Пенсионна възраст – докога?

печат
Два милиона британски работници протестират срещу вдигането на пенсионната възраст. Колко души излязоха на улицата в София?
Пенсията като форма на социална защита съществува много отдавна. Първо я въвежда Юлий Цезар, и то само за отслужилите ресурса си на дейни организирани убийци римски легионери. В по-новото време Ото фон Бисмарк, централизирал Германия в империя, предпочита да издърпа килимчето на бъдещите революции, като разпространява идеята на Цезар върху цивилното население с идеята, че хората ще разчитат на осигуряване в старите си години и по този начин няма да имат толкова силна мотивация да се бунтуват, докато са млади… Проблемът на развитата („цивилизована“) част от съвременния свят обаче е, че тя застарява, младите са все по-малко като дял от общото население на страните от Европа, в САЩ, Канада, Япония. Същото чака и развиващите се общества, силно напреднали по пътя на капитализма – Китай, Индия, Бразилия, Мексико.
Схемата на пенсионното осигуряване винаги е наричана „солидарна“, макар това да е една измамна солидарност, повече в духа на библейските завети „почитай баща си и майка си“. Просто казано, работещите млади и на средна възраст издържат възрастните и нетрудоспособните (и то само в „цивилизованите“ страни – другаде немощните просто мрат). Това е възможно само докато трудоспособните имат числено надмощие спрямо нетрудоспособните.
Забележете, вноските на трудещите се не се натрупват подобно на банкови сметки. Пенсионното осигуряване е чиста финансова пирамида, преразпределение на доходи – при това с посредник, който неизменно се облагодетелства – частни фондове или държавни, няма значение. Скандалите с двата вида фондове навсякъде по света възникват с неудивително, чак хронично постоянство.
Ако продължим да се движим в рамките на тази схема на пенсиите, логично е при застаряване на населението да се предприемат мерки за задоволяване на нуждите на онези хора, които вече не могат да бъдат стока на пазара на труда. Има два начина: или увеличаване на вноските (практически същият ефект се постига чрез увеличаване на пенсионната възраст), или нарастване на производителността на труда. Първият начин е пътуване с мръсна газ по задънена улица. Колкото повече средства се изземват от работещите (дори ако се вземе част от доходите на богатите, които претендират, че също „здраво бачкат“, но вместо мазоли и хернии трупат сланина около вратовете, кръста и в ханша, поради което им се налага да се потят в сауни и да тренират в спортни зали), толкова по-апетитно за злоупотреби става „солидарното котле“, в което тези средства капят. Колкото по-дълго работят хората, за да получат правото на пенсиониране, толкова по-дълго без работа остават въпросните млади, които уж трябва да изкарват с труд издръжката на старите.
Следователно, състоятелното решение се крие в увеличаване на производителността на труда. Максимумът в това отношение би бил пълна автоматизация на производството. Още през 1950-те години се появяват програмируеми машини, нуждаещи се от минимум човешки контрол. По-късно възникват цели роботизирани производствени системи – такива работят и бълват продукция в САЩ, Япония, Южна Корея, Швеция, Германия… машините вършат работата на десетки, стотици и хиляди души. И точно тук е другият проблем. Продукцията наистина се БЪЛВА. Южнокорейските роботизирани линии, надзиравани от трима-четирима оператори, на всеки четири минути произвеждат нов лек автомобил.
Но кой ще го купи? При капитализма механизацията и автоматизацията не облекчава работника, тя го изхвърля. Няма работа – няма доходи. Няма доходи – няма пазаруване. Какво става с произвежданите от роботите стоки? Получава се криза. Кризите на свръхпроизводство са хронични за капитализма от началото на 30-те години от ХХ век. Не че е произведено повече, отколкото трябва. Напротив, произведеното сигурно би стигнало точно, за да задоволи нормалните човешки нужди в световен мащаб. Но мнозинството хора нямат пари, за да си купят тези блага. И оттук, противно на здравия смисъл, но напълно оправдано от гледна точка на капиталистическата икономика, „излишъкът“ (това, което не може да се продаде, въпреки че сигурно някой има нужда от него) се унищожава…
В света днес се унищожават половината от хранителните продукти, както и много други промишлени стоки според съвместен доклад на ООН и други международни институти. Не защото са безполезни. Защото не могат да се продадат.
Това е чудовищно пилеене на ресурси, за които мнозина активисти плачат, че са ограничени на планетата ни. Унищожаването изисква енергия, труд за рециклиране, дори просто да се изхвърли – това означава замърсяване на околната среда, но и сметищата искат поддръжка. Впрочем, неотдавна българският бизнес се похвали, че е продал рекордно количество електроенергия… в чужбина. Защо ли тогава тя поскъпва вътре в страната?
Оттук, пак логично, следва, че автоматизацията не е толкова изгодна. Тя би решила социалните проблеми, но противоречи на логиката на печалбата. Затова продукцията на вече автоматизираните производства (глътнали много инвестиции) се изнася там, където все още има платежоспособно население. Или самото производство се деавтоматизира… и отново се изнася там, където е налице евтина работна ръка.
Само че светът не е безкраен, пазарите се насищат.
С една дума – за да подсигурим пенсионерите, не да караме възрастните хора да работят, докато дишат (собствениците на предприятия вместо да попълват пенсионни фондове, ще припечелят от отваряне на погребални агенции към заводите), е необходима автоматизация и роботизация. Само че тя изисква и високо ниво на образованост (а в момента специално в България вузове и техникуми бълват икономисти, адвокати, готвачи, програмисти, но прекалено малко машинни инженери и теоретици в приложните науки; системата пък деформира приложението на получените специалности, така както лекарите например се превърнаха в търгаши с бели престилки, които спокойно оставят неплатежоспособните пациенти да загиват), изисква планиране на производството (защото пазарът се интересува от печалбата, а командно-административната система се интересува само от собственото си добруване), планиране отдолу, по различни схеми на социално управление. И така опираме до двете основни пречки пред реализацията на този изход от ситуацията: собствеността и държавата.
Истински задоволяващи потребностите на хората роботизирани заводи могат да бъдат само такива, които не са нито частни, нито държавни, а под пряк обществен контрол. Държавата обаче охранява именно собствеността, както и своите собствени интереси да бъде монополен и упълномощен посредник и разпределител на благата.
Което ще рече, че в рамките на капиталистическата система, в рамките на държавността, проблемът с реалното пенсионно осигуряване няма адекватно решение.
Разбира се, явни и прикрити малтусианци имат свое предложение за изход – войни, болести, глад, тоест изчистване на „излишъците“ – човешки и материални ресурси. По този начин светът отново ще стане „широк“ за пазарите и капитализмът ще продължи бурно да расте… до следващото кърваво и разрушително презареждане на матрицата.
Решението на анархистите обаче сигурно ще допадне повече на читателите, които не искат да се окажат заедно със свои близки хора в числото на подлежащите на ликвидиране „излишъци“. Това решение е социална революция, сиреч премахване на всички ограничения пред реализирането на онези решения, които носят максимална социална полза с помощта на вече съществуващите технологии за автоматизация.
„Дребен“ страничен ефект от подобни решения би било освобождаването на човешката личност от задължителния труд за физическо оцеляване. Всеки от нас ще има достатъчно време за творчество и за самоусъвършенстване, без страх от бъдещето. •
Васил Арапов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *