Ползата от религията

печат
Никаква полза няма. Затова пък дертове от нея – на камари и на планини.

Ричард Докинз е британски учен, биолог, популяризатор. Горещо препоръчвам книгите му за еволюцията на живота, за генетиката и за това как идеите се разпространяват в обществената среда подобно на гените, пак по закони, поразително подобни на еволюционните. Докинз обаче е принуден да хаби времето си, което би могъл да използва за задълбочаване на знанията на широките маси по тези толкова важни и все по-приложни днес науки, за защита на човешкото съзнание от идеи, които сам нарича „вируси на ума“. По подобие на компютърните вируси те поразяват способността на хората да мислят самостоятелно, да оценяват информацията, да я претеглят и отхвърлят заблудите и лъжите, независимо в чия полза са те.

Филмовият образ доктор Грегъри Хаус неведнъж повтаря: „Да знаеш истината е по-забавно“.

В борбата си за свободно от идеологеми и лъжи съзнание Ричард Докинз анализира религията, търси дали от нея има някаква полза все пак.

Като еволюционист той недоумява: всяко безполезно поведение се наказва от естествения отбор с измиране. В същото време вярващите извършват безброй безполезни неща. За ритуали се прахосва страшно много време. Строежите на храмове са стрували стотици човеко-години. Дарбите на средновековните хора са били монополизирани за създаване на религиозна музика и живопис. В името на боговете си хората са измъчвали и убивали милиони себеподобни, жертвали са себе си, гладували са, давали са обет за мълчание, безбрачие, предприемали са дълги и опасни пътувания.

Може би религията е, както казвал Маркс, „опиум“? Обезболяващо, за да понесе човешкият ум неизбежността на смъртта? Да измисли смисъл на безсмислените несправедливости в този свят? И въпреки това, само с фантазия и желание нещата да бъдат други, а не каквито ги усещаме на гърба си, е необяснимо защо се е появила вярата в свръхестествени сили.

Докинз предлага следната хипотеза: религията наистина е безполезна. Тя е страничен ефект на нещо друго, наистина полезно, а то е способността на хората да се учат. Децата възприемат опита на родителите, като приемат на юнашко доверие всички техни съвети, предупреждения и забрани. Това повишава шансовете за оцеляване – кои плодове са ядивни, кои са отровни, кои животни са безобидни, кои са опасни и т. н. Тъкмо доверието обаче е изиграло лошата шега заедно с истините да се попият и заблудите на предишното поколение. Знанието, което не може да се провери, но е „достоверно“, защото „дядо така е казал“, се превръща в догма. Догмите създават виртуална реалност на обреди и ритуали, на авторитети и подчинение. Ражда се религията – заедно с жреците, които имат полза от нея и затова не търпят никакво съмнение.

По същия начин и днес се раждат митове, легенди, укрепват се предразсъдъци – съставните части на религиозния тип мислене, което всъщност представлява отказ от мислене. Човек се превръща в развъдник на клишета. Колкото по-невероятни са те, толкова повече вяра е нужна в тях и страх от събаряне на кулите от лъжи, израснали в главите ни, за да ни успокояват и утешават, да ни примиряват с безсилието ни. •

Шаркан

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *