Поуките от Испанската революция

печат

(продължава от миналия брой)

Синдикатите са това, което са, защото работниците са такива, каквито са, а не обратното.

Анархизъм и синдикализъм

В масовите организации, малцинството от анархисти може да запази своята идентичност и да упражнява революционно влияние, само ако поддържа една непреклонна позиция. Под това не разбираме, че трябва да бъдем в опозиция на евентуалните действия на трудещите се за подобряване на икономическото им положение и условията на труда. Напротив, ние, анархистите сме първите, които насърчават такива действия, но знаем, че те са реформистки по същество и не могат да ни доведат до Социалната революция, чиято цел е премахване на класите и на привилегиите.

В действителност, както видяхме, в реформистките синдикати, договорите за повишение на заплатите, поради сложността на икономическата система и отражението на стачките в частната индустрия, могат да нарушат равновесието в други сектори и да повишат цената на живота изобщо. Това не са борби между работници и капиталисти, а въпроси, решавани на правителствено ниво от съдилища, където видни юристи и интелектуалци интерпретират договорите, съобразно индексите на жизнения стандарт и статистиките. Взетите решения се налагат както на работниците, така и на техните началници. Може да се каже, че тук излагаме един краен случай, който представлява задълбочаваща се тенденция във високоиндустриализираните страни. Масовата организация, вместо да бъде инструмент на борбата против несправедливостта и икономическите привилегии, се превръща в голям затвор, в който индивидът губи своята идентичност и става една от многобройните и безнадеждни трансмисии на капиталистическата машина, основана върху производството и статистиките, които се променят динамично.

Струва ни се, че подобна опасност съществува даже и в една масова синдикална организация (въпреки революционния дух, който може да ръководи нейните основатели при избора на целите и принципите, както и при формулирането на гаранциите да се попречи на формирането на една вътрешна бюрокрация чрез приетия устав), когато тя отваря широко вратите си за всички работници. (По време на борбата за ръководство на CNT през годините, които предшестват непосредствено диктатурата на Примо де Ривера, анархистите обвиняват Сеги и приятелите му в реформистки уклон, склонен да приеме посредничеството на държавата в трудовите дела, макар Сеги да е една от най-изтъкнатите и всепризнати фигури в историята на испанското революционно движение.)

От тук произтича и дилемата: ако една работническа организация иска да успее да подобри икономическото положение на своите членове, тя трябва да има възможно най-голяма членска маса, т. е. да се стреми да се превърне в масова организация. Ако обаче, в момента на записването им, се изисква от работниците да приемат идеологическите цели на организацията, това означава те да бъдат подложени на политически тест, който да осигури нейната идейна хомогенност. Това обаче може да я изолира от масите, които биха отказали да я следват. В действителност, организации като CNT, макар декларираната от тях цел да е анархокомунизмът или свободният комунизъм, приемат всички работници, независимо от техните политически симпатии или антипатии. Много членове на CNT се записват в нея, само защото тя защитава по-енергично техните интереси във всекидневните борби; други се записват вероятно защото в тяхната област CNT е по-многочислена от UGT. Към това следва да се добави, че двете организации по време на гражданската война удвояват членовете си, защото всички работници са задължени да членуват в едната или в другата. Това отчасти обяснява защо Комитетите винаги успяват да спечелят по-голям авторитет в политическото ръководство на CNT, отколкото в борбата срещу Франко.

За решение на дилемата някои революционери предлагат да се създаде идейно чиста революционна синдикална организация, чиито членове след това да се записват в масовите организации. Организация от такъв тип обаче ще бъде синдикат по своята структура, а революционна партия по същество, която идея, както показа практиката, е обречена на провал.

Поради гореизложените критерии и факти, анархистите често са считани за „индивидуалисти“, което значи, че те се противопоставят на организацията и на дисциплината, която тя изисква. Самите анархисти до известна степен са виновни за това объркване. В нашите среди съществуват хора, които считат, че активността им трябва да се концентрира върху създаването на една синдикална и революционна организация – или по-точно анархосиндикална – като антитеза на реформизма на синдикатите. Други, обратно, мислят, че цялата ни енергия трябва да се насочи към разпространението на нашите идеи между работниците и във всички среди, които ни симпатизират, участвайки в работническите борби, когато това е възможно, без да губим физиономията си на анархисти, защото целта ни е да разпространяваме сред масите революционните идеи.

Понеже тези анархисти не смятат, че създаването на анархосиндикалната организация е първата и главна крачка към конституирането на едно съзнателно и боеспособно революционно движение, тенденцията е първите е да се считат за „антиорганизационни“ и дори за „индивидуалисти“. За да бъдем по-кратки, ние ще предположим, че принципите на анархистическия синдикализъм са познати на читателя. Според нас, разликите между анархистите и анархосиндикалистите не са от идейно естество, а са по-скоро разлики в преценките.

За да бъде последователен, анархосиндикализмът трябва, според нас, да прецени дали това, че работниците не са революционери, се дължи на официалните синдикати. Тези последните, ни казват, ще бъдат реформистки и реакционни, поради своята структура, която пречи на базата да ги контролира и окуражава открито формирането на бюрокрация, която поема върху себе си всички инициативи. Подобен анализ обаче ни се струва погрешен. Той предполага, че работникът като такъв е революционер, вместо да признае, че и той е продукт (и жертва) на обществото, в което живеем, какъвто, повече или по-малко, е случаят с всеки от нас. Синдикатите, както и всички други концентрации на човешки същества като затвори, армии, болнични заведения, са умалени копия на днешното общество с неговите качества и недостатъци. С други думи, синдикатите са това, което са, защото работниците са такива, каквито са, а не обратното. Поради тази причина, анархистите, които се интересуват по-малко от революционната организация на работниците, считат проблема за организирането им за второстепенен по отношение на този за индивидите; те мислят, че и днес не липсват хора, способни да се посветят на ежедневните отношения между работници и работодатели, но че са малцина онези, които подчертават доколко подобна акция е несъществена като самоцел. Ние не се съмняваме, че когато достатъчен брой работници станат революционери, те ще се ангажират сами, ако преценят, че това е необходимо, със създаването на собствените си организации, което е твърде различно от това най-напред да създадем революционна организация, а после да търсим революционери (в реформистките организации, където членуват мнозинството от работниците). Отворихме една толкова дълга скоба върху отношенията между анархисти и синдикалисти, защото те имат важно значение за ролята на революционното движение (и анархистическото в частност) в Испания било преди, било по време на борбата срещу Франко.

От основаването си през 1910 година, CNT рядко си е спестявала вътрешните борби между реформистките или опортюнистични елементи и анархистите, чиято специфична цел е да съхранят анархистическия дух, с който Организацията е заредена от своите основатели. Тези борби са отчасти отражение на световните събития – например, войната от 1914-18 г., през която някои са на страната на съюзниците, а други – за неутралитет; или Руската революция, която предизвиква оставката на неколцина от най-известните ѝ членове като Андреас Нин и Морено, които я напускат, за да създадат испанската компартия, преди да станат нейни жертви.

Борбите обаче често се изострят поради лични противоречия между хората, които се стремят да станат шефове на Конфедерацията. Хора като Сеги, Пестаня и Пейро имат основна, дори лична роля в развитието на CNT; макар накрая революционната позиция да преобладава в манифестите и декларациите на Организацията, ревизионистичната, реформистка тенденция се проявява постоянно: било в индивидуални действия, които я поставят пред свършен факт (Сеги сключва пакт с UGT без знанието на членовете на CNT; Нин решава еднолично да присъедини CNT към Коминтерна), било чрез преговорите на секретарите с политиците: Аз поисках думата – казва Пейро на конгреса на CNT, проведен наскоро след прокламирането на Републиката през 1931 г., – за да потвърдя, че от 1923 г. досега, нито един Национален или Регионален комитет не е преставал да бъде в контакт с политическите елементи, не за да институционализират Републиката, а за да свършим с диктатурата на Примо ди Ривера (Пейрац, I, 40). През периода 1936-1939 г. това политическо поведение достига своята кулминация с действителното участие на CNT в правителството с всички произтичащи от това последици. Фактите доказват, че ревизионизмът на CNT завършва с поражение. Днешната позиция на Испанското анархистическо движение (MLE) не е ясна; в изгнание то е разделено на два лагера – мнозинството иска връщане към революционните принципи на CNT, а малцинството е благоразположено към едно разширение на колаборационистката политика. (Теоретично CNT се обединява през 1960 г., но практически разделението продължава.)

Каква е ролята на анархистите във вътрешните борби на CNT? На една национална анархистическа конференция, проведена през зимата на 1918 г. в Барселона, с намерение да се разисква какви трябва да бъдат отношенията на анархистите със синдикалните организации, е решено, че едно масово работническо движение, като CNT не може да бъде квалифицирано като анархистическо: То трябва да бъде, доколкото е възможно, пропито с анархистически дух и водено и направлявано от анархистите. През 1922 г., на конгрес на анархистическите групи, проведен в Мадрид, е постановено, че всички анархисти трябва да се запишат в CNT и да действат чрез нея. Много от тях досега не се съобразяват със CNT, която в техните очи стеснява обхвата на анархизма като философска доктрина, насочена към всички хора. Те ще трябва бързо да упражнят своето влияние върху нея, ако не искат да я видят паднала в ръцете на болшевиките, които практикуват обичайната си тактика на инфилтрация (Бренан, стр. 132-133). •

 (Следва)

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *