Поуките от Испанската революция

печат

(продължава от миналия брой)

В тези позиции, които цитирахме вече, макар че Организацията е наясно с парламентарната демокрация и признава „фалита“ на съществуващите политически и социални институции, след юли CNT-FAI искат да ги възстановят с по-ефикасни средства, за да укрепят фронта, изправени пред ситуацията, създадена от военния бунт. Те решават, че въоръжената съпротива и икономиката на страната могат да бъдат организирани ефикасно само „от горе“. Тази позиция е изразявана многократно, но никога така категорично, както в уводната статия на в. Солидаридад Обрера от 21 февруари 1937 г.:

Когато Мадрид остана без правителство и без господар на съдбините си, той организира своята отбрана. Наскоро се видя, че управляващите бяха една пречка. Винаги, когато народът действаше съобразно собствената си инициатива, победата не закъсняваше. Когато се поема отговорността да се управлява и ръководи един народ, който притежава толкова изключителни етнически и морални характеристики, не можем да приемем нито съмненията, нито постоянните колебания от страна на тези, които ръководят войната и Революцията. Никакви причини не ги оправдават, освен фалитът на техния капацитет да ръководят…

Когато нямаш доверие в народа, който ръководиш, си даваш оставката. Да управляваш без доверие в националния капацитет е равносилно на подготовка на поражението. В такива върховни моменти за испанския живот неговата съдба трябва да бъде поверена на хора, които са убедени в крайния триумф. Революцията трябва да вибрира в мозъка и в сърцето. Тактическото умение и човешкият капацитет са необходими фактори, за да победим огромните трудности, които пречат на триумфа. Трябва да го желаем на всяка цена. Нашият Дурути казваше: „Ние се отказваме от всичко, освен от победата“. Това е нашият девиз. За да се води народът, са необходими хора, поели мисията да въплътят мисълта: „За да ти се подчиняват, преди всичко е необходимо да имаш авторитет“. И единственият начин да го имаш, е да заплатиш с личността си. Нужен е капацитет и дар да командваш, доверие в съдбините на народа, който командваш, активност, дар да предвиждаш, да бъдеш напред, а не ремарке.

Датата на този извънреден пример за двулично мислене е важна, защото през февруари 1937 г. CNT има четири министри в правителството! Читателят трудно може да разбере обаче защо „винаги, когато народът действаше съобразно собствената си инициатива, победата не закъсняваше“, а CNT до такава степен иска да участва в правителството; или как едно правителство, което „има доверие в народа“, има нужда да го „подчини абсолютно“.

От друга страна, като подчертава „фалита на днешния политически режим“, виждаме „Позицията относно революционните съюзи“ от май 1936 г.:

1) UGT, подписвайки Пакта за революционен съюз, признава категорично фалита на системата на политическо и парламентарно съучастие. Като логическо следствие от това признание тя ще прекрати всяко парламентарно и политическо сътрудничество и подкрепа на днешния режим.

2) За да се превърне в реалност Социалната революция, е необходимо да се разруши напълно политико-социалният режим, който управлява живота на страната.

(Пейрац, I, 121)

Апологетите на политиката на CNT-FAI вероятно ще възразят, че за да бъде бит Франко, е необходимо да се промени тактиката на Организацията, още повече, че UGT не приема съюза. Ще отговорим на това веднага. От юли до септември 1936 г. никоя от двете организации не е представена пряко в централното правителство. През този период полагат ли се някакви усилия за създаване на революционен съюз с UGT? (Още повече, че революционният съюз не означава пакт между лидери, какъвто е пактът CNT-UGT от 1938 г., а е съюз с революционните секции на UGT.)

Колкото до първия аргумент на апологетите относно тактиката, да го поставиш на преден план, означава да пренебрегнеш смисъла на цитираните два параграфа, в които се признава „фалитът на системата на политическо и парламентарно съучастие“ и това, че Социалната революция изисква „да се разруши напълно политико-социалният режим, който управлява живота на страната“. Това не са тактически декларации, а потвърждаване на уроците от опита, извлечен от политиката на сътрудничество, и тяхното формулиране като принцип. Лидерите може да са имали своите основания да вярват, че Социалната революция и поражението на Франко са невъзможни едновременно, но според нас точно поради тази причина е трябвало да стигнат до заключението, че това още по-малко може да се очаква от правителството на съучастието. Хуан Лопец, бивш министър на търговията и изразител на антианархистическата и проправителствена позиция в CNT, излага на едно събрание на наскоро създадения Национален комитет на Анархистическото движение в Мадрид, на което той е генерален секретар, резултатите от сътрудничеството с изключителна яснота на 11 март 1939 г., в последните мигове от борбата, когато лидерите на CNT предлагат да ликвидират сталинистите, преди самите те да бъдат ликвидирани:

Нашата позиция по отношение на компартията е: ние имаме достатъчно основания да ги елиминираме, но имаме не по-малко причини да постъпим така и със социалистите и републиканците. Политиката на Народния фронт е отговорна за всички наши катастрофи и за днешната ситуация, дори и от международна гледна точка.

След тази изповед Лопец очертава политиката, която трябва да се следва предвид обстоятелствата, и неговите думи заслужават да бъдат чути, защото разкриват политическата ориентация, която господства над мисълта и делата на лидерите на CNT; ориентация, която, ще добавим, заплашва дори принципите на една организация, контролирана от базата (от членската ѝ маса) и се намира в абсолютно противоречие с принципите. Лопец казва:

Всичко това ни е ясно – ние можем да се насочим срещу сталинистите, но трябва интелигентно да изберем удобния момент. Нашата политическа позиция трябва да бъде: „Ние не искаме ликвидирането на компартията, нито на която и да е друга партия, а искаме всички да бъдат част от Народния фронт и да оказват най-голямо съдействие на Националния съвет на отбраната. Тогава всичко щеше да бъде наред и сталинистите не ще могат да вземат властта…“

(Пейрац, III, 378)

Неоспорим факт е, че лидерите предпочитат да не държат сметка за точния анархистически анализ на социалния проблем под претекст, че ситуацията е твърде сложна и извънредна, за да може да се предвиди или да се вземе под внимание в писанията на нашите теоретици. Този характерен пример за испанската спецефичност (sic), който често крие тържествуващо невежество, се потвърждава от броя на Солидаридад Обрера от 2 февруари 1938 г.:

Ние съзнаваме много добре, че войната е по-важна от всичко, тоест ние трябва да посветим всичките си сили на тази страховито поглъщаща ни борба, чиито изисквания определено не бяха предписани в никоя доктринерска рецепта.

(Всъщност, испанската „специфичност“ е предвидена в писанията на Малатеста, Беркман, Голдман, Бертони и др., а стратегията и тактиката на анархистите в една война или политическа революция, различна от Социалната, са формулирани още през ХIХ век от Михаил Бакунин.)

Една от последиците от тази политика „на обстоятелствата“ е, че лозунгите на пропагандистите на CNT-FAI поставят сурдинка на Социалната революция и използват свръхмощната си пропагандна машина, за да поддържат „антифашистката“ борба и да експлоатират вулгарните патриотични и националистически чувства. Те си служат с използването на мароканците от Франко, а после на италианците и германците, за да наливат вода в тяхната мелница. Всичко това и настояването на шефовете на CNT-FAI за въвеждане на милитаризацията и продължаване на войната на всяка цена е едно потвърждение на нашето мнение, според което в испанското революционно движение има силни националистически чувства (плюс регионалните)… Една реч на Федерика Монсени на голям митинг в Мадрид, на 31 август 1936 г., тоест само няколко седмици след началото на франкисткия пуч, когато революционният ентусиазъм е в кулминацията си и военната ситуация все още е повече или по-малко статична, ни показва до каква степен национализмът е взел връх над интернационализма. Монсени казва за Франко и неговите приятели:

С този враг, без достойнство и съзнание, лишен от испанско чувство, защото, ако го имаше, ако беше патриот, той не би хвърлил срещу Испания Чуждестранния легион и мароканците, налагайки ни не една християнска, а арабска цивилизация на хора, които ние сме колонизирали и които сега ни колонизират, с религиозни принципи и политически идеи, които трябва да държим възможно най-далеч от съзнанието на испанците.

Така говори една испанска революционерка с репутация на най-интелигентния и надарен член на Националната конфедерация на труда (считана и днес за една от най-забележителните личности във фракцията на мнозинството на CNT във Франция). Само тази единствена фраза, поместена в Солидаридад Обрера от 2 септември 1936 г., изразява ясно националистическите, империалистическите и расистките чувства на лидерите. Печалното е, че на митинга никой не протестира!

Но нека се върнем на “позициите“ на конгреса в Сарагоса. По темата “дълг на индивида към колектива и към концепцията за справедливо разпределение“ се казва: Свободният комунизъм е несъвместим с всякакъв наказателен режим и предвижда премахването на днешната правосъдна и наказателна система, както и на нейните инструменти (затвори, закони, наказания и т. н.)

(Пейрац, I, 130)

Изразява се мнението, че “социалният детерминизъм“ е принципната причина за “престъпленията“ и че веднъж елиминирани, причините, престъпленията ще престанат да съществуват. Това се прави, за да се докаже, че е необходимо да се създаде едно човечно и рационално образование и възпитание, което ще премахне причините. И по-конкретно:

Ние искаме да кажем, че когато индивидът не изпълнява своите морални задължения или своята роля на производител, тогава народните асамблеи по един хармоничен начин ще дадат вярното решение на случая.

Свободният комунизъм ще основава своите “наказателни действия“ върху педагогиката и медицината – единствените превантивни средства, които модерната наука позволява да се прилагат спрямо един индивид, жертва на патологично явление, за да се постигне хармонията, която трябва да съществува между хората; терапевтичната педагогика ще се използва, за да се лекува неговата неуравновесеност и да се стимулира етичното му чувство на социална отговорност, която лошата наследственост му е попречила да я притежава естествено.

(Пейрац, I, 131)

В каква степен тези методи бяха прилагани или поне защитавани от революционните лидери, когато си имаха работа с други лидери, и от тяхната преса? Като че ли отново чуваме възраженията на “революционните реалисти“, според които в особената ситуация на Испания, не е било възможно да ги прилагат, макар че министри на правосъдието и на народното здраве бяха двама “видни и отговорни“ членове на CNT. Освен това, дезертьорите, “подлеците“, черноборсаджиите, партизаните и войниците на Франко, неутралните, пацифистите, “страхливците“, неспособните и безразличните не бяха жертви, а “предатели, на които трябваше да се даде урок“.

Те не са ли продукт на обществото в което живеем? В едно общество без насилие не ще има подлеци; ако няма война, няма да има и дезертьори; където няма недостиг на храни, няма да има и черен пазар… •

(следва)

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *