Пет лета след Арабската пролет

печат

„Арабската пролет“ се превърна в част от регионалната геополитика

Бунтовете, обхванали голяма част от арабския свят от края на 2010 г., имаха като обективна предпоставка непоносимото социално и икономическо положение на широките народни маси и на пълното самозабравяне на корумпираните арабски върхушки, управляващи монархиите или авторитарните републики. Социалните сътресения бяха предвиждани от аналитичните центрове на Запада, но не бяха очаквани с такъв размах и толкова бързо разпространение. Другото неочаквано явление беше, че бунтовете имаха стихийна неуправляема природа и в тях се включиха основно млади хора със свободолюбиви виждания, които не бяха обвързани с организации или структури, изповядващи политическия ислям. Основните искания на бунтовете бяха свързани с премахване на тиранията на управниците и върхушката, премахване на корупцията и въвеждането на демократично многопартийно управление. Арабският свят обаче е исторически свързан с исляма – религия, чиито догми не са еволюирали много от появата му през 610 г. от н. е. Прилагането на Корана, Шариата и свещения джихад варират между различните арабски страни в зависимост от формата на политическото управление и това доколко то е светско. Пак от зората на исляма и през цялата му история арабските общества са пронизани от кръвопролитни противопоставяния между „ортодоксалния“ ислям (сунити) и неговите секти, от които най-голямо значение има шиизмът. В този смисъл верските противоречия надхвърлят рамките на арабския свят и обхващат широки населения в неарабски страни. Освен религиозните одежди на противопоставянето сунити-шиити, то има ясно изразено геополитическо регионално противоборство за влияние, въплътено в конфронтацията между Саудитска Арабия и Иран. Те и техните арабски сателити от своя страна са били винаги оръдие и проводник (в по-голяма или по-малка степен) на геополитическите интереси на САЩ, Русия, Китай и Европа. В този смисъл статуквото на диктаторските управления в арабския свят беше удобно, тъй като осигуряваше гарантирано снабдяване с петрол и газ на Запада. От друга страна диктаторските управления в арабския свят потискаха проявите на привържениците на ислямистките радикални организации, които не бяха допускани до управлението, но имаха значителна поддръжка сред широките маси от непросветени мюсюлмани.

arabr2Съществен елемент за бързото разпространение на революционните процеси беше наличието на качествено нова електронна комуникационна среда – интернет и социалните мрежи, превърнали се в ефективни форуми за дискусия и организация на протестните действия. В тях отсъстваха ислямистите, които нямаха водеща роля в промените. В Тунис и в Египет голяма роля изиграха младите представители на културни и неформални среди, които обаче нямаха никаква организационна структура и политически опит. Следва да отбележим, че поради това преходът в Тунис, Египет, Либия и Йемен започна като стихиен и хаотичен, но с демократични искания, които впоследствие бяха изтласкани встрани от ислямистките организации, разполагащи с добри структури и опит в нелегалност, и бяха заместени от канализирани прояви на политическия ислям. До момента само в две от страните на Арабската пролет – Тунис и Египет – са осъществени относителни демократични промени с демократични избори. Единствено в Тунис обаче можем да говорим за траен процес на демократизация, тъй като в Египет, след идването на власт на партията на „Братята мюсюлмани“ властта отново бе поета от военните, подкрепени от голяма част от египетското общество, което не възприе методите на ислямистите. В Либия след свалянето на М. Кадафи започна борба между съперничещи си ислямистки групировки.
В страните в преход, по-голямата част от демократичните политически актьори, като изключим радикалните групи като салафитите или реставраторите, възприеха новите демокрации по различен начин от моделите на западните демокрации. Остават неравенството между мъжа и жената, конфронтацията с нерелигиозната част от обществото, религиозните норми за „морал“, изключващ голотата на тялото. В знак на протест срещу египетското консервативно общество 20-годишната египтянка Магда Алия ал Махди, публикува свои актови снимки в интернет, които подписа така: „Аз имам право да живея свободно, където пожелая… Чувствам се щастлива, когато съм свободна…“ Тя е атеистка от 16-годишна възраст и е част от широк неформален кръг на свободолюбиви египетски младежи. Тук е мястото да отбележим, че идеите на анархизма също са проникнали в арабските общества, особено в страните от Магреба, но също в Египет, в Ливан и в Йордания, макар засега да не можем да говорим за организирани движения.
Независимо от факта, че ислямистите спечелиха неоспоримо изборите в Египет и Тунис, те срещнаха много сериозен отпор в големи слоеве от обществото при опита им да въведат принципите на политическия ислям като принципи на обществено устройство. Реална демократизация на арабските общества може да се очаква едва когато религията бъде отречена от обществото като уредник на обществените отношения.
Революциите и бунтовете в арабските страни предизвикаха от една страна страхове у монархиите в Персийския залив, а от друга доведоха до възникването на регионално напрежение и конфликти, свързани с верското противопоставяне между сунити и шиити и опитите за установяване на геостратегическо господство. Пример за това са локалните граждански войни в Сирия, в Йемен и в Ирак. Големи регионални актьори като Саудитска Арабия, Турция и Катар, подкрепени от САЩ и Франция, застанаха зад сунитите, а Иран, подкрепен от Русия и частично от Китай – зад шиитите. Въоръжавайки страните в конфликта в Сирия, всеки от външните режисьори допринесе за изтреблението на стотици хиляди цивилни граждани, избити от режима на Башар Асад или от екстремистките ислямистки групировки на „Фронта ал Нусра“ и „Ислямска държава“. Разчетите на Катар са свързани с прекарването на газопровод към Европа, на Турция – с неутрализирането на кюрдите, на Саудитска Арабия – с придобиването на надмощие над Иран и запазване на влиянието върху сунитските държави. Не трябва да се пропуска и негласната намеса на Израел, който също прие да сътрудничи със сунитските режими срещу Иран и неговата ядрена програма. Фронтът ал Нусра и другите джихадистки формирования в Сирия се оказаха недостатъчни като инструмент за постигане на целта за сваляне на режима. Затова беше създадена нова армия от джихадисти и наемници с името „Ислямска държава“, зад която стоят Турция, САЩ и Катар.
Верските и геополитическите измерения на конфликта се подхранват взаимно и водят към непрекъсната ескалация на насилието с неизвестни резултати. Последен пример е Йемен, атакуван от коалиция на сунитски арабски държави, оглавена от Саудитска Арабия, за неутрализиране на шиитското движение на хутите, подкрепяно от Иран.
Много западни медии представят петролните сунитски монархии като умерени пазители на стабилността, а шиитите, подкрепяни от Иран, като екстремисти и нарушители на международния ред. Разпалването на верския конфликт също е начин да се поддържа геополитическото статукво срещу опасността от социални вълнения и прехвърлянето на Арабската пролет към петролните монархии, което предстои да се случи в близко бъдеще.
Като се има предвид историческата изостаналост на арабския свят, Арабската пролет трябва да се разглежда като начало на продължителен процес, насочен първоначално към политическа еманципация на арабските общества и доближаването им до правата и свободите на гражданите от западните демокрации.

Наблюдател

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *