Полицейската утопия

печат

Хора! Поднесете цвете – на гроба на собствената си глупост! Но и забийте един трепетликов кол, за да не вампиряса и да не ви нахапе – отново.

Запомнете добре – полицията не ви пази. В най-добрия случай тя следи за изпълнението на законите, а тях ги пишат персонажи, доказали от десетилетия, обратно на обещанията си, че не са ви нито „приятели“, нито ваши „верни служители“. Приятели не правят толкова мръсотии, докато се кълнат как работят ден и нощ за благото на гражданите, а като служители са показали пълно несъответствие между собствените си декларации и постигнатите резултати.

Очевидно обаче има достатъчно на брой люде в страната ни, които не престават да се изненадват огорчено и избликват възмутено в интернет: оказа се, че родната полиция най-добре пази собствените си интереси. Оказа се, че ако имаш на разположение оръжие като част от работния си екип и съумееш да се организираш с колегите, да се придвижиш до София и да поблокираш тук и там нормалния трафик на столицата, можеш да си поискаш каквото ти е кеф.

Оказало се било? Винаги е било така, откакто съществува държава, откакто ги има предтечите на полицията и самата полиция. Всяка държавна институция всякога е спазвала следните приоритети:

Първо – пази си задника и не топи колега… освен ако не се издигнеш до недосегаема за отмъщение позиция;

Второ – изпълнявай началническите нареждания, каквито и да са те; ако съвестта ти пречи, оставяй я вкъщи в сейфа за оръжие, за да не се изтърка; или си търси друга работа;

Трето – направи нещо и за гражданите, ако ти остане време, защото ако твърде дълго мрънкат, рискуваш първи да отнесеш гнева на едно въстание.

Единствено управленската върхушка изповядва друга редакция на втората точка: дръж властта до последно, използвай я до дупка, след теб и потоп, да не ти пука. Е, държавниците в дребните страни също имат началство – я Еврокомисия, я Световна банка, я Конгрес във Вашингтон, я президентски палат в Кремъл – и никога собствения си народ. По сполучливия израз на един блогър, сегашната българска власт се измъчва да действа между нарежданията от външните началници и призрака на летящите от площада камъни.

Полицията е инструмент на държавата и част от нея. Когато някой дисидентстващ пишман интелектуалец почне да чупи ръце, че „държавата отстъпвала пред МЕТЕЖНИТЕ ченгета“, това е смешен хленч. Държавата не отстъпва, тя просто си почесва лапата.

Когато пък други, уж „обикновени граждани“, седнат да се тюхкат за лошите условия на работа на държавните цербери, да внушават как „полицията е такава, какъвто е народът“, не бива да им вярваме – полицията винаги е най-лошата част от народа, щом е готова да мачка този народ по заповед отгоре.

Нелепо е и въздишането, че „на Запад“ полицаите били стройни, силни и хубави БОЙЦИ – ако някому милее да го смеле от бой хубав и строен, вместо дебел и грозен, да иде с психосексуалните си проблеми на терапия (стига да може да си я плати), не да натрапва бляновете си на другите, които, представете си, не искат да бъдат пребивани, докато си тръгват от (безплоден) екопротест, че и получават обвинения за „нападение над полицай“ – посмели да блъснат с глава и гръб полицейската палка или грайфера на кубинката.

Най-нелепо обаче е това недоумение – ах, полицията не се държи така, както го дават по филмите или обратно на описаното в съветската детска книжка за добрия милиционер чичо Стьопа. Ами в реалния живот е така. В утопичните представи сигурно има място за теоретично идеално сферична държава в абсолютен вакуум и липса на всякакви външни влияния.

Смехотворно е и обяснението, че „имаме милиция, а не полиция“. В държавата на БКП „милицията“ изпълняваше чисто полицейски функции, обратно на смисъла на думата.

Сериозният проблем на масовото съзнание е тази свята вяра в невъзможните, по никакъв начин неосъществими утопии. Същите хора обвиняват анархистите в утопизъм! Анархическата „утопия“ обаче ще се осъществи (освен ако човечеството не загине преди това, с вещата помощ на държавата) – тя се гради върху естествени човешки практики. Фантасмагорията „полицията ви е приятел“ обаче ще остане блян на инфантилен ум.

Вярно е, че където ченгетата са подчинени на избираемо от гражданите началство, особено в предизборен период ги юркат да се държат прилично с населението, ама само със сигурния електорат. В този случай нещата са само приглушени, а в основата – същите: полицията пази първо себе си, после шефовете, накрая и евентуално – гражданите. Детинско е да не се разпознае истината. Детинско е и когато истината грубо размаже наивника, той, след изживяна лична екзистенциална трагедия, че реалността не прилича на илюзиите му, да продължи да се вкопчва в самоизмамата, да смята реалността за „грешка“, за „отклонение“, което „може да се поправи“.

Може, но по пътя на установяване на напълно нов тип общество, в което не е чучната идеално добрата към народа полиция, а липсва мегдан изобщо да съществува такава.

Възмутените от реалността се доближават съвсем плътно до този извод, но не правят последната крачка:

…Ние, гражданите, нагледно и за кой и път показахме, че собственият ни непукизъм, страх и мързел ще ни затрият. Защото се вдигаме на бунт само срещу корупции и схеми, в които не участваме. Включат ли ни с нещичко, прибираме знамената. По това най-вече си приличаме с родната полиция

Обнадежден от заключителните думи на авторката, потърсих дали някъде по-открито зове към въстание. Уви. Дамата е против бунтуването по принцип. Тя си настоява за „чичо Стьопа“ – по легален и „мирен“ път.

В такъв случай думите ѝ са се оказали по-големи от нея самата. Но тя и други като нея даже не са развели знамената, за да ги прибират. Страхът да сторят логичното и необходимото вече ги е затрил. •

Шаркан

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *