „неучастие“ или „въздържане“, когато край ушите свистят куршуми. Който не залегне, пада повален.

Няма пасивна съпротива, както няма пасивна война, дори на шахматната дъска.

Негласуването не е начин за съпротива. То е начин да освободим силите си за съпротива.

Гласуването не е просто пускане на бюлетина в деня на изборите. Гласуването започва от въпроса „за кого“. Минават часове, седмици, години, докато се примирим с Бай Ганьо, че „всички са маскари“. Минават още години, докато решим „кое е по-малкото зло“. Минават още години, докато оправдаваме избора си и в същото време негласно съжаляваме за него. Гласуването е инструмент за отнемане на силите, времето и умовете ни.

Негласуването е пречупване на този инструмент. Средство да запазим силите си.

Негласуването обаче не променя нищо.

Имаме сили за битка, но не можем да я спечелим.

Защото се страхуваме.

Защото сме слаби.

Мнозина не гласуват, но малцина воюват.

Останалите просто посрещат куршуми. Днес – по-високи цени, утре – по-високи данъци. Ежедневно – все по-агресивно опазване на реда (чий ред?!) с малко тероризъм за гарнитура.

Скоро ще дочакаме и оловни куршуми. Откритата война чука на вратата. Ще я започнат политиците, за които не гласуваме, но ще кървим ние, които пазим силите си, а не ги използваме.

Победата е единствената ни алтернатива. Победа, още преди войната да е станала открита. Ако оставим за после, няма да бъде късно, но ще бъде много по-кърваво.

Пълно освобождение на всеки човек, унищожение на всяка власт – това е единствената възможна победа. Всичко друго е война и смърт безкрай.

Страхът си отива. На негово място се изправя сурова действителност.

Слаби сме, защото сме малко. Мнозина обаче стъпиха на нашия път и се питат „не гласувахме – и какво?“. От нас зависи да поемат по пътя. Да отидат отвъд негласуването. Да започнат да управляват, вместо да избират управници.

Слаби сме, защото сме разпръснати. От страх да се изправим пред враговете ги търсим сред приятелите си. От страх пред делата се крием зад красиви думи. От страх да не заплашим силните стоим разпокъсани и слаби. Но времето на страха отминава – идва времето на хекатомбата и слабите ще паднат първи. Организираността не е въпрос на принципи или теория, а въпрос на оцеляване.

Слаби сме, защото се срамуваме. Страхът от присъдата на „нормалните хора“ ни пази от образа на „радикали“ и „маргинали“, държи езика ни зад зъбите, за да се харесаме. Същите тези „нормални хора“ обаче подкрепиха Първата световна касапница, после Втората, вероятно повечето от тях ще подкрепят и Третата. Същите ще ни изправят пред избора да бъдем „крайни радикали“, обикновени убийци или пушечно месо. Време е ние да поставим този избор пред тях – революция или обикновено убийство.

В мрачните години пред нас три лъча чертаят пътя към свободата – ограмотяване, организиране, радикализиране. Дълъг и труден, непознат път, но друг няма. Отклонението от него е обречено на фиаско, понякога дори кърваво. Всеки от нас тепърва ще прави избора си – ще останем ли пасивни телевизионни зрители, наказващи бандитите с презрително мълчание, или ще съберем силите си, за да спасим, ако не себе си, то поне своите деца? •

Петър Симеонов

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *