Поскъпването

печат
Само преди два-три месеца държавните администратори ни проглушиха ушите с бурните си радости по повод на зърнената реколта – рекордна и по количество, и по качество. Т. нар. „делови среди“ бяха по-сдържани. После тонът и съдържанието на официалните изявления се промени.

Земеделието съществува като човешка практика най-малко от 6000-7000 години. Отглеждането на растения е вървяло ръка за ръка с технологиите за поливане, тоест земеделието е започнало като опит на човечеството да се освободи от пряката си зависимост от климатичните условия и метеорологичните капризи. Днес обаче, след минимум 60 века опит в напояването на земята, медиите огласиха откритието на бизнеса и държавниците, че засухата в света намалила селскостопанските реколти. Навярно този аргумент в полза на поскъпването на храните минава като първата глътка вода за едно жадно гърло. Само че дали картината остава същата, ако прегледаме данните на метеоролозите? Ако се сетим, че планетата ни има и южно полукълбо, където пролетта е в разгара си и където се намират мощните селскостопански производители като например Австралия и Аржентина?

Въпреки това цените скочиха на световния пазар. Като величина, те винаги се колебаят вълнообразно заради множество фактори, някои от тях обективни. През последните десетилетия обаче най-силно влияние върху цените оказва спекулативният капитал. Някой налива в някаква област пари, особено ако падат сдържащите административни бариери, а за да увеличи печалбата си, надува цените. Амплитудата на колебанията нараства, средният праг се повишава от усилията на спечелилите от ценовото повишение.

Това е глобалното, а сега – локалното. Цените на зърното по световните борси започват да падат, но в България брашното продължи да поскъпва – и то на фона на заклинанията, че „шоково поскъпване няма да има“. Успоредно с тези заявления се приказва и за „скъпите фуражи“. Момент, нали имахме рекордна реколта? Логично и по здрав смисъл е едно общество, дори крайно несолидарно като нашето, да се погрижи да се запаси с нужните за зимата количества, а излишъците да изнася за пари. Не би. Търговците се втурнаха да продават навън всичко. Потребностите на населението от храна са нищо в сравнение с тяхната потребност от забогатяване. Въпреки добрата реколта, България не е в състояние да се самозадоволи – обратният внос на фураж и храна вече е факт – и то на по-скъпия установен праг. Населението губи, търговците печелят. Това е логиката на отворения пазар. Държавна намеса и регулация? Моля ви се! Държавата обслужва капитала, не обратното. Освен това, „свободният пазар“ винаги действа в една посока. Когато цените са високи и износът е изгоден, „единствен пазарът регулира“, а когато цените вземат да падат, айде комбайните на паветата и „субсидии“, „дотации“ и всякакви други непазарни интервенции. Двойният стандарт обърква населението, поражда спорове вместо съпротива срещу самата система на печелене за сметка на задоволяване на елементарните потребности. Само че реално двоен стандарт няма. Стандартът е един – първо богатите да стават по-богати, пък другото – после.

Междувременно основните хранителни продукти – зърното и олиото – се насочват към платежоспособните консуматори. Недостиг на слънчоглед? Глупости. През прозорците на влака се виждат почернели неожънати площи. Те ли вдигат цената на суровината? Ами ожънете я! Не би. Истинският селскостопански производител, онзи който се труди с ръцете си, няма сметка да харчи за жътва – техника, горива, складове. Изкупните цени сякаш нямат нищо общо с тези на борсата. За да покрие всички задължения към държавата, да си върне предишни борчове, както и да плати арендата на едрите земевладелци (отделен е въпросът откъде се пръкнаха те, при положение че в предишната България земята беше държавна собственост), производителят трябва да остане без никакъв приход за собственото си преживяване. Затова чернеят неожънати площи. За изкупвачите и вносителите това е изгодно. А за нас?

Като стана дума за горивата, те също гонят високи цени. Оттам и енергията като цяло. Колко удобно – още едно оправдание за „позлатените“ яйца, захар, олио и брашно. Дори когато нараства броят производители на енергия, цената на тока пак се качва – с постановление на институции. Отново: където има мегдан за намеса в полза на крайния потребител, такава не настъпва и няма как да настъпи, понеже регулаторите не целят никакво социално равновесие, камо ли справедливост. Нетипичното поведение на цените на храните и енергоносителите през това лято е повече от ясен симптом. Държавата е играч в играта за разпределение на печалбите, за тяхното увеличаване. Не само цените на продукцията влизат като козове във всяко раздаване, тук се използва и широко разтръбяваната „конкурентоспособност на българската икономика“, която наистина от десетилетия насам със зъби и нокти се бори да задържи първото място в Европа отзад напред. Какво толкова произвеждаме, след като страната покрива едва една пета от нуждите си от месо, например? Конкурентоспособността на дело иде от поевтиняването на труда – в прав текст: повече работа, по-малки заплати. Не само в земеделието, навсякъде. За да има увеличение на възнаграждението, държавата и бизнесът предлагат „решение“: съкращаваме работните места, изхвърляме колегата ти, неговата заплата делим за останалите… ако са послушни.

Все пак, без никакви социални подаяния системата не може да оцелее. Напрежението и недоволството ще оскъпи силовите услуги (заплатите на полицията, „хонорарите“ на мутрите), ще породи загуби от стачки, а пътьом може и да проясни съзнанието на онеправданите, да ги подтикне към обединяване срещу виновниците за осиромашаването. Затова мизерните остатъци от храна (същите хляб и олио) се напомпват с „подобрители“, иначе казано – с боклук. Един от рекламните слогани „салам от месо“ все повече звучи като подигравка. Промяната в качеството на хранителните продукти вече се усеща – и то в посока на влошаване. Лошо хранене – понижена работоспособност. При изискването „да се работи повече“, за което безспир дуднат „приятелите на кохезията“ (преведено на нормален език: приятелите на копанята от европейски фондове) – на какво прилича това? Май на някой „социалистически“ концентрационен лагер, в който затворниците биват уморявани с бачкане до изнемога плюс намаляващи като качество дажби, без които човек не успява да възстанови силите си и просто угасва.

Неудобно е за сегашните властници да се сравнят дори с показателите на държавния капитализъм от болшевишки образец. Само отделни техни представители раздухват носталгията по онова минало, цинично наречено „социализъм“. В същото време за първи път от времената на Живков и реставрирания частен капитализъм скъпите зеленчуци и ток обезсмислиха едно традиционно – не от любов към спорта, а от зор в разгара на „социализъма“! – занимание на повечето български граждани, каквото беше приготвянето на зимнина. Бурканите вече не си струват усилията. Остават количките за хипермаркети. Зависимостта на обикновения човек с доходи под и около средните от системата става пълна. Повече от две трети от населението рискуват буквално да пукнат от глад, ако дръзнат да си „търсят правата“ пред монополистите.

И така: накъде вървим и защо вървим натам? Нима не става ясно, че си патим от системни недостатъци на капитализма и държавността, които не могат да се отстранят с ремонти, също както хлябозаместителят не става хляб с добавяне на трици? •

Хасан Девринджи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *