Последният първи май

печат
Борбата за поносими условия на труд и достойно заплащане е явление с вековна история. „Класическия“ си вид придобива през XVII век, началото на Индустриалната революция, когато държавната власт в Англия с целенасочени закони разорява селячеството, за да осигури с работна ръка фабрики, корабостроителници и търговския си флот. Цяла епоха на еволюция – от бунтове, включително трошене на машини, в които младият пролетариат наивно припознавал „корена на злото“, през движение за „легално отстояване на права“ през 1830-те, до осъзнаването на по-радикални форми на съпротива. Тази епоха вече приключва – пролетариатът се стопява както количествено, така и качествено – сред Испанската революция от 1930-те надали може да се надяваме на нов възход на работническата класа. Редно е да признаем, че пролетариатът изпусна историческия си шанс да изиграе ролята, за която не се полагат „Оскари“, а куршуми, затвори и уволнения – ролята на двигател на истинска социална революция, която да постигне установяване на общество с вграден механизъм за постоянно постигане на справедливост за всекиго и всички. Залезът на пролетариата означава залез на символите на неговата борба. И макар те да не са изчезнали още напълно, с тях се случва същото, което е сполитало старите езически божества – превръщали се в персонажи от детски приказки: например страховитата господарка на смъртта станала комичната баба Яга, плашеща само малките деца.

Причините за този упадък са ясни – трудът се роботизира и разпръсва в малки „подизпълнителни“ структури. Символите и идеите се употребяват като консуматив в партийни игри, деградират до рекламни слогани от всякакъв друг, но не и социално прогресивен характер.

При все че днес Първи май се тачи като ден на международна работническа солидарност в 142 страни, в почти никоя от тях не наблюдаваме окончателно и справедливо решение на „проблема“ между труда и капитала. В повече от 80 страни изобщо липсва такъв ден, нито през май, нито на друга дата. Някъде е направо забранен. Другаде е пародия на самия себе си – както у нас, благодарение на „усилията“ на „социалистическата“ ни партия: чалгичка, кебапчета, балончета, стада пенсионери, половината от които – бивши служители на МВР и БНА, представителите на останалите професии в нашата майковина все по-рядко доживяват до пенсионна възраст.

Въпреки това, ако заедно със символите в забрава потъне и споменът, всички хора от долните етажи на социалната пирамида рискуват да изгубят няколко важни неща. На първо място – самочувствието, че изобщо е възможно преборване на всесилните работодатели и подкрепящото ги друго „началство“. На второ – практическият опит как да изтръгват парче по парче онова, което им се полага по рождение – скорошните, а и предишните стачки и протести на лекари, миньори, шофьори издават липса на такъв опит, на идея, на кураж и надежда за промяна, извършена по тяхната, на обикновените хора воля.

Затова нека си припомним, че първата победа на работниците е още през 1856 г. в Австралия – получават осемчасов работен ден при същото заплащане. Следват бомбените саботажи в каменовъглените мини в Пенсилвания през 1870-те. Майските събития в Чикаго през 1886 г. получават най-голяма публичност – и това е причината социалдемократите от Втория интернационал да си направят голям помен с чуждата пита, като обявят на Парижкия си конгрес през юли 1889 г. Първи май за ден на работническа солидарност. „Чуждата пита“ в случая е анархическа – именно анархическите организации увличат повече от четвърт милион работници от САЩ и Канада да стачкуват на 1 май 1886 г. Най-масово е участието в Чикаго. Именно там на следващия ден са уволнени 1500 работници, а на тяхно място са наети стачкоизменници. Опитите на стачниците да спрат стачкоизменниците са удавени в кръв от полицията – загиват най-малко четирима души, десетки са ранени. Анархистите в Чикаго пускат листовки с призив за митинг срещу полицейския произвол. Митингът се събира на площад Хеймаркет на 4 май вечерта. Достатъчно мирен, макар и гневен, митингът е посетен дори от кмета. След десет часа обаче шурва порой, хората започват да се разотиват – и тогава ченгетата атакуват. Полицейски провокатор хвърля бомба, полицаите откриват огън, който в проливния дъжд и тъмнината поваля немалко техни колеги, за които не струва да жалим, но са избити и мнозина цивилни. Началникът, издал канибалските заповеди, след няколко години е съден за корупция. В онзи момент обаче полицията се развилнява – разбива работнически клубове, арестува стотици хора. Със средновековни побои и „модерни“ изтезания с електрически ток събира „доказателства“ за осъждане на осем анархисти, от които само един е присъствал на площада и в момента на експлозията е държал реч.

Август Шпис, Албърт Парсънс, Адолф Фишер, Джордж Енгел, Луис Линг, Михаел Шваб, Самуел Филден и Оскар Небе. Първите четирима са обесени на 11 ноември 1887 г., Линг е самоубит предишния ден. Под бесилото те пеят „Марсилезата“ (опошлена до химн на капиталистическата държава Франция), а Шпис извиква: ЩЕ ДОЙДЕ ВРЕМЕ, КОГАТО НАШЕТО МЪЛЧАНИЕ ЩЕ ЗВУЧИ ПО-ГРЪМКО, ОТКОЛКОТО ГЛАСОВЕТЕ, КОИТО ЗАДУШАВАТЕ ДНЕС!

Семействата на осъдените не са допуснати да се сбогуват, даже са арестувани.

През лятото на 1893 г. ВСИЧКИ оцелели в затвора анархисти са освободени, властите официално признават полицейската провокация. Щатският губернатор писмено се извинява. Разследване на полицейския произвол обаче няма – типично както за онова, така и за нашето време. Стражите на реда, техните провокатори и техните господари се издънват само по изключение и то не за най-сериозните си престъпления, а когато губят конкурентното боричкане в змиярника си.

Съвременните български медии традиционно коментират с осъдителен тон „безредиците“ на Първи май в Европа и Турция (където пак загинаха демонстранти) на фона на „образцово мирното“ сборище на БСП – мирно като в гробище. Интересно как се очаква да бъде честван ден на клане на бедняци от униформени мутри?

Как самите вие, безработните или на ръба на уволнение, още работещите и чакащите заплата като посещение на халеева комета, мислите, че трябва да се празнува? С театрални постановки като „честванията“ на Априлското въстание ли?

Бунт се чества с бунт. Въстание – с въстание. Хубавото – с радост, тъжното – със скръб.

С какви очи обаче се чества продължаваща несправедливост?

Васил Арапов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *