ПАКТЪТ UGT-CNT

печат

(продължава от миналия брой)

Борбата между реформистката и революционната фракции става още по-яростна и изглежда винаги свързана с най-известните личности.

 

По повод Пакта CNT-UGT, видният социалистически лидер Луис Аракистайн казва тогава: „Бакунин и Маркс се прегърнаха над този документ на CNT“, на което анархистическият седмичник на Барселона Tierra y Libertad („Земя и свобода“) отговаря рязко, без да прави алюзии за самия пакт, макар че не е трудно да се разбере от критиката му тоталното несъгласие с целия документ:

Любовта към ефектната фраза води често към един хлъзгав терен, от което произтичат тежки исторически грешки. Фразата „Прегръдката на Маркс и Бакунин“ символизира едно единство на толкова разнопосочни идеи, че нито сегашната реалност, нито бъдещите предвиждания не могат да го гарантират. Следователно, това е фраза, която, ако я вземем дословно, може да провокира множество недоразумения.

Прегръдка за общи усилия за социална реконструкция! – Да.

Прегръдка между желаещите една Социална революция, която ще освободи пролетариата? Още веднъж – Да.

Прегръдка между бойци срещу общия враг, сега и винаги? – Да. Последователите на Бакунин и тези на Маркс са обединени днес и трябва да останат обединени и утре, за да спасят испанския народ и неговата Революция.

Но тези, които продължават да бъдат анархисти и марксисти, не заличиха с една „прегръдка“ и не могат да изтрият фундаменталните разлики, които ги разделят. Дори ако революционната тактика ги съюзява, прякото действие на пролетариата остава фундаменталната линия на разделението. Защото ние, анархистите мислим, че държавата не може да бъде орган на Революцията и че тя не може да бъде приета като политически субект, поемащ отговорността за освобождението на народа; защото, докато марксистите продължават да мислят, че държавата трябва да бъде, макар и преходен, инструмент за построяване на едно свободно общество, нашият продължителен съюз е невъзможен. Марксисти и анархисти могат да постигнат съгласие и да го поддържат само доколкото не нарушават нито един от своите основни принципи.

Между диктатурата и свободата обаче, между държавния централизъм и прякото федериране на народа съществува пропаст, която не може да бъде запълнена, ако не се приеме от всички, че свободата е единствената основа на истинския социализъм.

За революционерите, чиито убеждения произтичат от уроците на историята, не съществува патриотично или расово чувство, което може да разруши основните противоречия между двете теории; и един синтез между двете исторически течения, които се сблъскват и отблъскват, е невъзможен. Има едно единство за специфичната борба. Има прегръдка за едно общо революционно навдигане.

Но властта и свободата, Държавата и Анархизмът, диктатурата и свободната федерация на индивидите, ще остават непримиримо антагонистични дотогава, докато ние всички не разберем, че никаква друга свобода не е възможна, освен тази, която народът избира свободно.

В заключение, „прегръдката“ между Бакунин и Маркс няма да бъде фалшива, само ако социалистите, които според Маркс, в крайна сметка, се стремели да стигнат до анархизма, се откажат от класическия парадокс да използват диктатурата на държавата, за да… премахнат държавата“.

Култът към организацията и личността

Това заглавие може да се стори на пръв поглед парадоксално, защото култът към всемогъщата и всезнаещата организация като че ли води след себе си пълното подчинение на личността на организационните императиви. Всемогъщата организация обаче, било тя на Католическата църква, на болшевишката партия или на Империята на капитала, е парализирана без „вдъхновяващото ръководство“ на лидера, бил той папата, Ленин, Сталин, Хенри Форд или Круп. И колкото по-голяма е организацията, толкова по-силна е всеобщата нужда от подчинение на неговата воля и елиминирането на индивидуалното съзнание, което е поверено на бдителната стража на онези, които, поради различни причини, изпълняват ролята на тълкуватели и непогрешими вождове.

На теория би могло да се вярва, че благодарение на своята децентрализирана структура, CNT е предпазена от такава опасност. В действителност не е така и според нас това се случи, защото членът на CNT, като личност, защитавайки енергично своето мнение, има съзнанието, че принадлежи на една група или синдикат, който от своя страна е част от местната Федерация, свързана с регионалната Федерация, която е обединена с другите в Националната конфедерация. Организацията, неизменна, основана върху ненакърними принципи, съществува независимо от индивидите, които членуват в нея. Да се греши е човешко, но организацията има един почти религиозен ореол и усещането, че каквото и да се случи, CNT винаги ще съществува. Когато четем един манифест на Националния комитет, завършващ с думите: „Да живее безсмъртната CNT!“, ние не можем да отхвърлим прилагателното като чиста демагогия. По-скоро го възприемаме като религиозно състояние. Факт е че CNT, нелегална през по-голямата част от своята история, се появява от време на време, когато има възможност да функционира легално, по-мощна от всякога, поне числено. Но във вътрешен план, на човешко ниво, борбата между реформистката и революционната фракции става още по-яростна и изглежда винаги свързана с най-известните личности.

Полемиката Пеиро-Пестаня през 1929 г. илюстрира както сблъсъка между личностите, така и изградената мистична концепция за CNT. Пеиро, който в много от своите дела и думи е в пълно противоречие с принципите на CNT, никога не оспорва: „фундаменталните принципи, чийто съществен и постоянен характер е необходим. Конфедералните конгреси могат да променят много от принципите на CNT, за които считат, че е необходимо да бъдат променени. Това, което никакъв конгрес и още по малко отделен индивид не може да направи, въпреки всякакъв „реалистичен подход“ и „прагматизъм“, е да отрече основните принципи, които са фундамент и основание за съществуването на CNT – антипарламентаризмът и прякото действие… Без тях CNT няма повече правото да съществува. И аз, общо взето, не защитавам нищо друго, освен основанието на CNT да съществува.“

(Пейрац, I, 32-33)

Година по-късно, през 1930 г., Пеиро се оказва сред подписалите манифест за Inteligencia Republicana, който е опит за създаване на „Народен фронт“ за реализацията на една демократична политика и социална програма. Месец след това в Accion Social Obrera се появява следната негова декларация:

Винаги искрен и неспособен да крия публично това, което правя като частно лице, аз подписах един политически манифест… Очевидно, подписвайки този манифест, влязох в противоречие с моите идеи; и констатирам, че предприех това действие, грешно или не, с ясното съзнание за това противоречие.

Държа да подчертая, че тогава, както и сега, се касае за един строго личен жест. Никой не може да твърди, че съм търсил да повлияя на другите. Става дума за акт, в който индивидът се изразява спонтанно. Въпреки това, има слухове, предупреждаващи ме, че това ми лично поведение е не само грешка, но нещо повече, представлява опасност за най-скъпите принципи за сърцето ми. И понеже е сигурно, че не бих могъл да желая и не желая да причиня каквато и да е вреда на най-скъпите ми неща, аз разбрах, че имам две възможности: или да оттегля подписа си под този манифест, или да поставя себе си в остракизъм… Поради това, декларирам, че за да попреча на всяка опасност, която би заплашила свещените за мен неща, аз изоставям всякаква своя дейност в организацията, в идеологическата пропаганда и в журналистиката, ставайки един от многото, които следват мълчаливо авангарда, който води нашата среда“. (Пейрац, I, 38-39)

Осем години по-късно, Пеиро обяснява как е било възможно, той, въпреки че е против влизането на CNT в правителството поради тактически мотиви, да стане все пак министър:

Мисълта принадлежи на индивида, но всичко останало е на разположение на колектива, на организацията, в която членува.

Изкушени сме да коментираме тези документи от особена важност, които помагат да се обясни как и защо става възможно през 1932 г. лидерите – или ако предпочетем израза на Пеиро „авангардите, които ни водят“ – да следват една политика в пълно противоречие с принципите, тъй дълго защитавани в пресата и на конгресите. Всеки компромис и всяко отклонение, бързат да ни убеждават те, не са „поправка на свещените принципи на CNT, а само действия, продиктувани от обстоятелствата“; след което те отново се връщали към принципите.

Членът на CNT не може да действа като личност. „Изпълни дълга си!“ – призив, повтарян хиляди пъти от конфедералната преса – иска да каже да се откажеш от своите ценности и лични чувства в полза на най-важните изисквания за организацията.

Един активист – Маркос Алкон – разказва, че когато е отказал да изпълни заповедта на местната федерация на CNT да заеме място в общинския съвет, е бил извикан на събрание, в което участват делегати на федерацията и регионалния Комитет. След като обяснил причините, поради които не приема поста на общински съветник, регионалният секретар Мариано Васкец му казал, че „негов дълг, като активист, е да отиде там, където организацията му посочи“.

Маркос Алкон обаче е от онези активисти, които се съпротивляват, и поставя организацията на място:

Аз принадлежа на CNT, доколкото тя отговаря на целите, които преследваме. Когато организацията не изпълнява ролята си, която сме ѝ определили и ме задължава да предам своите идейни убеждения, аз преставам да ѝ принадлежа.

Тоест, организацията трябва да служи на човека, а не обратното. Струва ни се, че култът към организацията е едновременно нейната сила и нейната слабост. В една антиавторитарна организация, реализирането на тази сила съдържа семето на нейното разрушение, защото тя предполага, че организацията мисли и действа, като един човек, поради което става необходимо да се създадат видни личности, чиито слова не се разискват и действията им са над всяко несъгласие. Тези видни личности са големите оратори и „хората на действието“. Както забелязва Илдефонсо Гонсалес:

Участващи във FAI и обвити с един мистичен ореол, една група хора, които в течение на дълги години ще посветят живота си на действието и понякога ще платят за това с кожата си, заслепени от практическите и моментни резултати от своята дейност, ще създадат една, своего рода, доктрина на действието. (Пейрац, I, 14) •

(следва)

 

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *