Поуките от Испанската Революция

печат
(продължава от миналия брой)

„Не се страхуваме от руините. Ние сме на път да наследим Земята. В това няма никакво съмнение.“

Заключение

Предприехме със скромност това кратко изследване на Испанската революция и като търсим да извлечем заключението от него, нямаме претенциите за ролята на военно-политически стратези, чийто план би гарантирал победата. Оставяме тази задача на хората, които имат подобни претенции. Възмущението от хората в Испания, които узурпират функцията на представители, за да се превърнат в арбитри на съдбата на своите другари, вярвам, е достатъчно доказателство, че не сме възнамерявали да поставим себе си в тяхното положение с нашата критика! Всичко, което се случи в Испания обаче – и особено ролята, изиграна от онези, които са декларирали, че действат в името на анархокомунизма и Социалната революция, – има голямо международно значение за всички, които прокламират, че са анархисти и революционери.

На първо място, трябва да обясним защо, според нас, уроците от испанския опит не са в ущърб на анархизма като философия на живота и борбата. Живеем в свят, където всичко се преценява в зависимост от практическите му възможности, и затова можем да разгледаме философията на живота като лека кола. Проблемът е поставен приблизително така: колата функционира, ако можем да докажем научно и механично, че тя се движи. Ако следваме тази логика и не можем да докажем научно, че анархизмът ще функционира, тогава трябва да го изоставим, замествайки го със система, която функционира!

Анархистите обаче търсят такава форма на обществото, в което всички мъже и жени ще бъдат свободни; свободни да живеят по начина, в който намират удовлетворението и усещането, че имат цел. Анархизмът не включва нито еднообразие, нито конформизъм, нито гаранция за вечна радост. Той не се основава върху една научна формула, а върху нашите емоции и върху чувствата ни към живота, който бихме изживели с удовлетворение. Науката може само да потвърди фундаменталния факт, че голямото мнозинство от себеподобните ни желае и има нужда от такава атмосфера на свобода, в която ще могат да се развиват пълноценно. Ако, от друга страна, науката поддържаше противната теза, това не би разрушило валидността на нашите стремежи. Искам само да кажа, че трудностите при осъществяването на анархокомунистическото общество могат да станат по-големи, отколкото са сега, и това не ще бъде непреодолима бариера за нас, освен ако вярваме в някаква предопределена подчиненост на духа пред предполагаемата научна непогрешимост. След всичко казано, дори и в случая с автомобила, мисълта предшества действието и науката!

Следователно, важността, която има едно критично изследване на Испанската революция за анархистите, не се състои в целите на анархизма, а в средствата с които се надяваме да ги постигнем. Такова изследване повдига обичайния проблем за ролята на анархистите в революционни ситуации, за които те нямат предварително предвидени анархистически решения. Тъй като средствата се влияят от поведението ни, когато се изправим пред поставените цели, ние предлагаме да проучим този проблем, като се позоваваме изключително на испанската ситуация.

Почти всеобщо е мнението на испанските анархисти (FAI) и синдикалисти (CNT), че създадената от военния пуч ситуация и реакцията на работниците в първите дни, не може да бъде решена успешно само с усилията на FAI-CNT и техните симпатизанти, без сътрудничеството им с други елементи.

За да изразим възможно най-точно тяхната гледна точка, трябва да добавим, че многобройни активисти-бойци декларират, че са подценили бунта, откъдето и голямата загуба на време за организиране на съпротивата. Ако, казват те сега, първите успехи на работническите действия са били последвани от незабавно организиране на въоръжените колони, Франко не би имал време да реорганизира собствените си сили и движението му е щяло да бъде унищожено, без да може да използва масово военния потенциал на Мароко. Съществува и всеобщото мнение, според което, ако съюзът с UGT (контролирания от социалистите синдикат) е бил постигнат от самото начало, компромисът с политиците е нямало да се окаже необходим.

В действителност, както вече видяхме, има многобройни трудности от политически характер, от всяка страна, които са щели да осуетят този съюз между двете организации. При тези условия, проблемът за ръководителите на CNT е бил да изберат по-малкото зло: победата над Франко заедно с умереното правителство на народния фронт или победата на Франко с всички последици. Безспорно е, че тяхното решение узрява в първите дни на борбата, когато действията на революционните работници – например експроприацията и реорганизацията на главните обществени функции под работнически контрол – е още в началния си стадий. В резултат, далеч преди да се осигури възможността на Революцията да отиде дотам, докъдето работниците са способни да я отведат, тяхното решение да признаят държавата и властта на едно демократично правителство създава смут в работническите редици, вместо да се разрушат всички буржоазни институции и да се създадат революционни организми, в които лидерите да имат възможност да заемат ключови позиции и с целия си опит в разрушаването да направят първите стъпки към една радикална Социална революция.

Както точно отбелязва един наблюдател в първите дни на борбата:

Едно старо революционно правило беше отново потвърдено; една Революция трябва или да бъде отведена отвъд нейните крайни възможности, или е по-добре да не я започваме.

(Боркенау, „В испанската пилотска кабина“)

С решението да се откаже от разрушаването на буржоазната държава без странична помощ, FAI-CNT приема по-малкото зло; компромиси се правят в името на единството и победата – всичко друго е за предпочитане пред Франко; тази позиция се оправдава с претекста, че победата на Франко би означавала поражението на всички революционни завоевания на работниците.

(Думите на Дурути „ние се отказваме от всичко, освен от победата</b>“ са използвани от колаборационистите на FAI-CNT често и според нас <b> нечестно, защото те означават, че дори великият Дурути е готов да изостави революционните анархистически цели заради победата над Франко на всяка цена. В никой от испанските източници обаче ние не намираме отпечатан текста на интервюто, дадено от Дурути пред журналиста Пиер Фан Пасен, публикувано в канадския в. „Торонто стар“ през септември 1936 г. В него Дурути отбелязва ясно и безкомпромисно каква трябва да бъде ролята на анархистите, отказали да се отклонят от анархистическите принципи поради опортюнистически съображения:

За нас, въпросът е да се пречупи гръбнакът на фашизма, веднъж завинаги. Да, и независимо от правителството. Никое правителство в света не се е било на смърт с фашизма. Що се отнася до буржоазията – оказала се прогонена от властта, тя ще потърси помощта на фашизма, за да си я върне. Испанското либерално правителство отдавна можеше да обезвреди фашистките елементи. Вместо това, то вървеше от компромис към компромис с тях. Дори и сега в правителството има хора, които настояват да бъдем внимателни с пучистите. Разбирате ли, знае ли човек… – смее се. – Днешното правителство може да се нуждае от бунтовническите сили, за да пречупи гръбнака на трудещите се… Ние знаем какво искаме. За нас не значи нищо, че в някаква част на света имало един СССР и че за неговия мир и спокойствие, германските и китайски работници бяха пожертвани от фашизоидното варварство на Сталин. Ние искаме Социална революция тук – в Испания, още днес, а не, може би, след бъдещата Европейска война. Днес, с нашата Революция, ние тревожим Хитлер и Мусолини повече от цялата Червена армия. Ние показваме на работническата класа в Италия и в Германия как трябва да се третира фашизмът. Аз не очаквам ничия помощ за анархистическата революция, от никое правителство. Може би противоположните интереси на разните империализми могат повлияят някак върху нашата борба. Това е твърде вероятно. Франко прави всичко възможно, за да въвлече Европа в този конфликт. Той не би се поколебал да ни хвърли срещу Германия. Ние обаче не очакваме никаква помощ дори от „нашето“ правителство в крайна сметка.

– Ако вие победите обаче, ще ви остане само един куп руини – казва Ван Пасен.

– От край време живеем в колиби и пещери – отговаря Дурути. – Ще преживеем още известно време. Ние сме построили тези палати и вили – тук в Испания, в Америка и навсякъде. Ние, работниците, можем да построим и други на тяхно място, и по-красиви. Не се страхуваме от руините. Ние сме на път да наследим Земята. В това няма никакво съмнение. Буржоазията може да превърне в руини целия свят, преди да напусне сцената на Историята. Тук, в нашите сърца, ние носим един нов свят. Един нов свят, който се ражда в този момент.

(Цитирано в „Революцията и Контраатаката: Испанската революция“ от Феликс Мороу, Ню Йорк, 1938.)

От друга страна, дори правителствата в Барселона и в Мадрид (последното, трябва да напомним, само след като опитите му за компромис с Франко се провалиха) си дават сметка, че не могат да спечелят гражданската война без FAI-CNT и в отчаяния си опит да избегнат поражението са готови да правят съществени отстъпки на революционните работници – отстъпки, оттеглени веднага щом непосредствената опасност от Франко отминава и клатушкащият се държавен апарат се почувства достатъчно силен, за да наложи своята власт. Въпросите, чиито отговори една революционна организация трябва да потърси в подобна ситуация са:

1) Как да осъществи най-добре общата кауза – тоест борбата против Франко;

2) Какви мерки да предприеме, за да разшири и консолидира Социалната революция;

3) Как да избегне засилването на властта на правителството, която в крайна сметка ще му послужи, за да подкрепи контрареволюцията.

FAI-CNT търсят отговорите на тези въпроси с участието си в правителството и всички държавни институции. Техните аргументи, според нас, могат да се резюмират така:

1) Централното правителство е събирателният пункт на всички „антифашистки“ сектори; то може да организира „народна армия“ с единно командване; то контролира финансите и е в състояние да закупи оръжия и необходимите суровини, за да продължи борбата;

2) С участието си в правителството, CNT ще може да легализира революционните завоевания и да повлияе на другите министри за едно бъдещо „революционно“ законодателство;

3) Така, само благодарение на присъствието на министри от CNT в правителството, ще могат да се защитават интересите на трудещите се и да се попречи на всеки опит на това правителство да торпилира Революцията. •

(следва)

 

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *