Овчи сърца по гергьовски

печат

къси размисли в две части

Колко сме храбри да бъдем като комитите и атентаторите? Осмеляваме ли се да станем свободни? Хайде, народе, изненадай ме приятно!

Някои работят, още от мръкнало, нали е ден на Труда! Към осем и нещо сутрин правим почивка, влизаме в кафене да се стоплим с колегите, там бръмчи телевизор, „Гореща точка“, Тренчев в студиото, отдавна не съм го гледал и слушал.

– Трайте и си отворете ушите бе! – викам на момчетата. Отварят ги, сърбаме кафето мълчаливо.

Наясно е с нещата Тренчев. И че работодателите у нас са гадове, и че държавата все тях повече обича, макар да се кълне в обич „към народа“. И че капитализмът у нас е най-лошото измислено от човечеството. И че на политиците не бива да се има никакво доверие. Че парите са власт и властта е пари, а това е буквално смъртоносно за обикновения човек – сакън да не попаднеш в болница!

Но ето го – гарант на честни избори ще става. Въпреки че е наясно с нрава на партийците.

Радетел за „честен капитализъм“, както в Германия преди 25 години.

Не става у нас това. Периферна полуколониална страна сме. Че и в западните вече не става този „всеблаг капитализъм“ – препълнени са с емигранти. Емигранти от разорените страни. Разорени, за да може капитализмът в развитите германии да е „всеблаг“. Ама – свърши се. Криза. И китайците вече не са толкова евтини.

Разбирам го обаче защо говори така Тренчев – пази си работата на посредник между труда и капитала. На тая длъжност е попаднал по заслуги към Държавна сигурност. Синдикалист. Заекна нещо за работническо самоуправление, ама водещата веднага го прекъсва – не, такива думи в никакъв случай! Успява синдикалният вожд само да рече, че дигнат ли се работниците, „ще ги пометат“ – ясно кого. Ама не се вдигат. После, верен на себе си, понеже стана дума за равенство, изкриви джуки и попита риторично „доктор или асфалтаджия“ – кой повече работи, кой по-трудно работи, кой е по-полезен на обществото. И се изпъчи със своя отговор.

Докато трае рекламата (пари от въздуха, от баламосване, нашето мангалско „тука има, тука нема“ ряпа да яде с каруци) коментирам за колегите, че различните видове труд са несравними. Лекарят може да те спаси, но само ако стигне навреме по читаво положен асфалт. Лекарят може много да се уморява умствено, ама физическата работа толкова натоварва нервите, че мисълта ти мъждука от недостиг на хранителни вещества. Затова не бива да се сравнява. ВСЕКИ е полезен, всеки повече работи, всекиму е трудно особено когато отстрани началниците гледат да го притискат, като дрънкат, че помагат.

Свърши интервюто, отиваме пак да бачкаме, Ден на труда е! Между другото, чества се у нас от 1939 г. За угаждане на нацистите, същите като болшевиките, ама малко расисти. После стана празник на болшевиките, дето са същите като нацистите, ама малко уж интернационалисти. Днес е празник на тия, дето държат юздите на работника и го лъжат.

Сега сме пак в частния капитализъм. Който няма шанс да стане „човешки“, казах вече защо. Доказателство? Ами гледахте ли първомайските демонстрации по телевизията в чужбина – в Гърция, Турция, Испания, Франция? Голям бой с джандарите падна. А у нас? Срам с балончета и кебапчета.

Е, щом не ще го бъде „всеблагият капитализъм“, какво остана? Може би революция – за истинско равенство и свобода, другото го изчерпахме, опитахме – и не ни хареса. Само че за революция се иска ХРАБРОСТ.

ГЕРГЬОВДЕН

Ден на храбростта. Храбри сме на маса. Храбри сме срещу наплашени бежанци. Храбри и безпощадни сме към агнетата. Храбри сме в театрални възстановки на Априлското въстание. Храбри – и уместно скромни напоследък – във военните паради. Даже храбро мрем на чужда земя за чужди каузи, като ни за чуждата земя знаем от що се е разбунила, та ѝ трябват въоръжени до зъби миротворци, нито чуждата кауза ни е ясна, нито нещо печелим от нея – освен заплатата на наемен войник или вдовишка пенсия.

Къде е храбростта ни пред работодателя? Пред чиновника на гишето? Пред болничната бюрокрация, която ни убива, докато ни гледа нагло в очите и ни пребърква джобовете? Пред ченгетата? Един имІ юнак да очисти нахълтващ в дома му жандарм, ама и той малко луд, допобъркан от милите дечица, възпитани през последните години като неграмотни и непоносими гаменчета. Кое от тях мечтае да става космонавт или конструктор? Все за мутри и адвокати искат да пораснат. Та, понеже дойде приказка – колко сме смели пред мутрите и адвокатите, пред адвокатите на мутрите и пред мутрите на адвокатите? Колко сме храбри да бъдем като комитите и атентаторите? Осмеляваме ли се да станем свободни? Хайде, народе, изненадай ме приятно!

И честито ти на патерица – да честваш спотаените си блянове. Дано някой ден избият и те разтърсят да действаш. •

Хасан Девринджи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *