Поуките от Испанската революция

печат

(продължава от миналия брой)

Политиката, препоръчваща да се действа посредством CNT, не може да не доведе до загубата на идентичността и анархистическата независимост на FAI, още повече, че много от ръководителите на CNT са и ръководни членове на FAI. (Илдефонсо Гонсалес, Испанското анархистическо движение, стр. 14, главата Тенденциите във FAI. Там, между другото, се отбелязва, че някои стари активисти мислят, че епохата, предшестваща образуването на FAI, е най-бляскавата за испанския анархизъм от гледна точка на строгото следване на анархистическите принципи.) Резултатът от тази двойнствена роля е, че в края на 1936 г. FAI прекратява функциите си като идейна и специфична анархистическа организация, отрича всички свои принципи с факта на участието на някои от своите членове в правителството на Каталония и Мадрид като представители на CNT (Гарсия Оливер, Монсени, Сантилян, Ерера и др.) и със сливането на FAI, FIGL (Иберийска федерация на младите анархисти) и CNT в една обща организация, наречена MLE (Испанско анархистическо движение), когато по време на националната асамблея на регионалните комитети на CNT, проведена в Барселона на 23 май 1937 г., за пръв път се появяват предложения, подписани не само от регионалните комитети на CNT, но също и от Полуостровния комитет на FAI. Това беше началният момент – пише Пейрац – за конституирането на MLE, един вид сливане на синдикалната секция, идейната секция и тази на младите, което трябваше да бъде последвано от финалния акт на войната и да продължи в нелегалното движение, в изгнание (Пейрац, II, 287).

Десет години преди това Малатеста, като вижда ясно последствията от сливането на анархистическото движение със синдикалната Организация, пише с онова дълбоко разбиране, което отличава всичките му текстове:

Всяко сливане или объркване на анархистическото и революционно движение със синдикалното завършва или със свиване на синдикатите до безсилие по отношение на техните специфични цели, или със смаляване, отклоняване или разрушаване на анархистическия дух („Мисъл и Воля“, Рим, 16.04.1926 г.).

Анархизмът и насилието

Решихме, че един анализ на военните аспекти на борбата в Испания излиза вън от рамките на това изследване и че този сюжет е извън нашата компетентност. Да откажем да разглеждаме някои принципни въпроси, свързани с развитието на въоръжената борба обаче би било равносилно на желанието да избягаме от своите отговорности.

Насилието, противно на наложеното схващане, не е част от анархистическата философия. Анархистическите мислители винаги са подчертавали, че победата на Социалната революция, както и установяването и поддържането на едно свободно анархистическо общество, е невъзможно посредством въоръженото насилие. Прибягването към насилие е признак на слабост, а не на сила; и без съмнение, една революция, в която няма да има насилие или то ще бъде сведено до минимум, има най-голям шанс да успее, защото ще се ползва от поддръжката на почти цялото население за постигане целите си.

Ако анархистите не декларират, че единствената революция или въстание, които признават, са водещите директно към анархокомунизма, те трябва да имат ясно отношение към създадената ситуация от тези въстания, чиито цели са само крачки към желаното общество, и да изяснят каква ще бъде позицията им в такава битка. Общо взето, позицията им винаги е била ясна: всяко действие на народа за неговото освобождаване трябва да бъде подкрепяно от анархистите като анархисти. Тоест, те трябва да бъдат готови на отстъпки за общата кауза, но при това никога да не губят своята идентичност. Ние сме убедени, че подобно поведение изисква от анархистите да посочат без колебание това, което считат за грешки в революцията, и като запазят свободата си на действие, да бъдат готови да преустановят своето сътрудничество във всеки момент, когато преценяват, че целите на тяхната борба са били пожертвани заради условията.

Използването на насилие почти никога не е било оправдавано от анархистите нито като принцип, нито като средство за постигане на целта. Повечето анархисти са оправдавали използването му като една революционна или тактическа необходимост. Това недоразумение се дължи на словесното объркване, за което са отговорни и самите анархисти.

Имаме предвид, разбира се, онези анархисти, които определят себе си като пацифисти. Това води до невярното заключение, че всички, които не са включени в тази категория, са привърженици на насилието. Грешка е според нас да се превръща ненасилието в принцип, докато в действителност то е само тактика. Казахме, че насилието не е въпрос на средство или на цел в анархистическата философия. Защитниците на „ненасилието“ обаче не правят разлика между насилие, използвано като средство за налагане волята на една група или класа, и насилие, представляващо неизбежна самоотбрана.

В Испания опитът да се завземе властта чрез сила е извършен от Франко и неговите военни и фалангистки сподвижници. За тази цел те имат грижливо подготвен план да окупират всички по-важни градове. Какво е трябвало да направи народът на 19 юли? Да отговори с ненасилие? „Да обърне и другата страна?“ Всеки испанец би поклатил глава и въздъхнал пред подобна наивност. Когато обаче употребата на насилието продължи отвъд предвиденото време и граници и въоръжената борба престане да има някакво отношение към техните цели, ние считаме, че анархистите, заедно с техните другари работници, трябва да поставят под въпрос валидността на въоръжената борба. В Испания такава ситуация се създава няколко месеца след началото на пуча. Забавянето да се използват първите успехи и неспособността да се попречи на създаването на едно предмостие от Мароко позволяват на Франко да прегрупира и разгърне своята армия, а след това да предприеме мащабна офанзива от юг, която заплашва да обкръжи Мадрид. При тази ситуация водачите на CNT-FAI приемат гледната точка на правителството на Народния фронт и отстъпват, с което спомагат за милитаризацията. Последиците от тази капитулация са разгледани достатъчно подробно в това изследване.

Може ли CNT-FAI да постъпи другояче? Това е въпрос, който испанските революционери трябва да си поставят в даден момент и да отговорят обективно.

Ще се ограничим с това да изразим своето мнение, без да навлизаме в детайли. Смятаме, че анархистите могат да участват в една борба, само ако тя изразява истинската воля на един народ за свобода и справедливост. Когато обаче тази борба трябва да бъде организирана и водена с безчовечност, съизмерима с тази на врага, с помощта на редовни армии, обучени да се подчиняват сляпо на шефовете си, с милитаризация на тила и с цензура на пресата и общественото мнение, когато се толерират секретните затвори и изразяването на критични мнения се счита за измяна (както в процеса срещу POUM), тогава, още преди да се стигне до тази фаза, анархистите, които не се страхуват от непопулярност и от „присъдата на историята“, трябва да декларират, че не могат да сътрудничат и да поведат своя собствена война против двата режима по начин, който е в съгласие с техните стремежи и с анархистическите принципи.

Целта и средствата

Това, което отличава революционните анархистки движения от авторитарните в борбата им за установяването на едно свободно общество, са използваните средства за постигането му.

Анархистът счита, че инициативата трябва да идва отдолу, че свободното общество трябва да бъде резултат от волята на по-голямата част на населението. Авторитаристът-марксист, обратно, вярва, че волята за свобода може да бъде увеличена, когато днешната икономическа и политическа система бъде заменена с една диктатура на „пролетариата“, която с развитието на народното съзнание и чувство за отговорност ще „отмре“ и ще се роди свободното общество. Между тези две гледни точки не може да има нищо общо.

Почтеният авторитарист-марксленинист (какъвто може би не съществува) приема, че гледната точка на анархиста е благородна, но утопична и обречена на неуспех по начало; докато анархистът, като призовава историята за свидетел, твърди, че методите на другия могат само да заменят една държава на принудата с друга, също толкова деспотична и отдалечена от народа, която не ще „отмре“ никога. Свободното общество може да се роди само от свободното сдружаване на свободни хора (т. е. хора, свободни духом, без предразсъдъци, които вярват твърдо в свободата – собствената си и на другите).

При разработването на това изследване, едно от заключенията, до които стигнахме, е, че само малка част от испанското революционно движение е наистина анархистическа – мнение, което не е само наше. Подобна гледна точка е доста добре изразена от един стар анархист, който пише с псевдоним „Фабио“ в анархистическото списание „Нови времена“ (в броя му от месец април 1945 г.): Ако колаборацията беше само една грешка, тя нямаше да бъде фатална. Грешките се поправят. Съучастието се прекратява и въпросът приключва. Колаборацията обаче разкри нещо непоправимо – нещо, което някои от дълго време подозираха: че ние, анархистите в Испания, бяхме само няколко стотици, максимум – хиляди (стр. 100).

Изглежда, между другото, че мнозина активисти, наричащи себе си анархисти, остават заслепени от култа към действието, чието превръщане в самоцел води до катастрофални последици. Те стават жертви на илюзията – за която сами често критикуват социалистите, – че властта е зло, само когато е в „лоши ръце“ (sic) и се употребява за несправедлива кауза, а не както твърди Бакунин, че „властта развращава упражняващите я, а абсолютната ги развращава абсолютно“. Така, през май 1936 г. те са готови да използват оръжията на войната като средство да смажат „фашизма“, но цялата политика на CNT-FAI след юли 1936 г. е в абсолютно противоречие с това, което Конфедерацията е заявявала винаги до този момент, както можем да видим от „утвърдените позиции на Конгреса в Сарагоса“ през май 1936 г. Някой от най-важните точки си струва да бъдат анализирани. •

(Следва)

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *